11 септември 1903 година - четвъртък

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев

11 септемврий – четвърток – Планината Бучие

                          Димитър Панджаров известен още като Митре Влаха.

Седнаме со Пандето и говориме за положението, което сега е во района. Го запита какви новини има от Кономладско и от Пополье и дали знае нешчо за Чекаларов. 

Кляшев ми каза, че имал писмо от Митре, който се криел во Статица и Кономлади като ранен. Му пишел, че от десетина дена по тия места немало никакви аскери. От Чекаларов също немал известие, но се научил от човеци, които били во Костур (му писа Кузо п. Динов) какво турците во градо разправяли, че Чекалароп изгорел неколко села по Грамос и затова замина много аскер. Затова именно ние сме сега спокойни. Аскера един замина за Суровичево, а друг по трагите на Чекаларов во Грамос.

„Ами Лазо и Розов къде се намерве?” – го питам. „Нишчо не знаем” – ми отговори. След това му каза яз за писмото, което получи от Пенчо от Костур, за да се съгласа да предада оръжието от нашия център. „Ами ти?” – му отговори. Пита Пандо, как да му отговора! Може ли въпрос да става за това, да влеза во сношение со владиката? Никогаж!

„Докато ние държим пушките во ръка, не може да водиме со никой преговори, само гласо на пушката да се счука (чува) и той да зборва!”

Тия лафови Пандо много ти ареса и си ги записа во неговото календарче-дневник.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

От излизането на отряда от Костурско, той е в пълно неведение за всичко наоколо, а от 11 дни, откакто не е получавал храна от никъде. Хранеше се с разни треви и корени, с конско месо, останало от Сокол, и с това ускоряваше своето физическо разстройство.

Из дневника на Киряк Шкуртов (всъщност се отнася за периодът от 11 до 14 септември)

На 11 септември стигнахме селата Котелци и Пчелско, гръцки и бяхме посрещнати братски. От тук излезнахме на планината Горуша, като заповядохме да ни донесат от двете села хляб,  те ни продоволстваха три дена. Нa третия ден ме повика Чекаларов и ми продиктува да напиша едно благодарствено писмо до селяните.

10 септември 1903 година - сряда

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев

10 септемврий – среда – „Св. Танас”

На обед дойде жена ми и ми даде едно писмо, което било донесено от Кърчишча и писмото беше от Пенчо от Костур; той го дал на некои Кърчишчани, които во понеделник били на пазар тамо. Пенчо пише со шифър и казва: „Вчера, во неделя, като пуснало църква, владиката го извикал, колкото Косинчени има Костур, во Митрополията и му рекал да ми пише мене ено писмо, да се съгласа да предада целото оръжие от наия център и владиката обещавал да се застъпи пред юкиметя яз да не пата нишчо и сакал да даде тескере да замина за Гърция. Това го правел, зашчото му било много мъчно и как така един човек, такъв „елиноматис”, да работи с българите. Това го правел, защото бил „пневматикос патир” (духовен баща) на християнското стадо и не искал никой добър християнин да пострада, толкова повеке един човек, който има гръцко добро учение като мене и пр. и пр.”

владиката Германос Каравангелис заснет с офицери и войници, в като снимка за спомен от фотографа от Костур Леонидас Папазоглу

Прочету писмото извика Трайко, войводата Кенков и н.п. Йовчев, Цильо Коконо, Ването Канче и Дельо Марковски и др.  И му прочето и на неми. Преди да го чуе съдържанието Коконо си трие ръцете и вика:

-         Гель, кузум, гель! (Ела, момиче, ела!) Владичето со тролинки (трошички) те кани, за да му одиш и като те затвори во дворо, ке му клади и колко миро на вратата и тогава ке видиш, шчо за „пневматикос патир” е той. Ке те фати со патерицата тате ти Яни, де те боли, сто оки бой и после едно тескере ке ти дади не за Гърция, шчо пише, а един голем камен на тило, та во най-дълбокото место во езерото да те фърли!

Успокои другарите, че никак немам намерение да ода при Гръцкия Владика, зашчото го зная яз много по-добре шчо за владика е той и колко ми го сака добро мене, но со това Ви казвам, гледате Метко какви технизмата (от гръцки – машинации) прави. Виде той со сила нишчо не можеше да ни направи, сега со подмамки сака да ни фати...

