Края на въстаническите действия в Костурско -3

Края  на въстаническите действия в Костурско -3

Из спомените на Гьорчо Петров (тук представяме ХХ глава от спомените му, взети са като цяло от http://www.promacedonia.org/bugarash/gp/gp_20.htm. Можеше да бъдат малко посъкратени и да обхващат само това, което се отнася за похода на Костурските въстанници по време на Илинденското въстание от 1903 г. Но нарочно ги оставихме в този им вариант, за да се направи сравнение със спомените на Иван Попов за съвместните им действия.)

                                                   Гьорчо (Георги) Петров

XX.

Слабости въ организацията въ Прилепско. — Голѣми жертви на четата на П. Ацева въ сражение съ турцитѣ при „Студенецъ”. — Останки отъ четата на Г. Петровъ се събиратъ съ разбита костурска чета на Л. Попъ Трайковъ и Иванъ Поповъ и на тиквешката чета на Геле. — Осуетенъ планъ на Г. Петровъ да се разруши желѣзницата отъ Леринъ до Воденъ. При село Чанища четитѣ, нападнати, отчаяно се сражаватъ и успяватъ да си пробиятъ пѫть. — Ненадейна среща съ Б. Сарафовъ.

28 юний.

Хората като че ли се надѣваха на вънкашна опора. Тамъ се срещнахме и съ Пере въ селата; той бѣше тамъ съ чета — въ прилепската чета. 

                                                    Пере (Петър) Тошев
Самъ Пере ми обрисува положението, че е несериозна цѣлата работа, и останахме тамъ, заедно ходихме, сновѣхме по селата. Просто безизходно положение и не знаехме, какво да правимъ. 

                                                        Даме (Дамян) Груев

Тълкувахме си причинитѣ на това и ги намѣрихме у Дамета, у Лозанчева и пр. 

                                                   Анастас Лозанчев

Момчетата се отчаяха. Опитахъ се чрезъ войводата Петъръ Ацевъ да съберемъ една горска сила, която да дигнемъ та да изглежда поне като на въстание. 

                                                           Петър Ацев
А то излѣзе, че околийската организация е просто разнебитена, не се знаеше, где и колко орѫжие иматъ, не можеха да въорѫжатъ 70 души. Въ града изпратихъ хора отъ моята чета, да сондиратъ, може ли да се произведе нѣкоя акция въ града, накарахъ съ тая цель и войводата Петъръ Ацевъ да влѣзе въ Прилѣпъ да нареди нѣкоя акция въ града.

 

182

Идваха по моя покана отъ града тамошни рѫководители. Впечатлението ми бѣше, че и да би могло да се направи нѣщо въ града, тѣ за свое лично самосъхранение ще го парализуватъ. Рѫководителството въ Прилепъ бѣше изпаднало въ рѫце повече отъ егоистични, бѣха граждани младежи. Викахъ всичкитѣ. Впечатлението ми бѣше, че въ града не се е работило на чисто революционна нога. Имало е елементъ въ града, запаленъ и готовъ за работа, но водителитѣ, граждани и нѣкои учители, сѫ излѣзли просто синове отъ малката буржуазия, шмекери, които почнали, щомъ дошло до въстание, да се измъкватъ по разни измислени причини. Нѣмало кой да поведе истинскитѣ работници. 

                                                               Тале Христов
Нѣколко по-предани рѫководители като Тале Христовъ съ нѣколко честни работници до 20—30 души напуснали града и излѣзли съ чета и се присъединяватъ къмъ прилепската чета на чело съ Петъръ Ацевъ. Наскоро следъ излизането аскерътъ близу до града ги напада, става сражение при Студенецъ. Четата е била до 87 души; аскерътъ само патрулъ отъ 35—36 души ги напада и ги избива. Четата е била на единъ върхъ, „Студенецъ”. Вмѣсто да биятъ отъ върха, Петъръ Ацевъ предлага да отстѫпятъ, войската взема тѣхната позиция, тѣ оставатъ на по-низка, избиватъ ги, новитѣ 30-тина души загинватъ, пръсватъ се, измиратъ мнозина отъ жега и гладъ. Това стресна гражданитѣ и никой не посмѣя да въстава. Ние съ четата останахме безцѣлно да сновемъ по селата. Сѫщото време се обадихъ на Дамета, че съмъ пристигналъ и да му чуя мнението за тамкашнитѣ работи. Отговоръ отъ него получихъ късно. До неговия отговоръ сведенията ми отъ Битоля вървятъ къмъ пропадане, къмъ своя край. И Даме описваше положението безнадежно.

 

183

Стигнахъ въ Прилепско около 10. августъ — на 14—15 августъ най-късно на 20. августъ се обадихъ на Дамета, а бѣше вече късно, септемврий, когато чрезъ Битоля ми дойде хаберъ отъ Даме. Бѣха вече разбити въ Демирхисаръ, въ Охридско имаше вече реакция и пр. Азъ продължавахъ съ четата заедно съ Пере и Петъръ Ацевъ да отиваме по селата. Предприемахме дребни работи — нападение на нѣкой чифликъ, нѣкоя кула — дребна, мизерна работа. Но тукъ агитирахме, че тамъ ще вършимъ всички работи, а тамъ никаква работа не вършехме. Четницитѣ останаха безъ дрехи и цървули. Отъ Прилепъ не ни се достави нищо. А тамкашната чета не ни посрещна добре. Разочарование пълно. Нѣкои момчета буквално ходѣха боси. Страшно разочарувани, повечето пожелаха да ме оставятъ, да се върнатъ въ България. Съ тѣхъ бѣше Кьосето, войводата, съ 3/4 отъ моята чета (около 25—26 души) и отъ прилепската (около 20 души). Останаха съ мене 14 момчета.

