Героизма
на оцелелите
През цялото това време, описвайки въстаническите действия, потушаването на въстанието, страданията и неволите на онези, които са повярвали, че сами могат да извоюват свободата си , но дваж по големи са неволите и страданието на мирното население, което трябва да посреща настъпващата зима? Вярно е, изисква се героизъм пред настъпващият враг, при отбраната на знамето, но все пак, можеш да се „згъзиш“ /отстъпиш/, защото „ми се смръзна пърдешката“ т.е. хвана ме голям страх, та ми се…
Но, нима по-малък е героизмът на вдовицата, дядото, бабата, които трябва да осигурят изхранването на сираците, докато си стъпят на краката, а там няма как, да се „згъзиш“? Воден от тези си мисли, се мъчих да си припомня от къде мога да намеря откъслечни думи, мисли, дай Боже фрази…, по така формулираната тема „Героизма на оцелелите“. И попаднах, на скоро публикуваната от Библиотека Струмски, книжка на Недин /Наум Темчев/ - Спомени от една обиколка през 1903 г., издадена през далечната 1910 г. в Скопие. Описваща натоварената от българското правителство благотворителна мисия, ръководена от Пелагонийския митрополит Григорий, да посети пострадалите селища по време на Илинденското въстание от 1903 г. и да раздаде помощи, на нуждаещите се. Позволих си да извадя откъси от книгата, отнасящи се за посетените села от тази мисия специално за Костурско. Вярно е, че в нея се повтаря част от информацията, която е била изнесена до сега, но тя е преди всичко през погледа на оцелелите. Към нея ще бъдат прибавени и откъси от книгата на английския журналист Хенри Брейлсфърд „Македония нейните народи и тяхното бъдеще“
Из “Спомени от една обиколка през 1903 г.“ – Наум Темчев
Мисията по раздаване на помощи, за пострадалите села в Костурско под
егидата на Пелопонеският екзархийски владика Григорий започва на 16 ноември
от Клисура и приключва на 2 декември
1903 г. в Смърдеш. Когато мисията стъпва в Костурско, е минало по-малко от
месец от приключване на въстанието /18 октомври/. След тяхното напущане на
следващият ден в Битоля стъпва Хенри
Брейлсфърд
Пополекол
Клисура:
Клисура лежи на прохода между Мурик и Върбица. След три и половина часа непрекъснат път от Зелениче ние стигнахме в градеца. Красиви и високи каменни къщи, построени на един стръмен бряг , представляват от далеч , като да стоят една върху друга. Клисура брои около 900 влашки къщи. Той е център на нахия и седалище на мюдюрин. В Клисура бяха се прибрали жителите от изгорените села Мокрени, Бобища и голяма част от Загоричани. По стръмните и тесни улици на купове народ от пострадалите села се притискаше да земе благословията на дедо владика . Едно странно любопитство се забелязваше у гъркоманите власи. Те не можеха да си обяснят, как на българския владика се е разрешило да обикаля селата на чужда епархия. Но те всички знаеха благотворителната цел на дедо владика и останаха само да се чудят.
—До вечерта /след битката при Върбица – б.м./, прибави хазяина на къщата , влах , слезе в селото ни и Етхем бей с много войска. Той покани първенците. от градеца да му предадат комитите. Но ние селяните се помъчихме да му обясним, че не сме лоши хора.
Из „Македония нейните народи и тяхното бъдеще“
на Хенри Брейлсфърд
Когато българските села около Клисура са били изгорени от турците с благословията на гръцкия архиепископ в Костур и с помощта на една гръцка чета, власите са поканили и подслонили останалите без дом бежанци и приютили близо две хиляди от тях за през зимата. От значение е контрастът с отношението на гръцкия град Костур, който е приел едва неколцина български бегълци. Едно друго влашко село, което ще нарека Х, е било дори в по близки отношения с бунтовниците. Не е имало никакви скрупули да снабдява четата на Чакаларов с провизии. При това скришно се било и въоръжило за всякакви евентуални случаи и ме уверяваше, че пази петстотинте си пушки на тайно, но удобно място. В началото на въстанието дори е мислело да се присъедини към българите. Но с истинска влашка предпазливост е изчакало да види как ще тръгнат нещата.