Из дневника на Киряк Шкуртов

Изглед от планината Грамос край с. Денско. Село Мирославица е разположено край изворите на р. Сарандапорос между планините Горуша и Аренас, които се намират източно от Грамос

На 10 септември стигнахме в село Мирославица албански и празно, опожарихме и него, тук намерихме в изобилие мед и пчели.

Из спомените на Пандо Кляшев

владиката Германос Каравангелис в снимка за спомен с висш турски офицер по време на Илинденското въстание

 

Гръцкият владика с 600 души войска ходеше по Пополе и Олицкия манастир да предумва семействата да викат въстаниците да се предават, а той ще ги защити – ако станат гръкомани. И няколко села се полъгаха: Апоскеп, Габреш, Загоричани, Олища и др. станаха патриаршисти. После към края на септември, всички, които искаха да заминат на чужбина, трябваше да идат в гръцката митрополия, за да им се даде удостоверение за паспорт. Иначе не им се издваха паспорти.

9 септември 1903 година – вторник

Из дневника на Панайот Наумов Робев

На 9 септември, вечерта с вуйко ми се сурнахме в селото ни от Руля, разбрахме що стана с него. 

Видяхме фамилиите са неповредени, т.е. няма убити жени, деца, само, че биле измъчени от всяка страна позорно... изсъблечени и оставени голи, боси, гладни. Мъже са избити вън от селото – баща ми, Лазо Лукаров, попо Мишо – убити в неделята с позорна смърт (одрани живи) горе, дето стана сражението; Нико Пирналиев и Стасето Шолдов измушкани доле в полето при чифлика нов, а другите в селото, дето ги намираха. Паднаха убити и 3-ма жупанци. Селото цяло изгорено. Четири къщи здрави останаха, училището и църквата. Челядите там са прибрани. Тях ги терале (карали) няколко дни като стадо овце от града в чифлика и пак в селото, гладни, изнурени, печално. Някои фамилии гръкомански останаха в града да живеят. Остналите живи мъже изплашени от нанесените върху им злочестини и неволи предадоха си пушките. Дадоха 16 пушки, искат им още две. Първенците до толкова са отчаяха от делото щото викаха и викат: „...Угасна комитетът, ни разсипахти, ни изгорихте и нищо няма добро да донесете... Ний, неке викат Цилю Браов, Ставре, Мишайков, Черкачо, Динето, Петрето, Теохарчо – всички. Те искат уморванье.”

Из дневника на Киряк Шкуртов

                                                   изглед от село Денско днес

На 9 септември стигнахме в с. Денско, тоже влашко и повече от Хрупища познати, нахранихме се с хубав кашкавал и папури.

                                                           изглед от Грамос

8 септември 1903 година – понеделник

Из дневника на Киряк Шкуртов

На 8 септември рано сутринта виждаме една занемарена черква и село, и понеже не знаем какво е, Чекаларов заповяда Георги Христов, Киряк Шкуртов, Яни Хаджипаскалев и Борис Бацелов, понеже владеят гръцки  и влашки да доближат някоя крайна къща и се узнае кое село е.

Ние се доближихме и за щастие от първата къща където потропахме излезна познат влах от гр. Хрупищо, почна да ни целува и кани в къщи, но ние му отказахме, че другарите ни чакат. Това село се оказа Грамос в подножието на едноименната планина Грамос, което се обитава от власи, само лятно време, а зиме остават само пазачи. Влязохме в селото радушно посрещнати и с благодарност, че ги отървахме от арнаутите. Чекаларов заповяда да приготвят обяд и да ни го донесат в близката гора, където ще преспим, да си отпочинем от големия поход. Към обед отиват 5 души четници да проверят дали готвят обяд и дали е готов. В това време една многостотна сган албанци нападат селото и се започва силно сражение, което се продължи до вечерта. Албанците отстъпиха с много убити и ранени, а ние дадохме един убит и Кольо Добролитски ранен в устата. 