                                          Андон Лазов Янев - Кьосето

Азъ бѣхъ решенъ да оставя Битолско, но не искахъ да се връщамъ, бѣхъ се зарекълъ да не се връщамъ живъ въ София, отъ гдето тръгнахъ много огорченъ, оскърбенъ поради туй, че ми измѣниха най-близкитѣ. И тамъ вѫтре се разочарувахъ отъ много нѣща, намѣрихъ егоизъмъ. Около единъ месецъ се лутахме. По това време дойде отъ Костуръ една чета начело съ Лазаръ попъ Трайковъ и Иванъ Поповъ на чело съ 130 души. 

                                                     Лазар Поптрайков

Тѣ бѣха разбити въ Костурско, като сѫ били въ източната половина на Костурско, подгонени, бѣха дошли презъ Леринско—Битолско—Морихово за да се запазятъ. Презъ Воденско, подгонени отъ гладъ, стигатъ въ Прилепско съ намѣрение за да отидатъ въ България. Грозно впечатление ми направиха, че всичкитѣ бѣха опърпани, голи, боси, като цигани, и на всѣкѫде гонени

 

184

отъ войската, изгладнѣли бѣха като вълци. Отъ 300—400 души, тръгнали отъ Костурско, бѣха останали до 130 души, а другитѣ на групи се отдѣляли и си отивали въ роднитѣ си мѣста. Но спрямо прилепскитѣ четници предизвикаха възхищение у насъ. Сравнението бѣше, че бѣха герои спрямо нашитѣ баби. Ентузиязмътъ у тѣхъ не бѣше убитъ. Съ тѣхъ ходихме 10-тина дена, тѣ съ разбити надежди и съ намѣрение за България, азъ съ разбита вѣра и съвършено отчаянъ отъ Битолско, но съвсемъ ненаклоненъ да се връщамъ назадъ въ България. Смѣтахъ, че азъ подействувахъ на Лазаръ попъ Трайковъ, намѣсто да идатъ въ България, да се върнемъ назадъ, не съ цель да се биемъ съ аскеръ, ами съ новъ планъ: моитѣ материяли, взривни вещества да ги употрѣбимъ за работа, та тѣхнитѣ съ моитѣ хора да ги поведемъ и да разрушимъ линията отъ Леринъ до Воденъ. Наши четници заедно съ костурцитѣ се събираха около 130—140 души. Смѣтахме, че въ Мориовско, Битолско и Леринско ще съберемъ още чети, прибрали се, та ще станемъ до 400—500 души (имаше битолска чета до 150 души и леринска чета и пр.). Въ сѫщо време азъ и Попъ Трайковъ писахме писма на щаба, на Дамета, скришно даже отъ Перета и отъ прилепскитѣ чети. Излагахме своя проектъ на Дамета и го канихме той да се разпореди въ Костурско, щото костурскитѣ и леринскитѣ чети да потеглятъ едновременно съ насъ та да се срещнемъ кѫде линията между Воденъ и Леринъ около село Суровичъ и тамъ да дадемъ голѣмо сражение, ние на лѣво отъ линията съ 400—500 души, тѣ на дѣсно съ 500—600 души, за да ангажираме аскера, а въ туй време да отдѣлимъ атентаторски отряди, които да разрушаватъ линията до самия Воденъ. Сѫщото време се разпоредихъ съ писмо въ Гевгелийско, Енидже-вардарско и Воденско, като имъ съобщавахъ своя планъ,

 

185

подканяхъ тамъ Савата и др. да предприематъ и тѣ подобни акции. Имаха и тѣ взривни материяли. Тѣ получили писмото и бѣха се изсмѣли. Забележително е, че въ сѫщото време, тъкмо тогава бѣше дошло въ ума на Дамета и Бориса — резултатъ на разочарование отъ четнишката способность да се биятъ — да прибѣгнатъ къмъ терористични действия, та и тѣ писали намъ сѫщото. Решили Борисъ да отиде презъ Битолско-Леринско и Костурско та да свършимъ тая работа тамъ. Докато той да потегли, нови обстоятелства за тѣхъ се явили и въ името на щаба взематъ решение, навсѣкѫде да разформируватъ четитѣ, да прибератъ четнишкото орѫжие въ складове и да препорѫчатъ на четницитѣ да се предадатъ вече на властитѣ. Отъ Битоля консулитѣ сѫ обещавали амнистия. Зима идѣше, хората отчаяни предъ суровата зима. Четитѣ на групи-групи се отдѣляха и намаляваха четницитѣ.

