Из дневника на Васил Чекаларов:
Манол Розов
Се научихме, че аскера от Загоричене избегал. От Манол
Розов ни се извести, че загоричени не искали да възтават, че ние со Кляшев со
знамето и со една дружина от около 60 души, слезнахме в Загоричени, а Попов
оставихме со другите чети да се закрепи на Върбица и над Бобища.
село Загоричане
Со слизането ни во Загоричени срещнахме една дружина от
60-70 души от жупанци и шестевенци. Тази дружина се присъедини към мене. Като
видеха това Загориченци всички излезнаха да ни посрещнат, а жените само се
кръстеха и плачеха. Влезнахме во една къща да отпочинем и да са готови, а също
и четниците ги уредихме низ къщите, за да похапнат и да са готови са всеки
случай.
След малко от Попов ни се извести, че аскери идели от
Кайляри во Клисура и той изпратил две отделения да ги нападнат, веднага ние
определихме, Манол Розов со бобицката чета, Пандо Сидовата (жупанишчени и
шестевенци и олицката чета около 150 души, да заминат за към Которската планина
и да нападнат на клисурския аскер от към гърба. Се получи второ писмо от Попов,
во което ни пише всички да заминем во тази посока и да нападнем во гърба на
клисурския аскер, защото забелезал кола да водят топове. Ние без да се бавим се
отправихме за къде клисурската страна со около 250-300 души. За да даваме
разпорежданията по-бързо, со Кляшев качихме по един кон и потеглихме. Като се
доближихме до Которската планина, разпределихме четите на три части и така да
заемем един вид во верига всичката планина.
Клисурския аскер го видехме над върха на Клисура и
гърмежите непрестанно си продължаваха и мислеше човек че са топови гърмежи. Ние
мислехме, че сражението е започнато между Андреев со мокренци, но това беше
само со Поповите чети. Колко повече да се качваме низ планината пристигна един
четник изпратен от Попов и ни казва устно: Попов и Андреев натиснаха аскерите
во един трап и заптисаха три топове, нагоре да не отивате, защото местото е хванато
от аскерите и по всичките върхове. Колкото за топовете твърде не повервах, а за
аскерите, които ни хванаха височините нема да му отстъпвам, защото се надевах
на разпределението и бех уверен, че ще излезнеме на върха. Не отидохме много
далече и се откри огън на нашия патрул. Завзех место, мнозина от загоричени
почнаха да бегат, бех принуден да ги бия, немаше що. Благодарение на Нумо
Желински, който водеше Тихолицката чета и на четника Васил Касов от Загоричени,
те подеха командуването според показанията им, аз заех десния фланг, а Кляшев
со знамето левия. Извикахме неколко пъти „ура!” Изгърмехме неколко залпове и
„храбрите” султанови аскери се витосаха към Куманичево. Ние си продължихме пътя
за към Клисура и се доближихме доста много, направихме тук ново разпореждане,
защото бехме се сбрали всички. Една част назначихме да заеме върховете на
Буката Клисурска, и „като наредих на три пунктове караули, по неколко души, и
другите да навлезат от към Св. Илия” за Клисура. Друга една част пръснахме во
верига, а другата част, заедно со нас и знамената и се опътихме за Клисура
направо.
Аскерите като видеха че момчетата настъпват без спиране и с
викове „ура”, почнаха да бегат и напускаха поредното тепе и черквата со
гробищата. Клисурени излезнаха да ни посрещнат, мъже и жени и децата, всички се
прекръстиха. Най-после стигнахме до край на Клисура при гробищата, дето вече
всичките места се пазеха от нашите чети. Навсекъде ни посрещаха и ни
поздравяваха с гърмогласно „ура!”
Тук се сбрахме доста множество, наредихме си караули около
градчето и патрули из града. Клисурени почнаха да се заобикалят около нас и те
ни съобщиха, че Геле Сребреница бил сега со аскерите и избегал, други казаха,
че е во селото се скриел и пр.
На черквата „Св. Илия” забелезахме сума аскер, който
бегаше, стреляхме два-три пъти, макар да беха доста далече но те като сърни
бегаха. Тук се научихме, че Андреев со мокренската чета се сражавал со Геле и
са му убили неколко момчета, убити имало и от аскерите. У всички момчета се
забелезваше особено ентусиазъм, от какъвто и аз не се лишавах.
