18 септември 1903 г. – четвъртък

Из дневника на Киряк Шкуртов

                                              Васил Чекаларов и Борис Сарафов

 

На 18 септември Чекаларов с цялата чета прекосява Костенарийските села, прибира оръжието от населението, убива един турчин в село Старичени и се прехвърли към Корещата. В Кономладската планина един отряд войска изненадва четата и при една малка престрелка пада убит Борис Бацелов от град Хрупища. Последва нареждане милицията да се обезоръжи и предаде понеже ще има амнистия, а старите четници, кой на къде може да се оттегли за презимуване.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

На 18 септемврий 1903 г. разрешено е на желаещите да се приготвят за път към Костурско. М. Николов ще предвожда връщащите се и ги точи на юг към Костурско. Ето как е отбелязано в дневника ми от същата година:

                     Съединените Костурски чети в освободената от тях Клисура

Четвъртък, 18.ІХ.1903 г. Отрядът останал на 496 души, е разделен на две половини, които като всяко разкъсано цяло, станаха негодни за нищо. Довчерашни другари днес ясно предначертахме съдбата си на два различни по посака и цел пътища. Под Гудяково, на левия бряг на Църна отрядът изпя своята алилуя и влезна в битието на едно минало колкото славно, толкова и печално. С носените си в душата блянове и въжделения той се опрости. Във водите на Църна той погреба идеалите си и пое пътя на своята несрета – към Костурско за церение зеещите си рани или в изгнаничество немили и недраги из чуждите страни. Отрядът е разделен на две половини и е свидетел на собствената си трагедия. 

Михаил Николов Розов от с. Бобишча, член на Костурското Горско Началство, във въстаническа униформа

Първата половина от 362 души, предвождани от М. Николов, потегли на юг, по левия бряг на Църна. Редят се пред погледа ни и образуват фалангата от млади изнурени и оголели хора, които своето предназначение на въстаници изкупиха го със стоицизма на мъченици. Те всички са боси, много без гуни, гладни и без дрехи.

Заминаха и се изгубиха от нас всички тези наши другари, които се връщат в Костурско, а останалите 115 души ще поемем пътя за с. Гудяково.

Из спомените на Иван Попов

                      Иван Попов по време на Илинденското въстание от 1903 г.

 

Поради многото мъки, и като видяха нашите момчета, че в тия краища организацията е съвсем слаба, а народът непострадал и мирен, когато в нашия  край Костурско, бе съвсем обратно, взеха да се разочаруват и отчайват. 

В опожареното след разграбването му Загоричане. За всяка унищожена къща, турското правителство отпущало, като обезщетение между 50 и 150 гроша, за да бъде възстановена. Тези пари стигали само да бъде разчистен терена, за построяването на нова къща, според западните дипломати, посетили района.

 

Някои почнаха да ни корят, че сме ги излъгали, че само в нашия край имало въстание, а хората в другите места по Македония ето си гледат своите частни работи и пр. И мнозина захванаха да бягат, да напускат четата. Ние, войводите, се събрахме на съвещание и решихме, явно да предложим на тези, които вече не желаят да вървят с нас и да теглят всички мъки, да се оттеглят на страна и да се върнат вкупом, а не един по един да бягат, понеже за такива е опасно да попаднат в плен, до като достигнат Костурско. На това предложение се обадиха до 400 души, готови да се върнат. С нас останаха само стотина души. За да не вървят онези сами, определихме ръководителя Михаил Николов да ги заведе назад, а в случай, че не могат достигна до там, поне да прибере оръжието им, ако ли пък успеят, да се присъединят към Чакаларова. И така стана, и те благополучно пристигнаха в Костурско, но се разпилеха. Чакаларов им прибрал оръжието и всеки тръгнал към селото си.

Ние останахме, не можехме да се върнем. Всякак се стараехме да завържем кореспонденция с щаба, за да изкаже мнение, как да действуваме по-нататък.