Мокрени
- Никъде, г-не, може би, не се дадоха толкова жертви, колкото даде нашето село, забеляза бай Колйо от Мокрени.
—Пашата ни измами, г-не, като ни каза, че султанът прощава нашето село, та ни убеди да се завърнем в него, прибави един друг сепянин от същото село.
— Двадесет и пет души четници паднаха убити, всички от 20-30 години, повтори бай Колйо . В денят, когато изгоре селото ни; убиха се други 38 души селяни, между които и една жена.
В понеделника раздаваха се помощите на с. Мокрени. Дедо владика раздаде още и парични помощи на най-бедните семейства. В това време една жена из между събралите се извика : — Нашите мъже мъченически загинаха в Костур. Молим ви да не ни забравите!
—Да, с камъне и сопи беха убити, чуха се неколко гласове. Аз въпросително погледнах селския кмет, който ми кимна с глава утвърдително. Той се доближи до мене и шепнешком ми разправи:
—Четирима наши първенци на 23 юлий беха повикани в Костур за ушура /десятъка – б.м/. До града стигнали благополучно. Кога излизали от хана за към правителствения дом, тълпа от башибозук нападнала ги и ги убила, като им смазала главите с камъне".
Из „Македония нейните народи и тяхното бъдеще“
на Хенри Брейлсфърд
“Близо до същото място стоеше изгореното и изоставено село Мокрени. Неговите селяни, по-смели отколкото другите, всъщност бяха започнали да го възстановяват. Бяха насекли и окастрили нужния дървен материал, работейки денем в Мокрени и спейки нощем в Клисура. Точно когато гредите бяха готови, башибозукът от съседното мюсюлманско село се спусна в селото една нощ и отнесе няколкоседмичния труд на хората.“
„Току-що научихме много важна новина от един напълно достоверен източник. Елиномакедонска чета, съставена от осемдесет души под командването на войводите Влакурис и Тиафис, е пристигнала миналата събота в схизматическото село Мокрени. Тя е взела двадесет и пет схизматици и ги е отвела до едно място близо до връх Кури. От този център двамата началници са издали заповед до селяните от Мокрени, нареждаща им да пратят свещеника и кмета на селото със заплаха да изколят двадесет и петимата заложници, ако заповедта не бъде последвана начаса. Свещеникът и кметът са пристигнали скоро след това в лагера. Капитан Влакурис им е изнесъл дълга реч, в която е изискал от тях да се завърнат към Православието с цялото си паство. Свещеникът, кметът и затворниците са били възпламенени от словата на капитан Влакурис с такова въодушевление, щото са се заклели да се отрекат от схизмата. Получавайки тези уверения, капитанът ги е освободил всички. На следния ден гръцката чета се е завърнала в селото и била посрещната изключително сърдечно. Било е изпято „Тебе Боже“ в гръцката църква, която до този момент е била затворена, и в края на церемонията селяните са се заклели във вярност на Православието. Капитан Влакурис, след като е оставил десетима от хората си в с. Мокрени, се е отправил с остатъка от четата си за Зелениче и Айтос, две села, които той възнамерява също да върне назад в Православието.“
След това аз го помолих да ми разкаже /бай Танас – б.м./, как изгоре селото Бобища.
—Нашето село., г-не , даде в районната чета 33-ма четници. То не биеше толкова на око от турците, та не вервахме, че ще го изгорят. Най-сетне дойде 14 август. Към 10 часът след пладне четите отстъпиха от Върбица. Силни топовни и пушечни залпове в планината от една страна, отстъпването на четите от друга—всяха неописуем страх в населението. Всички хукнахме да бегаме в Клисура, за да спасим живота си. Никой нищо не взехме със себе си. Къщите си напуснахме, като оставихме и жива стока, и покъщнина, и дрехи, и всичко. На другия ден, преди селото ни да бъде подпалено, нашият съселянин Н. и аз се представихме на Етхем бея и го молихме да пощади селото ни. Но той ни изпъди, като ни каза, че всички сме били комити и че ако и още го главоболим, той щял да заповяда да ни застрелят. Тоя същия ден, Успение Богородично, редовна войска от населичкпя табур, придружена от редифи и илявета, слезе от Клисура и подпали селото ни. Същевременно от селата Личища, Маврово, Горенци пристигна и башибозук, които грабеше и палеше. При това, преди да тръгнат войските от Клисура, командантът издаде обща заповед; всяко лице от мъжкия пол от 10 години на горе, което срещнат по вън, да го убиват. Около 25 души наши съселяни вместо да дойдат с нас в Клисура, беха се изпокрили по кукурузите и там
останаха да пренощуват. Войските срещнаха 13 души от тех, между които и три жени, и ги убиха като ги пронизаха с куршуми и измушкаха след това с щиковете си .