Като свърши сражението Чекаларов се научи, че една група албанци има в черквата, отидохме, обсадихме черквата и се даде заповед да я бомбардираме, но селяните със сълзи на очи молят да не я  бомбардираме, защото вътре има и 30 души първенци задържани от албанците. При тия молби Чекаларов отстъпи.

                                              изглед от планината Грамос
 

Из спомените на Пандо Кляшев

От там (от с. Въртеник) потеглят към селото Грамос и по пътя изгарят една водна бичкия с около 15 хиляди дъски. Отишли под Грамос, преседели там та на 5 септемврий и тъкмо когато изпращат едно отделение да им донесе храна от селото, около 150 души разярени арнаути ги нападнали. Става сражение и арнаутите били изгонени и се прибрали в селото Грамос, гдето ги заобикалят наши четници. В това време от едно близко арнаутско село идела една сила от 400-500 дши арнаути, събраи от другите арнаутски села, за да освободи заградените. Пред вид на силата нашите отстъпили по посока към планината. Турците ги гонили. Чакаларов разпоредил, че се отделят две крила, които ограждат настъпващите арнаути и им откриват отзад огън. Арнаутите изненадани удрят да бягат, влизат в селото и заедно с хванати по пътя чорбаджии се затварят в черквата. Нашите ги настигнали и заобиколили черквата с намерение с бомби и динамит да я бомбардират. Падат арнаути десетина души, а от нашите един.  Не рачили да бомбардират черквата, понеже по-видните чорбаджии бяха вътре в черквата ( Грамос е влашко село).

7 септември 1903 година – неделя

7 септември 1903 година – неделя

Из спомените на Пандо Кляшев

Като се измъкнах от аскера, разпределих четата на малки части, за да се запазим, по-лесно в горите. Аз с 80 души заминах за Косинец, гдето престоях четири дена, и тук два дена гладувахме – хляб няма, водениците изгорени. И бяха принудени жени да носят на гърб по два шиника жито на два – три часа разстояние, за да го мелят, та и ние да се храним.

Из дневника на Киряк Шкуртов

Продължихме за с. Фурка и с. Вретеник, навсякъде престрелки и пожари. (За тези села Кляшев дава, че са нападнати на 6 септември, но според нас е по-вероятно да е станало именно на 7)

Из спомените на Пандо Кляшев

Тогава Чакаларов, отделил едно отделение под началството на Коста Здрольов и го изпроводил да нападне селото Въртеник (пак арнаутско село). Арнаутите напразно се съпротивлявали и двете бидоха изгорени (с. Въртеник и Загар). Същият ден въстаниците се упътиха пак здружени, за другото арнаутско село Фуша и изгорили и него и вечерта се прибрали във Въртеник.

Из спомените на Иван Попов

                                                   изворите на река Черна

Щом се мръкна минахме през река  Църна в Мориовско близу до с. Добровени и се установихме на една камениста височина, гдето прекарахме целия ден без да мърдаме.

6 септември 1903 - събота

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев

6 септемврий – сумбота – Косинец

Собра денес жените чаушки (така се наричали десетничките в женските организации на ВМОРО) и му каза кои и кои жени да зеве и да се готви да замине за Битоля. Избраме 18 жени, мегю които беше и моята майка. Му дали и 10 бели меджидити за арч. Разправи му какво ке праве, ако ги пита некой от Консолите, да не се плаше, да разправе за зулумите на аскерите, за избитите стари жени и деца, за пленените невести и моми и за маскърлъците, шчо вършеа аскерите. Как ги оголвае жените да търси пари, флорини и кьостеци. Селата сега приличат на пепелишча, свички се изгорени и сринати рамно со земата. Во Битоля ке ги посрещне човеци от Комитета и тия ке му разправи дека и дека ке отиде. Каза му свички да се готови, когато получа писмо от Пандо, ке му кажа да потегле. Писа на Пандо колко жени и кои избра, за да отиде во Битоля....

Из дневника на Киряк Шкуртов

От тук (от с. Тухул) пак продължихме на запад, срещнахме селото Ливада и тук престрелка, по-нататък село Захарий също. Под селото има останки от старинен манастир „Св. Захарий”.

