Края на въстаническите действия в Костурско -2

Из спомените на Иван Попов

...Всякак се стараехме да завържем кореспонденция с щаба... Късно ни отговориха – след 15- 16 дена (някъде по изчисления, около края на септември). По това време се бяхме присъединили към четата на прилепския войвода Петър Ацев, а Тольо паша и Дядо Коле се върнаха назад. Ние с П. Ацев заедно се движехме по прилепския район, гдето се срещнахме с Петър (Пере) Тошев и с Гьорчо Петров, който идеше от България .. 

Гьорче водеше със себе си десетина души; бе донесъл динамитни бомби и др. Писмото от щаба, което най-сетне получихме, заповядваше да действуваме заедно с Гьорче в Прилепско и гдето изобщо намерим за добре; когато утихне Костурско, щели да ни пишат, за да се върнем там, а между туй да имаме грижата да разрушим моста между Воден и Лерин.

Тогава ние се върнахме назад в посока към Лерин, за към главния мост. Минахме през селото Крушевец, спряхме се там и пратихме писмо да се съединим с тамошните чети, понеже вече бяхме оставени от Ацева. Писахме на Тольо паша и Дядо Коле, като ги известявахме, че сме дошли та да се срещнем. Не зная как нашето писмо попаднало в  ръцете на аскера, който квартируваше в едно от съседните села. Ние изморени от пътя, се бяхме установили под полите на върха Маргарит, близу до с. Крушевец. На сутринта нашият караул, който беше на самият връх ни извести, че от всички страни сме заобиколени от войска. Тъкмо в това време бяхме наклали огън, деряхме овци за обяд, и всичко си остана така, а ние побързахме да се изтеглим по височините, за да вземем позиции. Бяхме разтоварили два товара бомби и динамит, и едвам сварихме да ги възкачим горе на позициите. Не успяхме както трябва да се разпределим по места, ами кой както можа  зае позиция и се почна люта борба.

Това беше на 2 октомври заранта. Войската като бясна налиташе. Ние бяхме 116 души; с нас бяха и Гьорче Петров и дошлият с него Лука Иванов, запасен офицерин, родом от Панагюрище (България) и Йово Йованович, сръбски емигрант, бил в сръбската армия, родом черногорец. Турците постоянно получаваха подкрепления и достигнаха до пет шест хиляди души. Позициите ни бяха на по-високо място, в канари Турците като нападаха трябваше да се катерят. Сражението трая до мръкнало и още след това. От моите четници паднаха двама: Кузо Головода, най-храброто момче и Христо Бабчорски, също тъй храбро момче, което в Невеска уби четирима турци. Това бяха първите жертви от моята чета. Още едно момче загина, а ранени имаше шестима, между които и доста тежко Лазар поп Трайков; куршумът бе минал през врата и устата та му избилл и два зъба. 

Той при все това оздравя, но го затри сетне Коте войвода. Между ранените беше и Йово Йованович. Той се би храбро; раниха го в окото. Раниха доста тежко и едно много самоотвержено и честно момче, влахче, по име Лука, от гр. Костур. Той живееше в с. Черешница и беше четник при мене. По-рано го бяхме пратили в Костур с една важна терористична  мисия против един предател, който постоянно предаваше и подстрекаваше турците. Заловиха го в града, като се усъмнили, види се ,  в него. 

Самият костурски гръцки владика Каравангелис го бил до умиране, а и турците много го изтезавали: пекли го на мангал, та паднал в несвяст по 3-4 часа. При все това останал верен на клетвата нищо не предаде. Закарали го в Битоля да го съдят: и там бой, изтезания, щял да умре в затвора, но благодарение на един български доктор, също тъй затворен, бил е тайно церен та останал жив. Биде съден и оправдан. Сетне жив в неговото си село. Когато се посъвзе, пак постъпи в нашата чета. Тоя Лука именно оздравя и от раните получени в сражението при с. Крушевец, и сега се намира в София.