—След 3—4 дни, продължи бай Танасе, в Клисура пристигна и гръцкия владика от Костур , Герман Каравантели. Заповед се даде, всички селяни от изгорените села, забегнали в Клисура, да се съберат в черквата св. Никола. Тук дойдоха Етхем бей и владиката Каравангели. Командантинът силно разгневен взе да се разхожда в черквата между населението.
Най- сетне Етхем бей прибави: “Но има едно средство да се отървете. То е ако речете, че ставате гърци и всичките целунете ръка на деспот ефенди.“ Тогава всички живи трупове продължи бай Танас се спуснаха по посока към гръцкия владика. Но той ги спря, като покани най-напред свещениците. Нареди ги пред царските врата на черквата и ги накара да легнат. Владиката взе да гази всеки труп отделно, като заповядваше да излезе злия дух от него. След това всички целунаха му ръка, а неговите хора представиха на селяните от всяко село да подпишат по едно заявление на турски език, чрез което се явяваше на властта, че за напред селото като се отменува от Българската екзархия, ще припознава Гръцката патриаршия. Тогава гръцкият владика заповяда да ни се раздаде по половин ока хлеб всекиму. Ала пак ни беше забранено да излизаме от къщи и това запрещение се продължи почти цел месец, до като ограбените ни вещи и добитък се разпродадоха от солдатите.
Към 7 часа на 18 ноември, след раздаване на помощта ние потеглихме от Клисура.
Шосето, което допира до Клисура , спуща се на запад по планината, минава през селото Бобища, хваща Загоричани и се свършва до Koстурското езеро при Маврово.
Високи бели стени от вън, а вътре грозно почернели, на места наполовина или съвсем срутени къщи. Наоколо запустели ниви и лозя, необработени градини. Никакъв шум, никакъв глас или друг белег на живот… Край селския мост бяха селските воденици, изгорени и камъните изпочупени. Черковната камбана взе да бие. Това бе изненада за нас. Дедо владика спре коня си. Едничкото останало здраво здание бе черквата в селото. И камбанарията до него с камбаната оцелели., та признателните селяни изпратили от Клисура селския поляк да бие камбаната, когато българския владика минава през селото им.“
Загоричане: “ Отдалеч изглеждаше къщите да са здрави. Пътят беше по-долу от селото, та къщите от вътре не можеха да се видят. Само когато влезнахме вътре, уверихме се, че е изгорено. На никоя почти къща стените още не бяха се срутили. Селото беше пусто. Само тук-таме из ъглите на запустелите къщи, ние забелязахме дрипави жени, по насълзените очи на които можеше да се отгатне , че те са изгубили всичко и молят за каквато и да е помощ. Още един път се обърнахме да видим големото запустело село, всред което здрава стоеше само величествената черква , като паметник за дълбоката набожност на населението.“ В Олища живееха около 200 семейства от Загоричани. Другите бяха разпръснати по здравите села Куманичево, Горенци и Клисура. Тридесетина семейства живееха в манастира св. Врач. Първенците на Загоричани / които са били настанени в Олища – б.м./ се представиха на дедо владика и поднисоха своята дълбока благодарност за високо благородната му мисия – да се притече на помощ на нещастните в момента, когато те чувстваха най-голяма нужда от такава. Тоя благороден почин…, караше населението като че ли за минута да забрави своите нещастие и да се надява , че ще заживее нов живот….
Помолих, след вечеря, хората от Загоричани да ми разкажат кой какво си спомня от разоряването му.