Ние съ казаната цель потеглихме отъ Прилепско, като се раздѣлихме отъ прилепската чета, което бѣше много неприятно. Упѫтихме се за цельта презъ Морихово. Въ село Годяково (мориховска околия) срещнахме се съ тиквешката чета на селския войвода Геле, отъ когото узнахме, че и въ Тиквешко положението не е било за въстание. Геле бѣше дошелъ отъ тамъ на прикритие, силно гоненъ отъ Тиквешко. Въ синора на село Дунье пренощувахме безъ помощьта на мѣстната организация. Презъ село Чанища (все въ Мориховско) мислѣхме да се упѫтимъ презъ мориховската гора и презъ нея къмъ цельта — Суровичъ. Ала тамъ селянитѣ бѣха предали четата и бѣхме принудени да дадемъ сражение. Костурската чета на идване въ Прилепско минала презъ това село и по екзекутивенъ начинъ бѣше взела десетина глави добитъкъ безъ да плати. Това следъ време бѣше дошло до знанието на турскитѣ власти

 

186

преди да стигнемъ ние нѣколко дена та нѣколко селяни сѫ били бити, заплашени, станалъ голѣмъ обиръ на селото, турцитѣ заграбили чорапи, антерии, хранителни припаси, всичко обрали турцитѣ-голаци. Ние отиваме въ селото безъ предварително известие почти като чужда чета, макаръ и да имаше 7—8 момчета отъ прилепската чета. Селянитѣ бѣха сплашени, че пакъ ще си пострадатъ. Лазаръ Попъ Трайковъ завзе една чука, единъ часъ до селото, а азъ съ 6 момчета влѣзахъ въ селото да наредя за провизия, да взема куриери, да съобща на мориовската чета и пр. Като влѣзохъ въ селото едвамъ съ сила можахъ да изтръгна отъ кѫщи селския войвода, който дойде при насъ и ни заяви, че не ни приема. Събра селянитѣ да решаватъ, що да правятъ. Уговорихме се да не стоимъ въ селото по тѣхно желание, като ни обещаха да пратятъ сутриньта нѣколко овци и хлѣбъ за храна. Мислѣхме, да потеглимъ за Суровичъ. Сутриньта рано турски войници, скрити до тогава, нападнаха нашата застава на чуката, гдето бѣхме 20 до 23 души. Тамъ бѣше Йово Ивановичъ, началникъ на заставата. Той бѣше взелъ хубави мѣрки, би се тамъ и тамъ изгуби окото си. Селянитѣ вечерьта, просто за да спасятъ селото, отъ страхъ предъ турцитѣ решаватъ да ни предадатъ на турцитѣ. Вече имаше четници отъ прилепската чета предали се. Селянитѣ взематъ това решение, пращатъ до аскера известие и аскерътъ тихомъ презъ нощьта се промъква. Ако не бѣше заставата, ние бѣхме съсипани. Още рано войската ни нападна. За сражението ви е разправялъ Поповъ. Бѣхме съвсемъ изненадани. Ако не бѣше заставата, ако не бѣха силни момчетата въ заставата и ако не бѣха разпоредбитѣ на Йово, не щѣхме да можемъ се спаси. Турцитѣ първомъ се спуснаха противъ заставата, отъ гдето ни се даде знакъ съ кърпи, че сме нападнати.

 

187

Ние, докато приберемъ багажа — моитѣ материали натоварихме на 7—8 мъски и ги повлѣкохме нагоре,— сражението се бѣше завързало. Материялитѣ се измъкнаха нагоре. Имаше една друга чука на единъ часъ разстояние. Искахме да заловимъ тази чука. Имахме 20 манлихерки и 14 маузерки, другитѣ бѣха гръцки пушки. Материялитѣ отидоха съ отдѣлението, което отиде да заеме тая чука. Циле Кономладски, войвода, бързъ, съ 20 момчета изпревари войската и почти на юрушъ зае чуката. Трета чука имаше да се заеме и две момчета успѣха да я взематъ, но за кратко време. Сражението потрая цѣлия день. Атакитѣ на турцитѣ до пладне бѣха силни и всичкитѣ ги отбихме. Въ това време отъ вси страни се сгѫсти войска, не по-малко отъ 4—5 хиляди души. До пладне нашитѣ момчета добре се държаха. Поповъ лудешки се държеше. После пладне турцитѣ като че ли се отчаяха отъ първия си планъ на юрушъ да ни взематъ. Скроили новъ планъ, и дветѣ чуки да ги обградятъ и съ една продължителна генерална атака да се нахвърлятъ най-сетне на щикъ срещу насъ. Отъ 7 часа по турски до късно атаката бѣше непрекѫсната — честа стрелба, куршумитѣ около ушитѣ ни свирѣха. До мръкване турцитѣ успѣха да се доближатъ до чуката безъ да смѣятъ да взематъ позициитѣ ни, съ надежда, че следния день ще да се нахвърлятъ на щикъ. На следния день щѣха да дойдатъ и топове. На мръкване вземахме си сбогомъ съ единъ новъ взривъ, съ едно кило динамитъ и съ общо ура — па после тихо и незабелязано отстѫпихме, прегазихме рѣка Църна и на срещния брѣгъ се скрихме въ едно търло, гдето лежахме цѣлъ день. Кърлежи щѣха да ни изядатъ. Бѣхме смазани, съсипани, гладни, следъ като 10 часа бѣхме пѫтували презъ нощьта, а 64 часа не бѣхме яли. И патронитѣ ни се бѣха свършили. Бѣхме въ ужасно положение. Мѣстото ни бѣше неудобно, а по-удобно

 

188

вече не можахме да застигнемъ. Лежахме на слънце. Съ насъ имахме 7—8 ранени, между които Лазаръ Попъ Трайковъ и Ивановичъ (въ окото). Убити оставихме на чуката четирма и по-преди двама. Щастие бѣше, че аскерътъ не ни последва. После разбрахме отъ селянитѣ, че аскерътъ обискиралъ чукитѣ, че два дена събирали убити и ранени. Тежко раненитѣ ги изпратили въ болницата, убититѣ погребали въ ниви, а трѣбва да сѫ били, по сведения отъ селянитѣ, прѣко 200 души. Позицията много ни помогна. Турцитѣ въ атакитѣ много се излагаха.

