четвъртък, 23 април 2020 г.

Смърдешката театрална трупа в Медисън, Илиноис




Настоящата публикация е по повод споделения материал на „Илюстрация Бяло море“, който гласи следното: „Едно съкровище, експонат на ДА – Благоевград. Снимка от 1909 г. на Смърдешката театрална група „Подкрепа“ от Медисън, САЩ, в изпълнение на постановката „Безсмъртните дела на Костурските герои“, посветена на Илинденската епопея. Но снимката вълнува с друго. Неизвестно знаме на Костурска чета, на което бледо личи жена, държаща сабя и надпис СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ. Момиченцето, което придържа портрет на българския революционер Борис Сарафов, родом от с. Либяхово (днес Илинден), Благоевградско. И надписите на български език. Как пишеха членовете на Смърдешката театрална група, сред които родственик на костурския войвода Пандо Кляшев, може да се прочете под самата снимка от техните автентични подписи. Те са на чист български език и гласят: Подарявамъ на обичния ми братовчедъ К или Кл Пазов../ 18 март 1909 Медисонъ Америка / Вашъ братучедъ *К.Кляшевъ“ Необходимостта, която породи написването на настоящият материал е да се хвърли малко повече светлина с публикуваната прекрасна снимка и даденият обяснителен текст.
След Илинденското въстание от 1903 г., в което Костурско взема най-активно участие със своите близо 2000 въстаници. Макар че, сред членовете на  неговото Горско началство да няма изтъкнат военен специалист (офицер),  а като резервен член да е включен фелдфебел Иван Попов, проумяват простата военна истина, че да има успех едно военно начинание – трябва да се търси противника и той да бъде разгромяван при възможност. Това предизвиква походите към нахийските центрове Билишча, Клисура, Невеска и турския гарнизон при с. Псодери, Леринско, първите дни на въстанието. Костурчани търсят и намират подкрепа от Леринското горско началство за съвместни военни действия при Невеска и Псокери. След „наводняването“ на Костурско с редовен турски аскер, и последното дадено от тях голямо сражение при с. Апоскеп, буквално до стените на гр. Костур, Костурското горско началство взема решение останалите боеспособни въстаническите сили да бъдат разделени на две и да поемат в две диаметрално противоположни посоки – Прилепско и албанската област Колонья, за да облекчат положението на мирното население от по-нататъшни репресивни действия на редовната турска войска и башибозука. Именно в това трябва да се търси логиката за похода към Колонья, предоставяща един постоянен контингент за разграбване на въстаналите български села от Костурската област  Корешча. Последните сражения в Илинденското въстание са дадени от Костурските въстаници в Прилепско и Леринско. 
Нежеланието на Кралство Гърция да приема гурбетчии „схизматици“ (екзархисти), слабото търсене на специализирана работна ръка в Княжество България и трудното издаване на тескерета за работа в пределите на Османската империя, защото се изисква съгласието на гръцките владици, довежда мъжкото население от въстаналия Битолски окръг да търси „свежи пари“ за възстановяването на изгорените си домове в Новият свят (Америка) от пролетта и лятото на 1904 г. и в следващите години. Естествено сред тях най-активни са хората от Костурско. В „Българо-Американския календар-алманах за 1920 г.“ (с.158) четем, че Смърдешкото благотворително дружество „Пандо Кляшев“ е основано още през 1906 г. в гр. Медисън, Илинойс и е едно от най-активните и продължава да съществува към 1920 г. Наред с него в същият град съществуват Дъмбенското, Брезнишкото (основано 1909 г.), Косинското (от 1906 г.) благотворителни дружества и Апоскепското дружество „Успех“. През 1914 г. се основава българско младежко дружество „Съгласие“. В съседният град Гранит сити (разделя ги само железопътната линия) през 1913 г. се основава първото българско женско дружество „Българката в Америка“Битолско благотворително дружество „Зора“ пак през същата година. През 1910 г. по инициатива на свещеник Христо Карабашев в Медисън е открита третата българска черква в САЩ -  „Св. Троица“. Черквата при пожар изгаря през 1919 г. До 1922 г. няма сведения да е възстановена. „Въпреки тежките условия при които се създават и развиват българските дружества в Америка, като липса на доволно българска интелигенция, семейства, доволно имиграция, постоянното местене на нашите сънародници от град на град и от щат на щат, ний виждаме честото основаване на нови дружества, преимуществено селски, които макар и малочислени, виреят успешно и проявяват доста успешна деятелност, като помагат на членовете си когато имат нужда, помагат на своите черкви и училища в родните им села, отпускат пари за различни народни нужди и някои от тях даже разполагат с доста крупни суми пари в своите каси.