-…Сиромах, ако попаднеше в него , благодарен си отиваше. – каза бай Нолйо – А пък продавачите на дребно от околните села , може би, повече скърбят и от нас за разрушението му, защото никога стоките им не са оставали не разпродадени в него. Ние хубаво си живеехме . Караници имахме само за училищата и църквата, но най-сетне всички си дойдохме в правия път, децата ни почнаха да се учат на своя език и свещениците ни да пеят на български в църквата.
- От нашето село излязоха около 150 четници. Всички вярвахме, че турците ще набират много войски, но напълно се надявахме, че ще имаме вънкашна помощ. Най-сетне дойде и 14 авг. Още рано взеха да се слушат постоянни гърмежи…Забъркахме се не знаехме кой път да хванем. Войска никъде не се виждаше. След като турците се настаниха на Върбица. Насочиха топовете към Загоричани, всяха ужас в населението. Някой гранати падаха в селото. Събрахме се всички старци на Голямата чешма. Рекохме да вървим на с.з., към планината. След нас се стекоха жени и деца…Всички извикахме да вървим в манастира св. Врач и ударихме по надолнището на баира. Кой каквото можеше да грабне от къщи, носеше го със себе си. Вечерта манастира се напълни с народ.
- А, пък ние около 20-тина жени, обади се баба аджийка, ние с натоваре добитъци заминахме към полето, и там пренощувахме, скрити в кукурузите. На другия ден 15
август, ние не знаехме какво да правим…Заобиколиха ни солдати и ни отнеха всичко каквото имахме върху себе си… Известният Насе Чулев, който беше правил толкова добрини за селото, се изправи и вдигна ръцете си към небето и шепнеше си някаква молитва. Един солдатин се приближи до него и го мушна с щика си…Нас по късно отведоха в Маврово, дето ни предадоха на бинбашията.
Яна Люзова ето що ни разказа: : „ Когато аз тръгнах, само няколко къщи бяха подпалени и изгорени. Към обед и в моята къща влязоха солдати, взеха ме и ме заведоха на Големата чешмата при юзбашията Исмаил ефенди, който и по напред седеше в селото ни с войска. По улиците видях само войници, който влизаха от къща в къща. При юзбашията стоеше една млада невеста. Тя беше гологлава, и аз и дадох моята кърпа, за да завие лицето си . Юзбашията ми каза да ида да намеря селяните и при тех да си остана. Аз тръгнах и като стара жена едвам сега стигнах в монастиря .“
…—ІІредателката Филевица, прибави една невеста, ходеше с аскерите и им посочваше, где са скрити вещите.
—Тя, тя, отзоваха се няколко гласа, тя не требва да живее между нас.
…—Всички власи, качауни, извикаха неколко жени, заедно с турците грабеха и подпалваха къщите ни. Ако се завърнем в село, няма да приемаме и власи да живеят в него.
—Съвсем оголехме, г-не, разправяше един бивш учител. Страшно е и от глад да не измрем. Не можем и нямаме с какво да изорем и да посеем. Вие видехте полето ни не разработено. Всичкият добитък ни се откара от башибозука.
Разграбването на Загоричане от башибозушките банди продължава цели двайсет дни, докато от хубавото село не остана ни една къща. Всички старци и слепци, останали в селото, намерихме ги едни заклани, а други изгорени. Всички загинали в селото възлизат на 42 души, между които 4 жени.
Сутринта първенците ни предадоха списъка на къщите и семействата в Загоричани. Според тоя списък, Загоричани броеше 506 къщи, от които 505 изгорени, а една малка къщица останала здрава. В тия 506 къщи са живели повече от 3500 жители. Помощите,
с които разполагахме, бяха много малко, та нито половината население можа да получи по нещо.“
Олища: “Зимните посеви беха изникнали. Те се разстилаха като зелени губери пред селото. Пътят за селото водеше посред зелените ниви. 0лища отстои половина час на зап. от Загоричани. А разстоянието между Загоричани и Клисура е два часа. По сред пътя, по близо до Загоричани, лежи с. Бобища.На края на селото бяха излезли всички селяни от Загоричани и Олища, за да посрещнат дедо владика, а черковните камбани още отдалеч взеха да бият. По една проста случайност, може би, Олища остана здраво. И то взе участие във въстанието, като даде 10 души четнишка сила. Изгорена беше само една къща от башибозука, и то най-хубавата в селото. …Селото, ако и здраво, но праздна къща или стая нямаше. Всички бяха окупирани от селяните на Загоричани.