Из спомените на Пандо Кляшев

                                               пейзаж от Грамос

С гърци куриери тръгват за селото Ливадя (турско село). Тук има турци богати бегове и ятаци на арнаутите разбойници по християнските села. Тухляни и Ливадяни, изплашени от участта на с. Тухли, излезли тъй също в планината и почнали да стрелят, но четниците ги прогонили и им изгарят селото. Още същия ден се упътили въстаниците пак към арнаутското село Ленотъй (арнаутски: Загър – св. Захария). И изплашените ленотъйчани, прибрани  с тухляни и ливадяни, от една височина отворили огън върху въстаниците.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

          моста на река Черна при с. Брод по време на Първата световна война

Настанен отрядът на позиция между селата Брод, Скочивор и Полог, той остана в очакване и отбрана от заминалия за Сокол битолския аскер; той остана в очакването си, защото нямаше къде да се укрие. Съдбата на отряда не можеше да бъде чужда за неговите ръководители и войводи, които се мъчеха да изкарат отряда от положението, в което беше изпаднал. Всички са за предприемане на някаква акция, която да го изкара от пасивността му, обаче всички виждат, че акция без съдействие и подкрепа от местните чети е обречена не само на неуспех, а още и на погром. Михаил Николов е за връщането на отряда в Костурско, защото той намира, че от странствуването му из Македония не ще извлечем никаква полза, нито пък ще можем да изменим  хода на събитията. За отряда настъпваха тежки часове. Всичко живо наоколо му се беше укрило и избягало. Цели села като Скочивир, Бърник, Ивен, Бръшлен и др. се изпразваха и бягаха. Отрядът попаднал в завоя на Черна, за него нямаше човек, ни да го облече или нахрани, а и да го поведе и улесни в неговия маршрут. 

                                        

Той беше избрал течението на Черна и тя беше неговият компас из Мориовско.

Из спомените на Иван Попов

След това наблизу намерихме един влах и с него се оттеглихме на една местност в една гора. На сутринта войска от три-четири хиляди души обискираше планината срещу нас. Единият и фланг беше на 200-300 крачки от нас, но не ни забеляза; ние даже бяхме  вързали муцуните на конете, да не цвилят.

Из спомените на Илия Биолчев

Успяхме незабелязано да се изтеглим към влашките колиби – мандра на кехаята Султаяни, отдето взехме водач, за да ни оправи пътя по посока за с. Скочивир /Прилепско/. Освободихме леринските чети и продължихме пътя сами с местни водачи,...

5 септември 1903 година - петък

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев

5 септемврий – петок – Косинец

...  Некой от въстаниците се прибрае во селото и почнае да си загражде некой къшчички, за да си прибере домашните. Много интересни бея, свички со патрондаши на пояс, работат, пушките близо до мястото на работата. Вечерно време се собервае пак во четата. Същото нещо е и со Лобаничени.

Из дневника на Киряк Шкуртов (по всяка вероятност след извършеното наказание над предателите в с. Нестрам, четата е потеглила  и събитията, които описва в дневника си, са станали на 4 септември, но ги поставяме така, както ги е посочил като хронология)

Към 5 септември от с. Нестрам потеглихме на запад без да знаем местата и без куриер. Стигнахме до едно село и понеже не знаехме какво е  се приютихме в една гора наречена „Бивака на Жака”. Тук хванахме един овчар от който узнахме, че селото се казва Тухул и има 30 къщи гърци и 40 къщи мохамедани арнаути. Чекаларов ми диктува и аз написах едно писмо на гръцки  до първенците на селото, с което им съобщавахме, че ние се борим за свободата против турската тирания и не закачаме никого, който не ни се противи, затова ги подканваме да ни посрещнат в селото без никой да се плаши и да бяга.

Турците в едно с гърците се събраха на съвет и решиха да ни посрещнат, но тъкмо решиха това и ни съобщиха, че някой бирник  пристигнал от друго село и като се научил, че Чекаларов се намира на близо и ще доде в селото провикнал се на турците: „Вие сте глупци гдето се решавате да посрещнете комити, ами не знаете, че само коня  на Чекаларов ще изяде 10 турци” и те от уплаха се решават да се оттеглят от селото. Омер ага и Мерсин ага викат първенците, повикаха гърците, дават им ключовете на конака и им казват, че всичко остава на разположение на комитите и съжаляват, че техните  селяни се уплашиха и че не искат да посрещнат комитите.