“  Тези дружества се създават по образеца на македоно-одринските дружества в България. По сведения на съвременици само от Гранит сити и Медисън през 1906-1907 година всяка седмица се изпращат за България “повече от 25 000 долара, от които се реализираше добра печалба” от страна на посредниците. По това време според някой сведения в двата града преселниците от Македония достигали до 5000 човека. Но според въпросният източник „Българо-Американски календар-алманах за 1920 г.“ в Гранит сити живеят 300, а в Медисън – 500 българи. Като се има в предвид, че след попадането на Костурско и Леринско в пределите на Кралство Гърция, се отчита че най-много бежанци идват от там, но броят на живеещите там намалява.
Сред дарителите, за издаването на спомените на Иван Михайлов, срещаме имена на хора живеещи все още в Гранит сити, докато няма нито един, който да е посочено, че живее в Медисън.
Относно знамето, което се вижда на снимката - от дневника на Михаил Николов Розов ( член на Костурското горско началство) имаме описание на три от знамената на Кономладската, Блацката и Загориченската центрови чети, които участват в похода към Мориховско и Прилепско. Кономладското и Блацкото са от ярко червена коприна, докато Загорицкото е от тъмно червена коприна. Знае се, че последното се е намирало в Македонския дом в София и с него са били покрити тленните останки на Гоце Делчев, за това няма да се спираме на неговото описание. На Кономладското знаме от едната страна е изобразена мома с извадена сабя, а с краката си тъпче полумесеца. На Блацкото знаме е изобразен паднал въстаник, на когото млада мома поставя венец. От другата страна на знамето са написани стихове на Ботев от „Молитва“ на първото, и от „Хаджи Димитър“ на второто с копринена нашивка. В „Дневник на костурския войвода Лазар Киселинчев“, събрал, съставил и коментирал Христофор Тзавелла, четем че на 21 юли 1903 г. в с. Косинец е осветено знамето на Косинската чета, а  на следващият ден в с. Дъмбени е осветено и тяхното знаме. Именно в Дъмбени става събиране на други три знамена от Костурско – Косинец, Смърдеш и Дъмбени. Но за жалост, Лазар Киселинчев, не дава описание нито на едно от трите знамена. Имайки в пред вид, че в Медисън се основават благотворителни дружества от трите села, трябва да приемем, че това е едно от тях. Ако се опрем на информацията от дневника на Лазар Киселинчев, че за знаменосец на Косинското знаме е бил натоварен Лазар Палчев, който през 1905 г. емигрира от България в Америка и се установява в Медисън, спокойно може да се приеме според мен, че на тази снимка ние виждаме, как е изглеждало въстаническото знаме на Косинец. Всъщност това знаме е извезано от прилепчанката Виктория Михайлова, която е учителка в с. Смърдеш.  Макар че логически погледнато на театрално представление организирано от Смърдешкото благотворително дружество, да вземе участие в постановката тяхното въстаническо знаме от времето на Илинден и е напълно нормално, но за жалост не разполагам със сведения за неговата участ.
войводата Тане Николов от Хасково и Никола Костов - Сиин от с. Мокрени, Костурско,  със семейството си
Относно портрета на Борис Сарафов: трябва да се има в предвид, че в Костурско наред с Гоце Делчев са на почит и уважение. Защо Борис Сарафов? В края на март 1903 г. той минава на инспекция в Костурско. Ето какво пише в Дневника си Васил Чекаларов при посещението на Сарафов в с. Косинец на 26 март 1903 г.:  „.. След него (Сарафов – б.м.) говорих аз, първо описах миналото на Сарафов и значението на неговото идване во нашия край, после неговото държане со организацията и го изтъкнах, че той се явява тук като наш началник, на когото всеки има право да се оплаче за всичко и всеки какво му тежи било от началниците било от войводите или четниците да му се оплачат. Всичкото днес говорено произведе голям ефект и всички викаха продължително „ура“ и „да живее нашия по-горен началник!““ Към това като се прибави и станалото сражение в Смърдеш на 28 март между турската войска и четата на Борис Сарафов и Костурските чети намиращи се в селото, оказване на помощ от страна на селската милиция от селата Връбник, Въмбел, Лабаница, Косинец и Дъмбени, явили се в гръб на турската войска, за да спомогнат за пробив на блокадата от обсадените чети, може спокойно да се каже, че случилото се е една генерална репетиция за бъдещото въстание. Като такава може да се приеме и отговора на властта  на 8-9 май с.г. над селото.
Васил Чекаларов и Борис Сарафов