Олища като здраво село и като около него всички други беха изгорени, се избра за пункт, от където щяхме да раздаваме помощи на жителите от Загоричани, Бъмбоки и Черешница….Селяните не можеха да се нарадват, че в селото им стъпва български владика.
Седнахме да вечераме . С нас вечераше и домакинът на къщата, бай Митре. Ние се чудехме , защо още толкова много хора се въртят в къщата му и не се прибират . След обясненията на бай Митре оказа се, че в неговата къща, състоеща се от 4 стаи, се помествали 3 многочислени семейства от Загоричани, на които ние бяхме окупирали двете стаи. Те заедно със семейството на бай Митре останали да пренощуват в другите две стаи .
Черешница:
Селото Черешница стои на 1 час на запад от Олища. За да отидеш в Черешница, трябва да се изкачиш над Олища и по един много стръмен път да стигнеш върха на планината, дето на едно равно место, на юг от върха Вич, е разположено селото.
- Черешница, подкачи той /става въпрос за учителя Аристид Дамянов – б.м./, изгаря на два пъти. Първият път на 14 авг., когато войските на Етхем паша заминаваха към Върбица, подпалиха и нашето село . Населението беше се прибрало на Рида. Но войските минаха, подпалиха го и си заминаха, та ние още същата вечер можахме да се завърнем. Тоя път не изгоре целото село, па и ограбването не стана пълно, защото солдатите зеха това, което можеха и което им беше потребно за из път. А башибозук не се изкачи в планината. Вторият път, когато го нападнаха, беше на 22 авг. и войските дойдоха от към Блаца. Тогава го подпалиха и ограбиха всичко, каквото можеха да намерят. От целото село останаха здрави само 11 къщи. При това войските убиха тоя ден 11 души селяни, които срещнаха в селото и вън от него….Малцина има, които напълно пострадаха. Най-потребните дрехи и домашни вещи бяхме скрили в подземия вън от селото . Тия подземия нито първия, нито втория път войските можаха да открият.
Помощите на селяните от Черешница се раздадоха.
Бъмбоки : “ Петдесет семейства от Бъмбоки получиха помощи. След, което събрах информация от един куп мъже и жени от селото, как и защо изгориха селото.
—Нашето село, г-не , изгориха илявета и башибозук повече за отмъщение, каза ми селския кмет . Вие , може би , не знаете , продължи той, че, през първите дни от възстанието , чети минаха през селото и убиха селския ксхая Камбер. Тоя човек много години живя в селото ни. С всички турци от околните села се познаваше и те го почитаха, за това решиха и да си отмъстят. И наистина, те си отмъстиха. На 14 август, когато войските се изкачиха и вървяха по ръта на планината, едно отделение илявета и башибозук обиколи Кайнак, влезе в селото ни , ограби го и го изгори. Освен 43-те
къщи изгориха ни черквата и училището, Същият ден рано още ние бехме изпразднили селото и заминахме едни към Загоричани, а други към Олища. До вечерта всички се прибрахме в мънастиря св. Врач. Петима селяни, между които и една жена, останали в селото. Частите от телата им, които отпосле намерихме в селото, доказваха, че те бяха убити по най-мъченически начин.