Към 3 часа след обед влезнахме в селото посрещнати най-радушно от гръцкото насеение. Чекаларов даде нареждане да се обискират турските къщи и ако се намери някоя българска вещ от опожарените село да се вземе а друго буквално нищо да не се пипа, че ще има строго наказание.

Почна се обиска, но за нещастие, тъкмо в това време някои младежи мохамедани от това село подкрепени от другите села се явяват на една височина и започват да ни обстрелват. Тогава Чекаларов заповяда да се опожари турската махала.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

Двудневните боеве, в които те изгубиха Манол Розов и войводата на селската кономладска чета Ставро, отрядът бе тласнат на ляво, мина юго-западните склонове на Нидже и по течението на Черна, на 6 септемврий 1903 г. се яви в нейния завой.

Из спомените на Иван Попов

                                              Из дебрите на Нидже планина

Заранта изпратихме една чета да вземе позиции, но се оказа, че войската, която бехме атакували, бе заела същите позиции, и тя откри огън против нашите. Пътят, отпред ни беше преграден и оставаше да се върнем назад, което и направихме. В една долина заклахме пет коня за храна и цървули. Тук ни настигна и Лазар поп Трайков с три товара хляб, та се падаше по едно комадче на всекиго, а не бяхме нищо яли вече от три дена. Тъкмо що пристигна хлябът и да го разпределим, докато други момчета печаха месо, а други деряха коне, ето че пристигна оная войска, с която се бяхме сражавали подкрепени с нова помощ. Почнахме да отстъпваме, за да вземем отзад една височина. За да могат другите чети , аз  с две чети останах на сред баира, построих позиции с камъне. В туй време войската вече пристигна и почно да стреля. От четите, които назад отстъпяха, само едно момче беше успял да се изкачи на рида, когато тъкмо в тоя момент една турска рота отпред достигна на върха. Момчето по име Диньо от село Кономлади, куражно заляга, и поваля три-четири души наред и временно спира турците, а между туй пристигат и други момчета и се завързва на това място бой. И така ние се биехме на два фронта. Турската войска като видя, че комитите се намират между два отъня, се окуражи и тръбите им все тръбяха за настъпление. Ние пък залегнали в позициите, все ги поздравявахме със залпове. Непрестанно пеехме песни, което правеше впечатление на турците, които бяха на 50 крачки до нас в една корийка. Селският ни войвода от с. Вишени Рашайков, подвикваше на турците: „Нашият генерален командир Попов не приема да се бие с юзбашии и мулязими, а нека дойдат паши като „Едхем паша” и др. закачки. Турците пък отговаряха: „Да бягате в България при Фердинанда!”  Така си спорехме с тях в това време и пак си захващахме стрелбата. Хвърлихме една бомба, която падна в краката на турците, но не се пукна; те я взеха и ни се изсмяха. Тогава аз прибързах и приготвих една пачка динамит, свързах го с кърпа и турнах капса помежду двете парчета (на половина) с фитил и го хвърлих пред турците. Той силно изпука. Това направих, защото се боях, да не би турците, като не се пукна бомбата, да ни атакуват. Динамитът направи своя ефект. Щом изгърме, ние от всички позиции извикахме ура! Така се продължава седем часа, докато не се стъмни добре. Четите бяха отблъснали войската, която беше отзад; тя в тъмното избега и нам в тъмното отвори път. Жертви не дадохме, а от турците имаше.

Из спомените на Илия Биолчев

                                                              Каймакчалан

Като се нахраниха момчетата, наредихме да бъде зает върхът Каймак- Чалан, защото от наблюдението се видя, че турците правят обходно движение и се стремят да заемат този командващ връх, с което ние щяхме да бъдем обречени на сигурна гибел, понеже щяхме да изпаднем като в клещи и абсолютно невъзможно щеше да ни бъде каквото и да е отстъпление, тъй като всички пътища за това щяха да бъдат пресечени.

Още рано следобед сполучихме да заемем този връх и веднага се откри престрелка с тичащите от другата страна на върха турци.