Вечерьта намѣрихме пѫдарь отъ едно съседно село, Грумища, и притиснати отъ гладъ му се довѣрихме да го изпратимъ въ селото да ни донесе хлѣбъ. Не се върна. Той отишелъ въ селото, забралъ рѫководителя и срещналъ другата чета на Циле и обадилъ, где сме ние, та се срещнахме съ тая чета, застигнахме Мориовската планина и тамъ се срещнахме съ тиквешката чета на Толе-паша. Престояхме единъ день, нахранихме се и потеглихме за една мѣстность, Лѫката, и отъ тамъ за село Будимирци да се срещнемъ съ битолскитѣ и леринскитѣ чети, които трѣбваше да заберемъ съ насъ. Въ една кула надъ селото Будимирци се срещнахме съ околнитѣ войводи (битолски, лерински, прилепени). Узнахме, че отъ битолскитѣ чети въ Мориховско останали само малки останки — до 30—40 души (отъ 180 души); другитѣ се пръснали. Четитѣ вече бѣха изгубени и главниятъ имъ войвода Тодоръ Златковъ бѣше избѣгалъ въ Битоля. Сѫщата участь бѣше и съ леринскитѣ чети въ Мориховско та отъ всичкитѣ чети уцѣлѣлитѣ се отказаха да ни последватъ. Тѣ били прави, защото около Суровичъ имало до 14 хиляди войска по линията. Щѣхме да бѫдемъ всички просто като кучета претрепани, понеже мѣстата сѫ голи. Успѣхме да вземемъ съ себе си

 

189

само единъ отъ войводитѣ. Сѫщата вечерь се получи сведение, че въ околнитѣ села дохажда аскеръ та ние сѫщата вечерь се упѫтихме къмъ върха на Нидже планина за прикритие и за пребѣгване оттатъкъ. 

Съвършено неочаквано, за голѣма наша изненада, сѫщата вечерь и на сѫщото мѣсто съ 14—15 души пристига и Сарафовъ, който е бѣгалъ откѫде Костурско. Сарафовъ ми съобщи за решението на щаба да се разформируватъ четитѣ, защото въстанието пропада, четитѣ се разпадатъ та да спасимъ поне орѫжието. И за амнистия имало надежда.

Не одобрихъ само разформируването на четитѣ.

Края на въстаническите действия в Костурско -2

Из спомените на Иван Попов

...Всякак се стараехме да завържем кореспонденция с щаба... Късно ни отговориха – след 15- 16 дена (някъде по изчисления, около края на септември). По това време се бяхме присъединили към четата на прилепския войвода Петър Ацев, а Тольо паша и Дядо Коле се върнаха назад. Ние с П. Ацев заедно се движехме по прилепския район, гдето се срещнахме с Петър (Пере) Тошев и с Гьорчо Петров, който идеше от България .. 

Гьорче водеше със себе си десетина души; бе донесъл динамитни бомби и др. Писмото от щаба, което най-сетне получихме, заповядваше да действуваме заедно с Гьорче в Прилепско и гдето изобщо намерим за добре; когато утихне Костурско, щели да ни пишат, за да се върнем там, а между туй да имаме грижата да разрушим моста между Воден и Лерин.

Тогава ние се върнахме назад в посока към Лерин, за към главния мост. Минахме през селото Крушевец, спряхме се там и пратихме писмо да се съединим с тамошните чети, понеже вече бяхме оставени от Ацева. Писахме на Тольо паша и Дядо Коле, като ги известявахме, че сме дошли та да се срещнем. Не зная как нашето писмо попаднало в  ръцете на аскера, който квартируваше в едно от съседните села. Ние изморени от пътя, се бяхме установили под полите на върха Маргарит, близу до с. Крушевец. На сутринта нашият караул, който беше на самият връх ни извести, че от всички страни сме заобиколени от войска. Тъкмо в това време бяхме наклали огън, деряхме овци за обяд, и всичко си остана така, а ние побързахме да се изтеглим по височините, за да вземем позиции. Бяхме разтоварили два товара бомби и динамит, и едвам сварихме да ги възкачим горе на позициите. Не успяхме както трябва да се разпределим по места, ами кой както можа  зае позиция и се почна люта борба.

Това беше на 2 октомври заранта. Войската като бясна налиташе. Ние бяхме 116 души; с нас бяха и Гьорче Петров и дошлият с него Лука Иванов, запасен офицерин, родом от Панагюрище (България) и Йово Йованович, сръбски емигрант, бил в сръбската армия, родом черногорец. Турците постоянно получаваха подкрепления и достигнаха до пет шест хиляди души. Позициите ни бяха на по-високо място, в канари Турците като нападаха трябваше да се катерят. Сражението трая до мръкнало и още след това. От моите четници паднаха двама: Кузо Головода, най-храброто момче и Христо Бабчорски, също тъй храбро момче, което в Невеска уби четирима турци. Това бяха първите жертви от моята чета. Още едно момче загина, а ранени имаше шестима, между които и доста тежко Лазар поп Трайков; куршумът бе минал през врата и устата та му избилл и два зъба. 