Край пътя на 4 км разстояние от Олища лежи Бъмбоки. Ние заминахме край него и видяхме как стърчаха само белите стени на хубавите му къщи Черквата представляваше голяма четвъртита яма. Жива душа нямаше в селото. По край него непокътната се издигаше кулата на Шейн бей, където беше убит кехаята Камбер.“
Маврово: Маврово брои около 200 къщи. Половината от тех са христпански. Христианите говорят гръцки и български. Това село силно се влияе от града. За това дълго време дирихме и не можехме да намерим коне за вещите и нас. Най-сетне
намери се един турчин, който ни даде 5 коне, и ние с единия сувария и вещите
заминахме за с. Шестеово
Шестеово: “ Селският списък беше готов, та о./тец/П./оповски, Търпо- б.м./и аз пристъпихме към разпределба на помощите. В тая минута от стаята на жандармите показва се един чауш и ми казва, че не трябвало да раздаваме помощи на населението, до като не сме получели разрешение от властта в Костур . Аз заминах да съобща това на дедо владика, но тук в нашата стая срещнах вчерашния баш чауш, който рано стигнал от града и донесъл тая разпоредба на властта. При това баш чаушина прибави, че това става вследствие на силните протести на гръцкия владика, какво Шестеово е било чисто гръцко село, та българския владика ходел да всява раздор. Дедо владика съобщи това на селските първенци. Те останаха като гръмнати от това известие . Скоро целото население се събра на едно отворено место всред селото, избра една дванадесетчленна депутация и я изпрати в Костур с заявление до властта, че в с. Шестеово никой не признава, нито е признавал гръцкия владика. Ако той държи някакво заявление от някои селяни, то това е било насилствено изтръгнато през време на движението. В Щестеово квартируваше един бюлюк войска от населичкия табур . Юзбашията посети дедо владика през деня. Аз се занимавах със списъците на милязимина, който не беше записал раздадените помощи в Олища. Забелязах и една промяна в хората от властта. Всички правителствени в Костур гледаха на нашата мисия не като на благотворителна, та с подобни внушения, се завърнаха от Костур и аташираните при дедо владика офицерин и полицейски . Както ще се види от разказите ми по нататък, те по край своята работа, на всякъде строго следят, постоянно изпращат суварии в Костур· с рапорти и получават от там наставления.
До вечерта депутацията се завърна от Костур. Протестите на гръцкия владика удариха о камък. Ние бяхме вече свободни да раздаваме помощи. Късно се явиха и селяни от околните пострадали села и молеха дедо владика да ги посети и им помогне. с. Шестеово е разположено на едно стръмно место под върха на Шестевската планина, която е съвсем гола и е продължение от Вишенските планини, които спадат към южните склонове на Вич. Селото брои 120 къщи. От тях 30 къщи беха изгорени, а другите ограбени . За това тук работата ни за другия ден бе по лека .
…Сега, както виждате, г-не, останали сме голи и гладни. Нивите си не можем да обработим. Тук там, ако има засети ниви, то това стана с голем труд чрез копане – ми разправяше домакина.
Първо и повече се помогна на ония семейства, на които къщите беха изгорени после и на всички други семейства. Всичкото население излезе да изпрати владиката.“
Вишени: “Най сетне се откри малко поле . В ъгъла , дето Шестевската планина се скача с друга една висока планина, видяхме селото Вишени . Високата планина носи името на селото. Черковните камбани биеха. Всички мъже бяха излезли под селото. Дедо владика спря коня си и благославяше всеки селянин. Влезнахме в селото и вървехме по сред развалини от хубави каменни къщи . Стигнахме на другата страна и се спрехме пред една здрава къща, определена за владиката. Навалици от жени и деца тичаха да видят българския владика.
Хазяинът на къщата, бай Никола, който наскоро бе се завърнал от четите, разправяше ни разни епизоди из четнишкия живот. А свещ. Димитър от същото село почна да реди случившето се от началото на възстанието така:
- Седъмдесет души въоръжени селяни на 21 юлий напуснаха селото и се събраха на местността Бука в планината . Решиха да слезат в селото и да пзбият гарнизона от 50 души, които се поместяваха в няколко къщи. Към 10 ч . селото биде заобиколено и огън се откри. Една част от гарнизона излезе и се спусна към ония селяни, които стоеха на ливадпте,но огънят от към Шестеово принуди солдатите да се върнат назад. Пушкането и от двете страни се продължи до 1 часът вечерта. Пристигнаха и други чети. ІІредложи се на гарнизона да се предаде. Когато той отказа, приготви се план за подпалване на къщите / в които се намирали войниците – б.м./. Но планът не се изпълни, защото тръба засвири отвън. Това показваше, че на гарнизона пристига помощ. Четите и цялото население напуснахме селото, а гарнизонът мълчишката избяга от другата страна.