Това бе сигналът за отпочване на сражението, в което турците ни нападаха от три страни, но без никакъв резултат за тях. Както обикновено боят спря вечерта.

4 септември 1903 година - четвъртък

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев

4 септемврий – четвърток – Косинец

   

                      

 

... По ено време видоме ени силни кадеши камо Грамос. Подир малко се видоа и големи пламения. Чудиме се от какво може да са тия огньове. Коконо и вчера казваше, че по планината на Грамос забелезал кадеши, ама никой не му даде значение затова, шчо казваше той. Сега се изпреми пред мене и ми казва: 

   Васил Чекаларов по време на въстанието в освободената Клисура. Според написаното от него в Дневника му, е при второто влизане в градчето, когато фотографа изразил желание да му направи две самостоятелни снимки - едната качен на кон и другата на земята.

 

„Ако това не е Чекаларов, яз главата се готов да ми я порежите. Той е, нишчо повеке! Анасана (от турски – мамка му) на Метко, да види и той ка се горе села!” 

                                                  из планината Грамос днес

Огно, колко отиваме, се засилваше; пламенята стигне до небето и целия Грамос беше осветен. Свички со отворена уста гледаме и никой не знае какъв е тоя пламен. Ени разправае, че се запали планината, други казвае, че гори некое турско село. Там имало села со много галеми къшчи, цели палати. Петрето Гинчо каза, че това требва да е некоя бичкиджийница, която се запалила. Дълго време  гледаме големите пламеня, от които светеше целия Грамос. Некой вика: „Така и турците пулее как горее нашите села, ето сега му дойда и на нейната глава.”

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

                                                           Нидже планина

Вторник, 4 септемврий 1903 г.... Сражението се води с едно голямо ожесточение между аскера и Загоричката центрова чета която е принудена да отбива две турски атаки. Бързото заемане на Сокол се налага от много съображения. Заминалите Кономладчени схващат сериозните последствия от почналото сражение и бързат към височината на Нидже, обаче терена пречи на тяхната скорост. Останалата на източната страна Блацка чета, трябва да подкрепи отстоплението на загоричени, изпаднали в едно особено положение. На турците са пристигнали подкрепления и настъпват стръвно, за да подгонят загоричени и доближат до настъпващата към Сокол Кономладска чета и осуетят заемането от нея Сокол. Позицията на загоричени се огъва под турски напор. Необходимо е бързото настъпление на Блацката чета, която да удари турците във фланг и даде възможност на загоричени да задържат позицията си. 

                                                              Петър Погончев

Войводата на четата П. Погончев прави всичко възможно да отблъсне турците и сам повежда около 40 души от четата си в настъпление и прогонване на турците. Настъплението на загоричени е подкрепено от цялата Блацка чета, която с ура и песни напада турците в тяхния ляв фланг, прогонва ги и се настанява в техните позиции. Турците попаднаха под кръстосания огън на двете чети, дадоха седем жертви и отстъпиха на трета позиция... Дадено е възможност на загоричени да отстъпят и поемат стръмнините на Сокол. С Блацката центрова чета са и двамата ни началници: Л.п.Трайков и М.Николов. Боят продължава по всичката тая линия, която отделя в.в. „Сокол” от „Кравица” и служи за пролом между Мориово и Мъгленско.

Из спомените на Иван Попов

Тук никого не намерихме, а четата на Васил Котев, която беше в авангард, ни съобщи, че пред нас има хора, но не се познавало  наши ли са, или са турци. Излязохме да проверим. Те били турци, които си бяха снели фесовете, - понеже ние ходим гологлави, - за да не ги познаем. Нашия патрул ги пита кой са, а те отговарят: „елате насам, наши сме”. Патрулът ги пита: „Кой ви е войвода?” На тоя въпрос турците отговориха със залп. Откри се огън, и ние в ляво заехме един рид и почнахме, пеейки със залпове да обстрелваме турците. Аз ги окуражих; поканих някои да се приближат от ляво и дясно към турците. След като се сражавахме един час – два, ударихме ги на щик и турците напуснаха позициите. В тях намерихме само две маузерки. На близо имаше гора, стъмни се, и ние не можахме да продължим. Турците бяха около 200 души. 