Той при все това оздравя, но го затри сетне Коте войвода. Между ранените беше и Йово Йованович. Той се би храбро; раниха го в окото. Раниха доста тежко и едно много самоотвержено и честно момче, влахче, по име Лука, от гр. Костур. Той живееше в с. Черешница и беше четник при мене. По-рано го бяхме пратили в Костур с една важна терористична  мисия против един предател, който постоянно предаваше и подстрекаваше турците. Заловиха го в града, като се усъмнили, види се ,  в него. 

Самият костурски гръцки владика Каравангелис го бил до умиране, а и турците много го изтезавали: пекли го на мангал, та паднал в несвяст по 3-4 часа. При все това останал верен на клетвата нищо не предаде. Закарали го в Битоля да го съдят: и там бой, изтезания, щял да умре в затвора, но благодарение на един български доктор, също тъй затворен, бил е тайно церен та останал жив. Биде съден и оправдан. Сетне жив в неговото си село. Когато се посъвзе, пак постъпи в нашата чета. Тоя Лука именно оздравя и от раните получени в сражението при с. Крушевец, и сега се намира в София.

Турците, напротив в това сражение дадоха много жертви; селяните от с. Крушевец ни уверяваха сетне, че имало до 400 души убити, което е твърде вероятно, защото турците много дръзко настъпваха та доближаваха дори до пет метра, до на щик. Това ставаше особено на мръкване. Като се стъмни, настъпи нашият ден и ние си пробихме път през най-слабият фланг, именно предприехме настъпление през една височина, гдето турските войници още на мръкнало бяха попривършили патроните си, а мъчно можеха да ги набавят. И наистина атаката излезе сполучлива. Ранените ги поведохме с нас. Като си пробихме път, лутахме се цяла нощ и най-сетне се оказа, че само  с два часа път сме се отдалечили от мястото, гдето се бихме. На сутринта с биноклите си видяхме вчерашните си позиции, почернели от войска. Турците цяла неделя там се движеха да прибират мъртви и ранени. Казаха, че нашите бомби се чували дори в Битоля на пет часа път разстояние.

След това се присъединихме към Тольо паша и 4-5 дена с него се движехме. На 6 октомврий случайно се срещнахме в Нидже планина, именно в планината Барбеш и Влашките колиби със Сарафов. 

                                           Васил Чекаларов и Борис Сарафов

Времето беше студено, валеше сняг. Сарафов ни каза да се откажем от намерението си, защото мостът между Лерин и Воден се пазел от много войска. При това каза, че поради зимата действието ще бъде невъзможно, та ни съветваше да се разпуснат въстаниците, като прикрием негде оръжието: войводите и пък ръководителите да останат с малко четници да крепят духа на населението, и в случай, че се прилагат някакви реформи в Македония, да посочват, ако има нужда лица, способни да служат като жандари и др. След това Сарафов, към когото се присъедини и Гьорчо Петров, се отдели от нас и тръгна, виде се, за към България. Ние пък Костурските чети, се упътихме към своя район, за да приберем от народа оръжието...

...Предстоеше в едно денонощие да извървим 20 часа път, - трябваше да преминем Леринското поле, от което бяхме далече, та да навлезем в планината Вич. 

Осъмнахме в полите на Вич, капнали от умора и глад. Срещнахме дървари българи, които отиваха в планината. (имаше наблизу български села), и по-уморените момчета се накачиха на добитъците.  Дърварите драговолно отстъпиха. Вървейки нагоре по един дол, току пропукаха пушки от съседния баир. От ляво и дясно беше гора, а ние вървяхме в дол; отпред беше устроена засада, а отзад беше поле – не можем се върна. Войводата Васил Котев вървеше напред и първата пушка го повали мъртав. Нямаше време да мислим, как да залавяме позиции, ами се дръпнахме на ляво в гората, излязохме над селото Бял камък. Току що излезли срещу селото, виждаме, че от него иде войска и захваща позиции. Тогава ние кривнахме на десно по един трап и се отбихме в една гора. Видяхме, че от всички страни сме заобиколени с войска, а мястото не позволяваше да се бием. Момчетата бяха убити от умора и глад и повечето с голи колена, боси, с подути от студ пръсти. Всичко туй за пръв път ме отчая и реших да се самоубия. Поисках от едно момче револвера, понеже своя по-рано бях дал на едно момче, което отиде в Прилеп и сетне неможа да се върне. Момчетата като разбраха работата, отказаха и ме окуражиха. Аз им казах, че няма жив да се дам в турски ръце, а те отговориха, че няма да позволят това, но обещаха, че ако би да дойде да падна в плен, това няма да оставят и в краен случай ще ме застрелят. Откачих си чантата, в която имаше книжа, и я зарових на едно място: бях си бележил всичко, каквото преживяхме през въстанието. Момчетата помислиха, че ще се убия с пушката, и взеха да ме отвръщат, но аз ги успокоих, като им казах, че заравям чантата, та сетне, който остане жив да я прибере, и затова нека всички да запомнят мястото. В туй време пристига на помощ на турците друга войска, именно в селото Бял Камен, която отстоеше на десетина минути ход от нас. Ние се потайвахме в горичката и чакахме турците да ни нападнат. Взе да вали сняг и падна мъгла. В туй време пристига войската, която беше над нас, почна да се прибира в дясно от нас. Тогава ние с последно усилие, аз с една бомба в ръка, тръгнахме напред и можахме незабелязано да се промъкнем като се изкачихме на горе. Аз бях с 20-тина души: другите бяха пръснати на разни страни и се чуваха гърмежи. Успях да се промъкна по посока към село Блаца; приближих до селото само с 7-8 души, а другите, понеже бяха Вишенци, се отбиха в с. Вишени. Беше паднал сняг, та трябваше да пренущуваме в Блаца, което беше опожарено, но в което бяха останали няколко къщи. Именно за да не бъдем в тежест на селото, тези що бяха от Вишени, отидоха там.