След 8 дни, които прекарахме повече в планината, завърнахме се в селото и почнахме вършитба. От тогава до 22 август турчин не видяхме . Пътят от към Бабчор беше захванат, та нито пиле можеше да прехвъркне от Костур за Лерин или Битоля . На 14авг. , кога се научихме, че многобройни войски се изкачват от към Кайнак, всички напуснахме селото. Но нито тоя ден, нито другия селото се нападна. Както се научихме отпосле, войските, като излезли от Костур на 14 вечерта, до 18 авг. по голямата част от тях се завърнали в града да се намерят там на 19-ти за празника по възкачването на престола на султана. След като се снабдили с провизии и нови припаси на 22 авг. същите войски тръгнали от Костур направо за към нашето село. Ние бяхме в планината и гледахме как тичаха отдоле в безредие многочислени войски и башибозук. Гръмогласното „аллах“ се заглушаваше от непрекъснатите залпове. Най сетне цялата тази орда заобиколи селото. Грозната огнена стихия се показа на няколко места. Населението се прибра в скривалището Присой. Войските не останаха задълго време в селото ни. …войските, минавайки през Вишенските планини, обиколиха местото Присой, дето се беше събрало населението. Тук пред очите на жени и деца бидоха заклани трима първенци, а жените и децата беха оставили буквално голи . Добрият ни свещеник Трифун и един друг първенец старец войските откараха със себе си. Кога ги довели до с. Габреш, хора на гръцкия владика Каравантели им предложили да подпишат, че стават гърци. Те отказали да направят това и мъченически загинали. До 25 септ. населението не се завърна в селото. През това време селото ни често се нападаше от башибозук, който грабеше , каквото намереше. На 25. всички се прибрахме в запустелото село. В него беха останали само 14 здрави къщи. Както виждате, г-не, от хубавото наше село, което броеше 186 къщи, останаха само жалки останки . Ние сега живеем в колиби, които набърза ръка стъкмихме. Мъчно ще можем да изкараме зимата, ако не ни се притече некой на помощ. Правителството отпусна за един месец и половина по 15 гр. месечно за жените и децата. А за направа на къщите ни предлага ни се да вземем от 154—300 гроша на къща.“
Българска Блаца:.“ — Никак не се надявахме , г-не, че тоя ден селото ни ще бъде нападнато. Ние мпслехме, че сме спасени. Некои четници, които се връщаха от мънастиря св. Врач, останаха в селото да си вземат провизии. Но ето че се слушат от далеч гърмежи. Селото ни е ръзположеио, като в един вид дупка , та не можахме да узнаем от къде иде потера. Гърмежите зеха да стават по чести и по ясни. Четниците напуснаха селото и се изкачиха към Вич. Многобройни войски от към Вишени се явиха пред селото. Населението се отегли в местността Рид. Едни войски влязоха в селото и го подпалиха, а. други се спуснаха да дирят комити из планината . Те откриха и местото Рид, дето се беха скрили жени и деца от Блаца и Черешница . Появянието на войските вся ужас в населението. Всички се разбягаха и кой, както можеше, диреше да се спаси. Войските убиха 11 души, между които едно дете и две жени. Тежко раниха други две жени и едно дете, които още се лекуват. След това откараха само жените и ги държаха до пладне на другия ден, като им ограбиха всичко, каквото се намерп върху тех. Същият ден, 23 авг. , войските заминаха през Вишенските планини за селото Дреновени . Ние се завърнахме в селото, което още гореше. То целото броеше 96 къщи. Изгорени беха само 70.
Кондороби: “Ние бяхме на край езерото. От десната страна до полите на планината се белееше изгореното село Кондороби. В него никой не живееше .
Дедо владика подаваше на жителите от Кондороби. Кондороби е малко селце, състоеше се само от 23 семейства, на които скоро се раздаде помощта. Селото е изгорено повече за отмъщение от страна на Джафер ага, който е имал чифлик в селото, който е бил подпален от чета. В продължение на три дни са били ограбвани и след това подпалвани 23 – те къщи. “
Няма коментари:
Публикуване на коментар