Наредихме още нужните караули и чаках да дойди Попов от към
Блацките височини. Най-после той стигна со гвардия, ние го посрещнахме со
особени церемонии. Тук наредихме всички възстаници и четници за редици, които
дефилираха пред нас. След това ние им държахме неколко речи насърчителни. Подир
това ние влезнахме во града с 15-20 души и отидохме право во правителствения
дом на мюдюрина.
Тук намерихме сума книжа, които ги изгорихме, също и некой
неща. Също намерихме во един хан един хубав турски кон на некой ранен сувария,
взехме коня со нас. Ни разправиха клисурени за бегането на мюдурина и как той
нищо не можа да си вземе. Се установихме в една къща, след като наредихме
навсекъде добри караули.
Из дневника на Киряк Шкуртов:
На 23 юли очаквахме да въстане
Пополекол, но пристигнаха куриери от с. Загоричани, които съобщиха, че те се
колебаят дали да въстанат. Чакаларов, като получи това известие с няколко души
четници слезна в с. Загоричани, от където съобщи и на другите полски села, че
двоумение не може да има, а всички да се явят пред революционното знаме за
свободата на Македония и те се присъединиха.
На 23 юли в Клисурския манастир Никола
Андреев (Алай бей), мокренски войвода има сражение с клисурския аскер и даде 6
души жертва.
До като Чекаларов събираше в Загоричени
въстаници, Попов забеляза от върха Върбица, че многобройна войска от Сурович се
упътва към Костур. Веднага съобщава това на Чекаларов и го предупреждава, че
той със своите въстаници ще хване прохода на Дауло, а Чекаларов да се яви в
орляк от юг. Към 4 часа след обяд аскера наближава Дауло и Попов командва огън.
Започва се силно сражение, клисурския аскер подкрепен и от гръ;ки андарти начело
с ренегата Вангел (гавазин на Костурския гръцки владика, родом от с. Сребрено,
бивш четник вземат живо участие, обаче
ние успяхме да ги прогоним и панически всичкия аскер избяга към Кайляри. В
разгара на сражението пристигна и Чекаларов от юг над Клисура и с гръмогласно
ура дават залп, това ускори бягството на турците и андартите. На полесражението
турците оставиха пет ездитни коне и един файтон, няколко впрегатни талиги
препълнени с кухненски принадлижности и един андартин на име Георгаки, родом от
о. Крит.
Към 7 часа Попов с четата си от изток, а
Чекаларов от запад влизат в гр. Клисура, който се състои от около 800 къщи
власи, гръкомани, седалище на гарнизон и мудурлук.
Посрещането на населението на четите, бе
триумфално и при неспирно викове „ура” и „зито”. Обискирахме казармата и
мудурлука, от където взехме потребните принадлежности и непотребните погорихме.
Васил Чекаларов с коня на мюдюра в освободената Клисура от въстаниците
В мудурлука намерихме коня на мудурина,
едно много пъргаво черно конче, арабска порода, което Чекаларов язди до края на въстанието.
От тук Чекаларов след превземането на Клисура заповяда
Костенарийската чета да замине за района си и да пази да не станат някой
изстъпления.
Из „Моето
тефтерче” на Лазар Кисилинчев
23 Юлий – среда – Корешчата
Коте (Костадин) Христов Саров със синовете си. Заради преминаването му в услуга на Костурския гръцки владика - Германос Каравангелис, двамата по-големи, които са били приети в Българската Битолска класическа гимназия са изключени. Продължават образованието си в Атина. По време на Балканската война единият от тях взема участие като андартски капедан.
„Стига да го преследваме веке тоя Коте,
който, ка да сакаш, речи, све е ена сила. Денес, когато цела Македония е
въстанала, не бива ние да поддържаме ена никому непотребна караница со Коте; ке
отидеме во неговите села и ке се помирим” – завърши Лазо.
„Ами какво ще кажи Цильо (В.Чекаларов) и Пандо (П.Кляшев) па и Кършаков, когото скоро
раниха Котевите четници” – му казах яз.
„Тия се друбна работа, която нема
значение, когато се върши голямата работа, каквато е сегашното въстание – ми
отговори Лазо – Само гледай да го разправиш по един усул (незабелязано, тактично) начин това на
въстаниците, за да не помислят, че отиваме да се бием со Котевци.”