Имах намерение на сутринта да посъбера пръснатите четници, що останаха назад и що бяха се разпилели сигурно по околните села, както и да разбера, какви загуби са претърпели.Трябваше да се прибере оръжието им. Вече по мръкнало наближихме селото Блаца, кучетата лаяха, имаше значи хора. Но не знаехме, дали има войска или някои от нашите чети. Пратих едно момче, за да разбере, какво има в селото, но то вече не се върна. Пратих и второ момче, но едвам що се отдели то от нас и един залп от скрития аскер го повали. Тогава ние се върнахме и се отправихме към селото Черешница. Но и там войска. 

                                      село Олишча и монастира над него, днес

Тръгнахме за Олишкия манастир при село Олища и трябваше да минем през една пресека. Един от четниците забележи, че се блещука огън от цигара; разбрахме, че и там има войска. Тогава се насочихме към една воденица близу до селото Олища. По височините беше паднал сняг, студено беше, 7 октомврий. Във воденицата намерихме войводата Петър Погончев, който беше с вас преди да се пръснем. С него имаше двама души. Поогрехме се там. Воденичарят ни направи качамак, та хапнахме малко. След това момчетата си отидоха по селата Загоричани и Бобища; те бяха изгорели, та навярно щяха да идат в Клисура да търсят семействата си. Аз и Погончев, отидохме в селото Олища и там в плевнята на дядо Кузо се скрихме, до гуша в плявата. Дохождаха войски и заобиколиха селото; диреха въстаници, за да им вземат пушките. Наскоро турците си отидоха. Повиках учителят, който беше родом от Черешница, по име Аристид Дамянов. Питах го за нашите чети, които бяха астанали с Чакаларова, где са, за да им пиша, та да се срещна с тях. Той се зачуди, как съм се решил да остана тук, и ме посъветва да бягам, защото няма вече онзи предишен народ, а сега са всички предатели. Не можела жива душа да мръдне от едно село до друго, а камо ли да се знае, где е Чакаларов с четата си.

                                                  Петър Погончев

Тогава на другия ден Погончев отиде в манастиря, гдето беше оставил жена си, дано намери у нея някоя пара. Но  манастиря заобиколили войски, след като Погончев влязъл в него, та се принудил да се преоблече в калугерски дрехи, за да се спаси. Той остана там. В това време войводата Никола Андреев и ръководителят Михаил Николов, които били в планината Ежево, бяха проводили едно влахче за хляб. Учителят беше узнал, че влахчето дохождало, та по него им известява за мене, и те на другата вечер дойдоха, та ме взеха. На Погончев съобщихме, где да ни намери, но той не дойде.

Като излязох от селото, срещнах българския поп (в същото село има и гръкомански поп) и той, като ме видя без гуня, само в куртка, даде ми своето расо. И така, аз, с попско расо под мишка, заминах за планината Дива Череша заедно с Андреева и на 7-8 души момци. Там престояхме един ден, дано нещо разберем за другите чети. От Андреева аз и за Чакаларова нищо не успях да узная. Като не можахме тук да се прехранваме, прехвърлих ме се в планината Ежево, но и тук видяхме зор за храна. За това решихме, макар и с риск натискани от глад да влезем в селото Чурилово. Останахме там 24 часа. Бяхме в частна къща у познати на Андреева. Тук ни дадоха една гуна на един бивш четник. И пак излязохме в Ежевската планина.

Видях, че не може вече да се стои там, че не може да се разберем нито с пръснатите наши четници, нито да се доверим вече на хората както по-напред, и от друга страна – студ, глад...Решихме да прехвърлим в Гърция и от там в България... 

 Из спомените на Пандо Кляшев

На 17 октомври с Чакаларов, сестра му и около 20 души минахме гръцката граница десно от селото Велемиш. Чакаларов беше облечен във влашки дрехи. 

Зоя Чекаларова със съпругът си Никола Трифонов Марковски (Кольо Бапчорчето) с децата си след години в София

Минахме през Трикала. Момчетата ги уловиха, затвориха ги две седмици и ги пуснаха, та сетне през Варна дойдоха в София. Аз и Чакаларов минахме през Арта-Левкос-Корфу-Триест-Фиуме и стигнахме в Белград...

Краят на въстаническите действия в Костурско - 1

Поради липса на конкретни данни за всеки ден до 18 октомври 1903 година, условно казано ще бъдат публикувани няколко материала под това заглавие в следващите дни.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

М. Николов пристигнал в Костурско на 22.ІХ.1903 г. която дата вземам от писмото на В. Чекаларов до тогавашния косински центров началник Лазо Киселинчев. В това писмо В. Чекаларов описва връщането на М. Николов и с тъга предава всичко разправено му от същия, за положението в Македония, за отряда за неговото бедствено положение, в което беше изпаднал.

Писмо от Васил Чекаларов до Лазар Киселинчев за действията на костурския отряд в Леринско и Прилепско под ръководството на Лазар Поптрайков и Михаил Николов през въстанието.