Българското училище в Смърдеш, отваря врати през учебната 1883/1884 г. и негов пръв учител е Кузо Шапарданов (роден в с. Българска Блаца), според спомените на поп Търпо Поповски. А, както се вижда през 1903 г. в селото има две училищни сгради – за момчета и момичета, които на 8-9 май са изгорени при нападението на селото от турската войска.
Снимката, която беше споделена и на фб страницата на Костурски край е уникална най-вече с това, че по всяка вероятност дава първоначалното име на Смърдешкото благотворително дружество от 1906 г. – „Подкрепа“, защото театралната трупа не може да има отделен живот от дружеството. От друга страна, че приема за свой патрон „Пандо Кляшев“ е след 1909 г., но по всяка вероятност преди 1913 г., когато край Бел Камен загива друг велик смърдешанин – Васил Чекаларов. Също така дава отговор и за начина на набиране на допълнителни средства за своята благотворителна дейност.
Относно имената К. Кляшев, възможно  да е син на Жан ( Яне) К. Кляшев, собственик на най-старото кафене, открито през 1911 г. в Медисън, а вече през 1920 г. и Балканска параходна агенция.
А, снимката до когото е изпратена може да е К(ръстьо Ставрев) Пинзов – роден в с. Косинец, емигрирал в България, установява се във Варна, пунктов началник на ВМРО.

Честито Воскресение Христово!

вторник, 7 април 2020 г.