На първата почивка разправи това на
войводите и те го разказаха на въстаниците; свички се зарадвае, едно голямо
„ура”, което се чуваше до Руля. Во селото не влегоме, селените минае мосто и
дойдое на джадето (шосето), да ни
поздравят; въстаниците над 700 души , со песни маршируват и вървят към Желево.
Сълцето силно печи, много от въстаниците не свикнали да одат дълъг път му се
запарие месата и мъчно върват; през (пред)
мене върви Вельо Марковски , който изкара панталоните и оди без гашчи. При една
почивка влезе во реката и тамо намери рает. Под Търнава срещнаме едни арнаути
от Прогон, които работили като каменари во Псодери, научили се за въстанието и
бързае да се прибере до дома си. Мнозина от нашето село познавае арнаутите, с
които работили в София , завръзае разговор со нами. Доближи ги и яз и му каза
да разправе свичко какво виде на
турците. Само по това място сме около 2000 души, други 2000 души има около
Кономлади, други към Блаца, други во Загоричани, Клисура и пр. Целото Костурско
со 20000 мъжко население и с 15 байраци въстана против золумите на аскерите и
турското управление! Горките арнаути, изплашени, незнаели какво да казват,
оставими ги свободни да си върват, като им даду една. бележка да не ги закача никой по пъто. Преди
да зайди сълце, се срещнаме со Котевци; те бее три чети около 120-140 души, имае
и едно знаме. Собрае се въстаниците во една ливада и се наредие в едно
театрално положение – на свеко кьоше имаше и по едно знаме. Котевци малко
изплашени , първо стоее на страни, малко студено, след като Лазо, зве да
говори, че денес Македонците свички въстанае, за да строшат робските окови.
Зарад това е голема грешка ние, свички чеда на една земя братя по кърв и
българи по произхождение, да се мразим и да се преследваме. От тоя момент яз
подавам братска целувка на Коте и вие свички ве моля да го считате за наш брат,
зашчото и разве знамето на въстанието. След това се прегърнае двата и се
разцелувае, същото требваше да сторя и яз. Тук се виду за първ път с Апостол
Чекаларов, со кого Цильо си пишеше преди 4 ½ години, без да го знае лично,
тогава той беше во Никопол, яз во Русчук. Коте ми се виде нещо като офицер, не
зная как да го опиша. Облечен беше во офицерски мундир, на едната еполета имаше
числото 1, а на другата – 9, също така носеше офицерска шапка, пушка, патрондаш
и бинокъл и ред други джунджурии висее на гърдите му; на десната страна имаше
разни кюстеци ( верижки) арамийски,
които не уйдисвае на офицерския му мендир, дълго време го гледа от страна со
едно недоумение, не може да отгатна шчо за човек представлява Коте; зад ушето ми некой ми шепна; „Шчо го гледаш
така!” Обърна се, гледам Трайко Марковски, той който ми говори.
„От кой бит пазар купи Коте тия
офицерски дрехи и сабя?”- му казвам.
-
Тия
се на полковник Янков му ги подари на Коте, когато замина лани за Гърция. Коте
пък я пореза едната еполета на две, зашчото лани една на Янков му разкъсали
некои младежи и сега носи мондира со една еполета, под която личи числото 19,
знак, че полковника някогаш беше офицер во Шумен...
Со такъв човек се побратимиме...
Вечерта въстаниците бее разквартирувани
по къшчите в Търново и Желево, където нощуваме и ние.
Из спомените на
Иван Попов «Борбата в Костурско»
На 23
сутринта една част от нашите чети с едно знаме под командата на Чакаларов и
Кляшев влязоха в селото Загоричани, гдето беше и Розов, за да го подигнат да
въстане. Също и селото Бобища. Аз с повече от 7-8 чети се установих на позиция
срещу града Клисура. Имахме намерение да нападнем на Клисура от две страни,
когато се дигнат селата Загоричани и Бобища. Докато се установявах на
позициите, турците ме забележиха и заловиха позиции срещу нас в края на града.