част от членовете на Костурското Горско Началство, заснели се в освободената Клисура

 

Жълтото, 22 септември, понеделник, 7 1/2 ч. 1903 г.

Драги Лазо,

Що зор видяхме тия три-четири последни дена и нощи не е за казване, като броеници ги прехвърляме селата и планините „Лисец”, Кономлади, Търново, Брезница, Бесвина, Желево, Търсие, Турие, Черна Гора и обратно та едвам сега сме днес малко успокоени. Навсякъде аскери, булюци-булюци,  за чудо минахме невредими, въстаниците обаче се измориха много. Не стига, че навсякъде има аскер, ами вчера цял ден и вечерта търсехме Михаил Николов и не можахме да се срещнем с него. Той се завърна с около 250 души от Мориовско, където придружаваше Лазо Поптрайков. По едно време се срещнахме с Николов. Той ни разправи доста интересни неща, които бързам да ти ги предам, за да знаеш, какво било тяхното пътуване по Леринско и Прилепско и си прави ти сам заключение.

Ще ти предам най-характерното от разказа на Мише, а то е следното:

Може да се каже с положителност, че оттатък Леринско не е имало никакво въстание, там едва сега се агитирало и покръствало. Четите там се движат прикрито и абсолютно никакво нападение не са предприели нито възнамеряват да сторят нещо. Четите па и селяните отбягват срещите с костурските чети, за да не си навлекат някоя опасност. Също е в Прилепско, там няма никакво въстание, нито села сега, нито от турци има некъде повредени. Прилепският ръководител Петър Ацев бил много сърдит, защото костурчани направили такова шумно въстание и главно защо са въстанали.

Нататък бил и Гьорче Петров со една чета, но систематично избегвал да се срещне со нас. Со него бил и Пере Тошев. И двамата осъждали щаба, защо побързал да вдигне въстанието толкова скоро. Те се криели по едни непроходими планини и не предприемали никакви действия, за да не им се разваляло спокойствието, даже отбегнаха да се срещат со нас. От това нашите момчета най-вече се отчаяха щом видяха, че нататък нема никакво въстание. Във Воденско даже нито чета, Солунско същото, само на Одринско се слушат гюрултии и всичко това допринесе нашите да се отчаят и да изпаднат духом, за това допринесе и техната голотия. На всички въстаници дрехите са изпокъсани, до един са боси, без цървули, прибави и глада и отчаянието е пълно.

Местните чети ни отбегваха, за да не им създадем некои неприятности и мъчнотии.

Сарафов замина зад границата. Надали Лазо Поптрайков ще може да се срещне с членовете от щаба. Неговото идване не се знае, дали ще се върне в Костурско или ще замине за България. Той остана с около 120 души все подбрани момчета. На всички окото им беше към България.

                                                           Лазар Поптрайков

Така завърши Михаил Николов своя разказ. Той не донесе никакво писмо от Лазо Поптрайков и това ме много очуди. Щабът нищо не писа ето вече цел месец, ако има некое писмо от щаба или от Лазо къде вас задръжте го, след некой ден ще прескочим към „Бучие” и по тия въпроси ще поговорим по-нашироко.

Аскерите от към Търсие и от към Бабчор се движат къде нас, тръгваме за към Порта. В тоя момент пристигнаха Кузо Блацки, Никола Трифонов и Андреев со 6 души.

На Михаил Николовите другари прибраха оръжието со изключение на 3-4, които останаха со нас. Всички останали си отидоха по дома си.

Дръжте се здраво, бре, да не направите некоя ата-грешка. Много здраве на Насо. Нещастният Киряко (от с. Дъмбени) го оплаках. Много скърбя. Страшни калпазанщини направиха дъмбенци.

Свършвам и скоро виждане.

                                Пише Васил Чекаларов. На „Ходжов Камен”, 22.IX. понеделник, 7 1/2 часа.

18 септември 1903 г. – четвъртък

Из дневника на Киряк Шкуртов

                                              Васил Чекаларов и Борис Сарафов

 

На 18 септември Чекаларов с цялата чета прекосява Костенарийските села, прибира оръжието от населението, убива един турчин в село Старичени и се прехвърли към Корещата. В Кономладската планина един отряд войска изненадва четата и при една малка престрелка пада убит Борис Бацелов от град Хрупища. Последва нареждане милицията да се обезоръжи и предаде понеже ще има амнистия, а старите четници, кой на къде може да се оттегли за презимуване.

Из спомените и бележките на Тома Кузмов Шапарданов

На 18 септемврий 1903 г. разрешено е на желаещите да се приготвят за път към Костурско. М. Николов ще предвожда връщащите се и ги точи на юг към Костурско. Ето как е отбелязано в дневника ми от същата година:

                     Съединените Костурски чети в освободената от тях Клисура

Четвъртък, 18.ІХ.1903 г. Отрядът останал на 496 души, е разделен на две половини, които като всяко разкъсано цяло, станаха негодни за нищо. Довчерашни другари днес ясно предначертахме съдбата си на два различни по посака и цел пътища. Под Гудяково, на левия бряг на Църна отрядът изпя своята алилуя и влезна в битието на едно минало колкото славно, толкова и печално. С носените си в душата блянове и въжделения той се опрости. Във водите на Църна той погреба идеалите си и пое пътя на своята несрета – към Костурско за церение зеещите си рани или в изгнаничество немили и недраги из чуждите страни. Отрядът е разделен на две половини и е свидетел на собствената си трагедия. 