Смъртоносен грип


                                                                    Смъртоносен грип
Във връзка с разразилата се пандемия свързана с kovid – 19, се заговори за испанския грип от 1919-1920 г. Срещнах публикации, в които като средство за лечение се посочваше червения лук. По този повод ще си позволя да цитирам откъс от книгата на Благой Шклифов „На кол вода пиехме“, издадена през 2011 г. от издателство „Изток – Запад“. Целта на настоящото споделяне на част от нея е да се даде някаква представа на обществеността, какво е представлявал испанския грип, като симптоми, начин на лечения, последствия. Като място на действия са посочени две села от областта Пополе, която е неразривна част от Костурско – селата Тиолишча и Черешница, но главното действие се развива в последното. Спомените за епидемията са разказани от Баща му Стефан Николов Шклифов и от майка му Доста Томова Шамова. Според гръцките статистически данни през 1920 г. селото е наброявало 363 жители. Прочитайки целият текст, ще можете да добиете информация за смъртността от испанския грип само в това село, но предполагам, че картината не е пълна, защото майката на Благой Шклифов си спомня само за починалите моми и две деца. Сигурно е имало и починали мъже. Тъй като текста е на Костурски диалект в скоби с различен шрифт е дадено пояснение, какво означава думата. Не съм посочил патати, най-малко за това, че в българската кухня има ястието пататник.
„Помина едно лошо – войната, господ ни изпрати друго лошо – църн грип. Най-напред се разчу, що во Костур люде умират от грип. Старите на сред село се разправеха. Едни велеха: „На високо сме, на чист въздух, може и да не дойде при нас.“ Други велеха: „ Не треба да се ходи во Костур, защото може да се молепса – зарази некой и да ни я донесе во селото“. Дедо Кузо Мафин и Кузо Лялькин беха седнати на столове пред Поповия дюкян. Си ги кършеха пърстите и си зборваха за грипо. Дедо Кузо Мафин со мъка во душата изрече:                              - Народо стана лош и така господ не наказва. Се тепаха, се колеха, светиците от църквите ги изгореха, не верват ни во Ристос, ни во Богородица. Заради греховете на другите, ние ке търгаме (теглиме) сега. Болята не отберва, повече добрите ги зева. Не бяха малко тия мъки, що ги изтеглихме со войните, сега друго лошо ни идва на главите ни.  Кой знае колко къщи ке поцърнат и ке се затворят. Лоши новини идват от Тиолишча. И тамо кладе ръка църнио грип, бере, косе све млади. Вчера дойде хабер, що го закопаха Томето Накитаму. На осемнайсет години беше. Овчаро Гиро Головодов  от Тиолишча им казал на наши овчари. Тиолицките гробища се запълнаха со пресни гробове. Кой знай и нас що ни чека…                                               - Подир мало време лошото дойде, кладе ръка и во Черешница – намесва се и майка ми. – За ден-два свички легнаха на постелица. От нашите само аз не се разболех. Най-напред на баба ти Софа я фати, сетне свички не яхна. Дедо ти Томето фати да вика: „Изгорех от огън, бърго патати да ми кладете на главата и гърдите“. Яс посекох резенчиня патати  за главата, ги стълчих и на гърдите му кладох. Му олесна огъна и ми рече: „Клавай им на сите.“ Най – голямата ми сестра Митра викна: „И на мене да ми кладиш“. Им кладох на нашите и отидох при стрико Стасето Шамов, брат на татко ми, да ги видя що правят. Що да видя, свички на постеля, со голем огън и страшна кашлица. На свички им изкладох папати. Со зор им давах чай. Една неделя нищо не кладоха во уста. Не се усещаха дека се намерват. Свички беха зайдени като за той век и ревеха (бълнуваха) като со ангели да говорят. Лекарска помощ никаква. Людето сами се бореха против смъртта. По два пъти на дено им клавах сечени и тълчени патати на двете семейства Шамови. Им ги перех кърпите от ъркатините (храчките) и от пататите. Вода им носех. Стрина Дина и брачеда ми Дита, що сега е тука во София, весден викаха: „Доте, мила Доте, от чешмата студена вода да ни донесеш“. Чешмата беше до нас и те искаха при свеко пиене направо  от чешмата да им давам вода. Не можеха да излезат надвор (отвън) водата да си я сторят и по голема нужда да ходят. Им кладох каски от френдзите и легени на тремовете и ги чистех. Майка и татко со благодарност се обръщаха към господ: „Сполай ти господи, що ни го остави ово чупе ( момиче ) здраво, за да ни прави измет, да не обслужва болни на постеля. Като господ ме имаха и стрико Стасето, стрина Дина, брачедите Дита, Циля, Дана и Начо. Още ги пуля (виждам ) изтърнати на постелите над душеците со вързани глави и гърди. Кревати тогава още немахме. Главите одвай ги мърдаха, стенеха и енчеха (енча –пак е стена, но тук е в смисъл оплакваха ). Единио вика „вода сакам“, другио викай „пататите да ми ги смениш, ке изгоря от огън“, третио „ми се моча ( пикае )“. Денем и нощем на нога бех. Остави, що гледах болните, и за добитоко требеше да се грижа. Да им давам храна, вода да ги напивам- Свепак господ голем бил, ме остави мене здрава. Инак и воловете сакаха да пукнат за водичка, от глад пачите да ги изтъргнат. Тро по тро (малко по-малко/ лека полека ) огъно спадна, си дойдоха на себе си. Ама цел месец беше нужен, за да им дойдат силите.                                                                  
 - По селото се разнесе злокобната новина, дека Цена Кирова умре. Свички се учудихме, такава силна девойка да умре. По нея и Дина Ингельова. Беше на двайсет години. До дванайста година учеше в во българската гимназия во Битоля. Ако не беше Балканската война и нечуваната сръбска омраза и жестокост спремо българите, ке беше станата учителка и може би ке беше жива. Беше хубава, висока и руса. По Дина я закопаха Льопа Зекова. Една чупа на четири братя. Беше първа мома на селото – напредлива на работа, песнолика, оролика, со руса коса и зелени очи, со лице като месечина. Живо и умрено я изплака. Изгоре земята, дека легна. Немаше и кой да копае гробове. Слава богу остана здрав Глигори Арнаутино и той копаше, и закопаваше. Един ден се разчу из селото, що и двете Лялькини деца умреха – Стефо и Люба. Стефо беше на четири, а Люба на три. Беха като ангелчиня, приказливи и много милостливи. Пееха и песнички. Татко им беше во Стамбол на гурбет. Кузо Лялькин им беше и дедо и татко. Много им се радваше. Сакаше да си идва от пазар от Маврово, те на Ридо да го чекат. Той слези от магарето, да ги качи них, шекерчиня да им даде. Те литаха от радост и му викаха „деде, деде“. И дърво и камен ги изплачи. И на нас още ни сълзят очите, като си спомниме за них. Дедо Кузо и баба Велика Лялькини дур во гробо ги плачеха децата. Снаха им Дана отиде при мъжо си Гиле во Стамбол и господ им даде две деца. Старите останаха сами во селото и от мъка им се рапръснаха сърцата.“