Турците, напротив в това сражение дадоха много жертви; селяните от с. Крушевец ни уверяваха сетне, че имало до 400 души убити, което е твърде вероятно, защото турците много дръзко настъпваха та доближаваха дори до пет метра, до на щик. Това ставаше особено на мръкване. Като се стъмни, настъпи нашият ден и ние си пробихме път през най-слабият фланг, именно предприехме настъпление през една височина, гдето турските войници още на мръкнало бяха попривършили патроните си, а мъчно можеха да ги набавят. И наистина атаката излезе сполучлива. Ранените ги поведохме с нас. Като си пробихме път, лутахме се цяла нощ и най-сетне се оказа, че само  с два часа път сме се отдалечили от мястото, гдето се бихме. На сутринта с биноклите си видяхме вчерашните си позиции, почернели от войска. Турците цяла неделя там се движеха да прибират мъртви и ранени. Казаха, че нашите бомби се чували дори в Битоля на пет часа път разстояние.

След това се присъединихме към Тольо паша и 4-5 дена с него се движехме. На 6 октомврий случайно се срещнахме в Нидже планина, именно в планината Барбеш и Влашките колиби със Сарафов. 

                                           Васил Чекаларов и Борис Сарафов

Времето беше студено, валеше сняг. Сарафов ни каза да се откажем от намерението си, защото мостът между Лерин и Воден се пазел от много войска. При това каза, че поради зимата действието ще бъде невъзможно, та ни съветваше да се разпуснат въстаниците, като прикрием негде оръжието: войводите и пък ръководителите да останат с малко четници да крепят духа на населението, и в случай, че се прилагат някакви реформи в Македония, да посочват, ако има нужда лица, способни да служат като жандари и др. След това Сарафов, към когото се присъедини и Гьорчо Петров, се отдели от нас и тръгна, виде се, за към България. Ние пък Костурските чети, се упътихме към своя район, за да приберем от народа оръжието...

...Предстоеше в едно денонощие да извървим 20 часа път, - трябваше да преминем Леринското поле, от което бяхме далече, та да навлезем в планината Вич. 

Осъмнахме в полите на Вич, капнали от умора и глад. Срещнахме дървари българи, които отиваха в планината. (имаше наблизу български села), и по-уморените момчета се накачиха на добитъците.  Дърварите драговолно отстъпиха. Вървейки нагоре по един дол, току пропукаха пушки от съседния баир. От ляво и дясно беше гора, а ние вървяхме в дол; отпред беше устроена засада, а отзад беше поле – не можем се върна. Войводата Васил Котев вървеше напред и първата пушка го повали мъртав. Нямаше време да мислим, как да залавяме позиции, ами се дръпнахме на ляво в гората, излязохме над селото Бял камък. Току що излезли срещу селото, виждаме, че от него иде войска и захваща позиции. Тогава ние кривнахме на десно по един трап и се отбихме в една гора. Видяхме, че от всички страни сме заобиколени с войска, а мястото не позволяваше да се бием. Момчетата бяха убити от умора и глад и повечето с голи колена, боси, с подути от студ пръсти. Всичко туй за пръв път ме отчая и реших да се самоубия. Поисках от едно момче револвера, понеже своя по-рано бях дал на едно момче, което отиде в Прилеп и сетне неможа да се върне. Момчетата като разбраха работата, отказаха и ме окуражиха. Аз им казах, че няма жив да се дам в турски ръце, а те отговориха, че няма да позволят това, но обещаха, че ако би да дойде да падна в плен, това няма да оставят и в краен случай ще ме застрелят. Откачих си чантата, в която имаше книжа, и я зарових на едно място: бях си бележил всичко, каквото преживяхме през въстанието. Момчетата помислиха, че ще се убия с пушката, и взеха да ме отвръщат, но аз ги успокоих, като им казах, че заравям чантата, та сетне, който остане жив да я прибере, и затова нека всички да запомнят мястото. В туй време пристига на помощ на турците друга войска, именно в селото Бял Камен, която отстоеше на десетина минути ход от нас. Ние се потайвахме в горичката и чакахме турците да ни нападнат. Взе да вали сняг и падна мъгла. В туй време пристига войската, която беше над нас, почна да се прибира в дясно от нас. Тогава ние с последно усилие, аз с една бомба в ръка, тръгнахме напред и можахме незабелязано да се промъкнем като се изкачихме на горе. Аз бях с 20-тина души: другите бяха пръснати на разни страни и се чуваха гърмежи. Успях да се промъкна по посока към село Блаца; приближих до селото само с 7-8 души, а другите, понеже бяха Вишенци, се отбиха в с. Вишени. Беше паднал сняг, та трябваше да пренущуваме в Блаца, което беше опожарено, но в което бяха останали няколко къщи. Именно за да не бъдем в тежест на селото, тези що бяха от Вишени, отидоха там.