                                                              Манол Розов

Тук паднаха двама наши: ръководителят Манол Розов и селският войвода от Кономлади Дядо Ставри. Последният падна когато ударихме на щик, в което взе и той участие, ако и да беше 60 годишен човек. Манол Розов заровихме в гроб, който му изкопахме с щиковете. Той беше ударен с един куршум в устата, като инак си беше в добра позиция. На мене стреляха, - бях застанал на открито, въртях си шапката и ободрявах момчетата., а един куршум удари Розов, който беше на стотина крачки от мене. Той само едва успя да каже: „убиха ме!”

Когато бяхме вече решили да атакуваме турците, Лазар поп Трайков беше на десния фланг. Като нападнахме, останахме на турските позиции. Предстоеше ни да продължим пътя към Кравица планина, гдето мислехме да се срещнем с други чети, но понеже се бе мръкнало и Лазар поп Трайков, се беше отделил и отишел в селото Пожарско да вземе хляб, решихме да останем на същото място, като взехме всичките височини, до сутринта, докато намерим загубените си другари.

Из спомените на Илия Биолчев (въпреки някой несъатветствия с предходните спомени и бележки си позволяваме да ги споменем, като допълнение към картината от този и следвощият  ден)

                                                                   Илия Биолчев

Тук срещнахме една колона войска, която се движеше от с. Пожарско /Воденско/ за към с. Градешница /Прилепско/. Завързахме сражение, което продължи до мрак. В това сражение бе убит Манол Розов, а кономладският селски войвода бе безнадежно ранен. След Маноловата смърт по силата на решението в с. Дъмбени аз станах редовен член на Горското началство, с всички права и задължения.

С мръкването боят вече беше престанал, но трябваше да решим въпроса: да се отеглим ли от местосражението, с което бихме обрекли на сигурна гладна смърт групата, която вече от пет дена гладуваше, или да останем там и да се погрижим за снабдяването с храна, каквато можеше да се достави от с. Пожарско.

Иван Попов по време на Междусъюзническата война, в Сборната партизанска рота на Македоно-Одринското опълчение

От доклада на районния войвода Попов пролича, че всяко движение без храна е немислимо, защото по-голяма част от момчетата са изтощени и нямат сили за поход, без да бъдат нахранени. Ето защо оставих четите на същата позиция, като възложих началстването Попову и с четиридесет момчета се отправих за с. Пожарско, което отстоеше на около четири часа път. Оттам взех достатъчно храна, състояща се от сух хляб и сирене, която товарена на четиринадесет мулета, донесохме я в главния лагер, дето бе посрещната с неописуема радост.

3 септември 1903 година - сряда

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

                                                 по пътеките из Нидже планина

При туристическо настроение отрядът на другия ден продължи своя път за да достигне в. Кравица, където очаква да срещне четите от околните райони, во главе Щаба на въстанието, на който ще повери плановете си. Всички четници са обхванати от радост, че на тяхното уединение ще се тури край и напускайки Сокол, те подеха надолнището към девствените мориево-мъглешки борови гори.

Сряда, 3.ІХ. 1903 година. До тук сме в Нидже планина, обаче мръднем ли крачка на север ще напуснем планината и красотите на големия хоризонт, за да стъпим на нейните посестрими, които, като нагиздена невеста, стоят пред нас свенливо и негостоприемно. Пред нас са иголистните гори на мъглено-мориовските планини, които напук на отолелия гръб на Нидже са потънали в зеленина и девственост... Местността стръмно се снишава и отделя Сокол от Кравица. Проточи се една голяма върволица от хора, коне и мъски, които в подетата удолина премерват стъпките си, взират се в опасностите, надвисват в пропастите, за да слезнат в низината, която е много далеч...

Из спомените на Иван Попов

... на 3-ти септември вечерта стигнахме на Соклето в Нидже планина, над селото Пожарско.

Из спомените на Пандо Кляшев (в дневника си Киряк Шкуртов, го е записал като станало на 5 септември, но по-всяка вероятност е станало между 3-5 с.м.)

