29 август 1903 година

Из дневника на Васил Чекаларов:

29 август - „Червени гренди” или „Паун” - петък

Тук се укрепихме доста здраво понеже допуснахме че аскера от Габреш пак да се повърни во планината, за да я обискира. Към четри часа видяхме турския караул, който наверно ни видя и затова почна да тръби. След некой час се появиха още неколко аскери и ние си приготвихме за бой. Види се турците не поемеха да настъпят на тия укрепени места и затова се прибраха към другите. От Брезница като имахме заречено хляб да ни донесат дойде и Йото Вражановски ѝ съобщи, че брезничени отказваха категорически вече да дават хляб на комитите.

Дойде едно мой писмо от към Преспата, Донето Жайков со Караолан, коджабаша Цильо Зелката, [...]

Като ги натисна огъня, забелязах да се хвърлят от прозореца над един трем, че и после на земята. Тук щех да ги застреля но се уплаших да не е некой невинен и се спрех. Всички врати ги бехме хванали, Жайков почна да гърми от тремчето, малко остана да ме улучи мене, като излизаха жените от къщата, казах на Ристо Гушлев да влезни и се смеси со жените и така да не можи да го нарани. Ристо влезна, но вместо

а се смеши со жените, застана зад едно кьоше, откъдето беше Жайков, който гръмна и Ристо Гушлев извика:

„Уби ме проклетия!” И падна вътре во вратата като му извиках не бой се нищо нямаш, излезна вън и ми каза:

„Убит съм, Василе, ти ме взема на душата”

Кляшев му се скара, задето така каза и той се свести и се обърна со думите:

„Нека умра не ме е яд, но тоя проклет да го уловим!”

Раната не беше смъртоносна, ударен бе в десните ребра и то малко, ние продължихме да следим Жайков и всички негови около къщата тремове и плевни. По едно време почна от една вратичка да се издава една глава и по некой път стреляше. Войводата Стерьо Стериовски и той незабелезано, но паднал от къщата на Васил Мазнев, го забелезали и ни съобщиха че паднал, отидохме со Кляшев и видяхме нещо паднало на вратата, изгърмехме, аз ударих върху падналото и разбрах, че вече е паднал и извикахме да го изтеглят нашите момчета изтеглили, прегледа го, той бил Лазо Жайков, син на Донето Жайков, върху него се намериха двадесетина патрона во жебо, а пушката вземена от вътре, така щото не можахме да разберем, кой именно стреляше дали младия или стария. Забелезахме да излиза човек во ближната къща, извикахме да се предаде иначе ще подпалим и тая къща и тогава човека почна да вика, че се предава, хванаха го и го донесоха при мен, той бил Караолан, който избегал от дома и момчетата не го намерили, той като престъпник отишъл да дири спасение у Жайков. Заповедохме да се обеси во сред селото, други човеци немаше у срещната къща затова не се изгоре, след това стареца Жайков види се, или се е скрил или използувал суматохата, избега между другите чужди фамилии.

Сбрахме се всички во сред селото, изследвахме Доно Юро, за убийството на Лабро, той почна от начало да крие, но после си изказа всичко. Ето неговите показания:

„Лабро е убит от двамата Жайкови и двамата от Пановски, Янето и Цветко. Те имаха страх от него и те го убиха, аз не съм замешен во това убийство.” От изследванията и показанията на Лабровите домашни излиза да е бил и Юро заедно со Цветко Панов и Жайковиците. За Янето Пандов, немаше подобно нещо. Повикахме Янето Пандов пред Юро и го изпитахме. Янето отговори на това, че той не участвувал во убийството, а бил поканен. Се виждаше и Янето да е бил съучастник во това убийство на Лабро но ни беше жалко да го убиваме, тъкмо сега во това време след като бе назначен като войвода на селската брезницка чета. За това го опростихме, а Юро като убиец на Лабро и от друга страна, за сегашното псуване и викания против комитета и за дето разубеждаваше хората вече, да не слушат комитета, затова го осъдихме на смърт и момчетата го измушкаха.

За да наказваме другите престъпления немаше време, само свикахме въмбени и скарахме им се, да си заминат и да си приберат оръжието и си съставят селската чета. След това отправихме се през Дреновени и на съмване стигнахме во Апоскепската планина на „Ковачо”.

Из дневника на Панайот Наумов Робев

29. с.м. Вечерта се върнала четата и се прибра в нашите Дула в Дълбока падина.

Из спомените на Иван Попов

Ние си образувахм два отряда, единия на чело с Чакаларов и Кляшев, а другия начело с мене, Лазо П.Трайков, Манол Розов, Михаил Николов, Петър Погончев и войводата Васил Котев. Първите останаха в Костенарията, а ние тръгнахме към Лерин, за да нападнем най-главният мост на железницата, за което се снабдихме с бомби и динамит. За тая цел още от по-рано водехме преговори с Георги Поп Христов, по какъв начин да извършим това.