Така се гледахме около 2 ½ часа. Забележихме, че войска иде по шосето от къде
Кайляре за Клисура. Колата за обоз ние ги взехме за горска артилерия. Войската
отиваше към Клисура. Тогава определих шестеовската чета да задържи войската,
която е в града. Вишенската в дясно под командата на Йото Рашайков от същото
село да вземе позиция, а друга една чета под командата на Наум Търповски – в
лево, да може да пресече пътя на войската, която иде. А моята чета с подвойвода
Коста Василев, имаше задача да нападне войската, която иде. По такъв начин,
четите откриха огън срещу противника и войската, която беше към Клисура,
разбита се разбяга по разни посоки. Тя не можа да се сражава. Заловихме обоза с
11 коня и нещо 4-5 с разни провизии, повече военни (хлябове, сухар, дрехи,
платнища и дори един товар хасъри) и казани с кухненски принадлежности.
Рогозините и платнищата аз ги запалих. Другите чети бяха отзад в резерва. Само
петте натоварени коня ги вземахме, и като не можехме да ги изкараме по друго
място, тръгнахме по височината направо към нашите резерви. Но силният огън от
войската, която беше в Клисура, не ни позволи да ги изкараме, за това ги
разтоварихме и дадохме позволение на момчетата да вземат кой каквото може.
Огънят от двете страни си продължаваше. Когато да нападна, аз пратих известие
на ръководителите, които бяха в Загоричани, че аз нападам на войската, която
иде от Кайляри, а пък те с тези чети, които ги имат, да нападнат на войската от
другата страна (от към Куманичево). След четеричасово сражение те се явиха в
гръб на тази войска, с която се сражавах. При малка една стрелба и извикване
едно ура! Турците изпразниха града. Жертви имало, но малко, а от наша страна –
никак. Тогава Чакаларов и Кляшев със своите чети бяха над града, а пък аз с другите
чети , построени по военному, с такт и песни тържествено влязохме в града,
гдето той любезно ни посрещна с добре дошли.
Портрет на жена с дете от Клисура. Снимката е правена от костурският фотограф Леонидас Папазоглу
Власите викаха: добродошли,
добродошли; ула! Влашките момчета след 2-3 дена навикнаха да пеят и нашите
песни. Минахме през града и се присъединих с четите над града. Гражданите се
власи. Тук вече ние брояхме около 800 души въстаници. Тук бяхме заобиколени и
от много граждани, на които Чакаларов и Кляшев и аз държахме речи, а Кузо поп
Динев им говори на гръцки. Всички говорихме в смисъл, че всички се борим за
една идея, и ги подканихме да указват съдействие на въстаналите. От тук се
възвърнахме пак там и взехме конете и колата от турския обоз, който както се
каза, не можахме да извадим поради стръмната местност. И от тогава вече
ръководителите и аз имахме коне, та после до края на въстанието си служехме с
тях. Нея вечер завзехме всичките височини в Клисура и чакахме да ни нападнат.
Из „Сведение на ръководителите на
Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички
чуждестранни консулства в Битоля...”
... На 23 юли въстаниците нападнаха и превзеха градеца
Влахо-Клисура по следния начин: центровия войвода Иван Попов в 5 часът с 80
въстаници нападна аскера от 150 души, който идеше по шосето от с. Суровичово за
Клисура. Нападнатия аскер се разби и пръсна, като остави след себе си в ръцете
на въстаниците 4 кола пълни с продоволствен и мундирен материал. При
превзиманието на обоза се намериха от аскера оставени три коня, натоварени с
палатки, които въстаниците ги предадоха на огън. Началниците: Чекаларов,
Кляшев, Розов с 300 души въстаници, след като разпръснаха аскера от 50 души,
който беше на отбранителна позиция при Клисура, завзеха я и нападнаха откъм
гърба аскера, който се сражаваше с Попов. Нападнат аскера от всички страни и
изплашен от гръмогласните „ура” и песни, обърна се в безпорядъчен бяг,
придружен от мюдюрина. И тъй градеца Клисура и мюдюрлъка, който се пазеше от
около 350 души аскери, се превзеха от въстаниците. Всички правителствени книжа
в мюдюрлъка бидоха изгорени и собствения кон на мюдюра взет. На 23 юли
Клисурската пресека (Даула) беше запряна за минаването на турците и пощенските
съобщения; до завзиманието наново от турците на
15 август, което ще се опише по-подир. С превземанието на Клисура
въстаниците не дадоха нито една жертва, а предидущия ден (22 юли) центровия
войвода Никола Андреев, когато нападна аскера пак при Клисура, изгуби в
сражението 5 въстаници. Там са избити повече от 10 души турци и в ръцете на
въстаниците попадна една маузерова пушка с патрони...
Няма коментари:
Публикуване на коментар