От там (от Нестрам) на 3 септ. отишли по посока към смесеното от гърци и турци село Тухли. Турците избягали в планината, отгдето почнали да гърмят върху въстаниците. Последните, разядосани, изгарят селото – 15 турски къщи. Уловили една баба и едно детенце и ги предали на коджабашията грък, за да ги запази.

Из спомените на Илия Биолчев

                     Каймакчалан, снимката е взета от публикация на Агенция Фокус

 

Лутащи се из дебрите на Нидже по Чеганските и Родовските урви, след петдевно гладуване стигнахме връх Сокол, източно от върха Каймак-Чалън.

2 септември 1903 година – вторник

Из дневника на Панайот Наумов Робев

2 септември Прекарахме целия ден в трапа без храна. Вечерта пак се върнахме в селото у попа. Тук се найдох със Стасето от Вишени. Той и други се загрижиха и ни изпроводиха в Желево, дето намерихме Коте. Слава Богу ни дайде три души, че се прибрахме към един много добър човек и войвода.

Из дневника на Киряк Шкуртов

 с. Нестрам се е деляло на две махали (Горна и Долна), които в някой статистически данни от онова време, са се водили като две отделни села. На снимката е представена черквата в Долен (Долнени) Нестрам "Успение Богородично", строена през 1816 г.

Снимката е използвана от  wiki/Файл:Nestram-Dolno.jpg

Обсадихме селото Нестрам и опожарихме къщата на предателя Коста Сребрен и дюкяна на Мельо Д. Качаунов, убихме и Павльо Палябегов и един турчин от с. Желегоже. През време на обсадата от Костур пристигнаха в селото няколко предатели от с. Нестрам придружавани от войска. Четниците като ги забелязаха откриха стрелба и те избягаха обратно без да се сражават...

                              панорамна снимка на село Нестрам днес

Из спомените на Пандо Кляшев

Чакаларов замина със 120 души в Нестрамско, за да отвлече вниманието на аскера, аз с 220 души останаха в Кономладско. Тук подир два дена аскерът ме загражда от вси страни, но избегнах сражението. Уплашени от мъчното положение, въстаниците почнаха да ни напущат и се прибираха по селата си. Това беше към началото на септември.... В това време Чакаларов към 1 септемврий беше в Нестрам, гдето изгори три къщи на върли гръкомани и противници на комитета. Войска от 200 души го среща в Нестрам, завързва се сражение, но войската отстъпи с позорно бягство.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

На 2.ІХ.1903 г. отрядът зае най-източната част от билото на Нидже. Ще проследим неговия път така както ни го предават бележките ми от това време:

Вторник, 2.ІХ.1903 г. Настанени сме в най-източните части на Нидже планина, откъдето хоризонтът открива красотите на няколко околии. На изток, преди изгрев на слънце и в руменината на настъпващия ден, окото ни волно прегръща взор из красивата Мъгления. Далеч в оттатъшното подножие на Чекир-даг срамежливо крие се Воден. 

                                    изглед към Островското езеро и с. Острово днес

Като змия около Островското езеро криволичи железопътната линия, която се губи в северо-източните разклонения на Бурла планина. От няколко дни отрядът е в непосредствено съседство с нея линия и буди в нас известна злоба. Под самите нас на източния бряг на езерото е разположено с. Острово, което със своите бели къщи връща нашата памет обратно в Котурско, а малко по-назапад от него е – с. Жерви и др. Малки и големи села, кацнали из хубавото поле, което се пори от многобройни речички, вливащи се в самото езеро. Накъдето и да погледнем, окото ти се гали от красивата гледка на тая панорама, която блазни душата на поета, художника и туриста, обаче в нас, хората на рушението и затъпеното чувство от естетика, буди само безразличие.

Вървим по безкрайната равнина на Нидже. Пред нас изтъква заетитят от патрулната чета Цетински балкан (Каймакчилан), а нататък в ширинето, на северо-запад, редят се върховете Сокол, Кравица и Добро поле. Заемаме най-високата част от юго-западна Македония и държим центъра между околиите: Леринско, Воденско, Прилепско и Битолско. Газим най-северния водороздел на Нидже и сме на границата между солунски и битолски виляети.

Из спомените на Иван Попов

Така продължаваме да вървим в северна посока...