Имах намерение на сутринта да посъбера пръснатите четници, що останаха назад и що бяха се разпилели сигурно по околните села, както и да разбера, какви загуби са претърпели.Трябваше да се прибере оръжието им. Вече по мръкнало наближихме селото Блаца, кучетата лаяха, имаше значи хора. Но не знаехме, дали има войска или някои от нашите чети. Пратих едно момче, за да разбере, какво има в селото, но то вече не се върна. Пратих и второ момче, но едвам що се отдели то от нас и един залп от скрития аскер го повали. Тогава ние се върнахме и се отправихме към селото Черешница. Но и там войска. 

                                      село Олишча и монастира над него, днес

Тръгнахме за Олишкия манастир при село Олища и трябваше да минем през една пресека. Един от четниците забележи, че се блещука огън от цигара; разбрахме, че и там има войска. Тогава се насочихме към една воденица близу до селото Олища. По височините беше паднал сняг, студено беше, 7 октомврий. Във воденицата намерихме войводата Петър Погончев, който беше с вас преди да се пръснем. С него имаше двама души. Поогрехме се там. Воденичарят ни направи качамак, та хапнахме малко. След това момчетата си отидоха по селата Загоричани и Бобища; те бяха изгорели, та навярно щяха да идат в Клисура да търсят семействата си. Аз и Погончев, отидохме в селото Олища и там в плевнята на дядо Кузо се скрихме, до гуша в плявата. Дохождаха войски и заобиколиха селото; диреха въстаници, за да им вземат пушките. Наскоро турците си отидоха. Повиках учителят, който беше родом от Черешница, по име Аристид Дамянов. Питах го за нашите чети, които бяха астанали с Чакаларова, где са, за да им пиша, та да се срещна с тях. Той се зачуди, как съм се решил да остана тук, и ме посъветва да бягам, защото няма вече онзи предишен народ, а сега са всички предатели. Не можела жива душа да мръдне от едно село до друго, а камо ли да се знае, где е Чакаларов с четата си.

                                                  Петър Погончев

Тогава на другия ден Погончев отиде в манастиря, гдето беше оставил жена си, дано намери у нея някоя пара. Но  манастиря заобиколили войски, след като Погончев влязъл в него, та се принудил да се преоблече в калугерски дрехи, за да се спаси. Той остана там. В това време войводата Никола Андреев и ръководителят Михаил Николов, които били в планината Ежево, бяха проводили едно влахче за хляб. Учителят беше узнал, че влахчето дохождало, та по него им известява за мене, и те на другата вечер дойдоха, та ме взеха. На Погончев съобщихме, где да ни намери, но той не дойде.

Като излязох от селото, срещнах българския поп (в същото село има и гръкомански поп) и той, като ме видя без гуня, само в куртка, даде ми своето расо. И така, аз, с попско расо под мишка, заминах за планината Дива Череша заедно с Андреева и на 7-8 души момци. Там престояхме един ден, дано нещо разберем за другите чети. От Андреева аз и за Чакаларова нищо не успях да узная. Като не можахме тук да се прехранваме, прехвърлих ме се в планината Ежево, но и тук видяхме зор за храна. За това решихме, макар и с риск натискани от глад да влезем в селото Чурилово. Останахме там 24 часа. Бяхме в частна къща у познати на Андреева. Тук ни дадоха една гуна на един бивш четник. И пак излязохме в Ежевската планина.

Видях, че не може вече да се стои там, че не може да се разберем нито с пръснатите наши четници, нито да се доверим вече на хората както по-напред, и от друга страна – студ, глад...Решихме да прехвърлим в Гърция и от там в България... 

 Из спомените на Пандо Кляшев

На 17 октомври с Чакаларов, сестра му и около 20 души минахме гръцката граница десно от селото Велемиш. Чакаларов беше облечен във влашки дрехи. 

Зоя Чекаларова със съпругът си Никола Трифонов Марковски (Кольо Бапчорчето) с децата си след години в София

Минахме през Трикала. Момчетата ги уловиха, затвориха ги две седмици и ги пуснаха, та сетне през Варна дойдоха в София. Аз и Чакаларов минахме през Арта-Левкос-Корфу-Триест-Фиуме и стигнахме в Белград...