Михаил Николов Розов от с. Бобишча, член на Костурското Горско Началство, във въстаническа униформа

Първата половина от 362 души, предвождани от М. Николов, потегли на юг, по левия бряг на Църна. Редят се пред погледа ни и образуват фалангата от млади изнурени и оголели хора, които своето предназначение на въстаници изкупиха го със стоицизма на мъченици. Те всички са боси, много без гуни, гладни и без дрехи.

Заминаха и се изгубиха от нас всички тези наши другари, които се връщат в Костурско, а останалите 115 души ще поемем пътя за с. Гудяково.

Из спомените на Иван Попов

                      Иван Попов по време на Илинденското въстание от 1903 г.

 

Поради многото мъки, и като видяха нашите момчета, че в тия краища организацията е съвсем слаба, а народът непострадал и мирен, когато в нашия  край Костурско, бе съвсем обратно, взеха да се разочаруват и отчайват. 

В опожареното след разграбването му Загоричане. За всяка унищожена къща, турското правителство отпущало, като обезщетение между 50 и 150 гроша, за да бъде възстановена. Тези пари стигали само да бъде разчистен терена, за построяването на нова къща, според западните дипломати, посетили района.

 

Някои почнаха да ни корят, че сме ги излъгали, че само в нашия край имало въстание, а хората в другите места по Македония ето си гледат своите частни работи и пр. И мнозина захванаха да бягат, да напускат четата. Ние, войводите, се събрахме на съвещание и решихме, явно да предложим на тези, които вече не желаят да вървят с нас и да теглят всички мъки, да се оттеглят на страна и да се върнат вкупом, а не един по един да бягат, понеже за такива е опасно да попаднат в плен, до като достигнат Костурско. На това предложение се обадиха до 400 души, готови да се върнат. С нас останаха само стотина души. За да не вървят онези сами, определихме ръководителя Михаил Николов да ги заведе назад, а в случай, че не могат достигна до там, поне да прибере оръжието им, ако ли пък успеят, да се присъединят към Чакаларова. И така стана, и те благополучно пристигнаха в Костурско, но се разпилеха. Чакаларов им прибрал оръжието и всеки тръгнал към селото си.

Ние останахме, не можехме да се върнем. Всякак се стараехме да завържем кореспонденция с щаба, за да изкаже мнение, как да действуваме по-нататък.

17 септември 1903 г. – петък

Из спомените на Пандо Кляшев (по принцип, включването на спомените му, не отговаря на хронологията, но представя действителността, в която се намира Костурско, като цяло)

Имаше около 25000 – до 30000 души. Тук претърсиха всичките гори, дърво по дърво; избиха до 50 овци от едно стадо в местността Черна гора. 

                                                изглед от село Дреновени днес

Тук гониха семействата от селата Кономлади, Дреновени, Поздивища и Габреш: разпръснаха ги, обезчeстяваха ги, между които и 14-годишно момиче Дочка Никова Постолева от Жупанища – от 40-сетина турци! – та не можеше да се дигне от местото си.

ученици от гръцкото училище в с. Жупанишча с учителят си (по всяка вероятност поп Аргир Постолов). Снимката е направена от костурският фотограф Леонидас Папазоглу.

В следствие на това непоносимо положение селяните почнаха да се прибират по селата и да издигат кърпи вместо бели байраци в знак на подчиненост ( по настояване на пашите, които предвождаха войската). В това време почва да става предаването на оръжието общо. Това беше хитрост от турците: да се предават пушките общо, селски, за да не падне отговорността върху отделни лица, та по-охотно да предават оръжието. Така и стана – и отидоха някои селяни, почнаха да уговарят с турците как да се накажат онези, които още се колебаеха да се предадат. 

                                                 Изглед село Дъмбени през 1948 г.

Така стана в Дъмбени, че учителят Христо Цеманов с двама души дъмбенци, по внушение на юзбашията, хващат една вечер, на 7 септември, пътя на учителя Киряко Търповски и го застрелват, понеже той мъмрел тези, що се помиряваха и си предаваха оръжието...

...Захваща гонитбата против нас. Турците немилостиво ни преследват от 17 септемврий до 17 октомврий. Упадък, предаванe на пушки, складиране на пушки...

Поверително писмо № 670

с. Кономлади

На 17 септемврий, дошла нова войска в селото и пак го ограбила, като откарала и 545 глави овце.

На 25 септемврий бил убит в гората, когато берел дърва:

1. Яне Темелков на 30 год., а на 16 октомврий бил заклан, кога кастрел шума в гората:

2. Стоян Иванов на 16 год.

с. Турие

Това село също не е изгорено. На 21 септемвр[и] са убити от войската кога кастрели шума:

1. Танас Христов

2. Коста Ангелов

3. Петре Михалев

4.Танас Младенов

16 септември 1903 г. – вторник

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисeлинчев

16 септемврий – „Тиза”

                                  Изглед от с. Косинец през 20-те години на ХХ век.

... Яз со Трайко Марковски слегоме во селото и право отидоме у нас да я запитаме майка ми какво ке ни разправи за Битоля. Преди да почни да ни казва, майка ми даде едни убави Битолски пинци (цървули), от какви име голяма нужда; се зарадва като малко дете со тия пинци и не знае како да благодара ца това на майка... 

Нейсе, ние беме повеке гладни за новини и я питаме да ни разправи как ги посрещнали во Битоля и дали отидоа при Консулите или не. Майка първо ми каза, че тя со Карайка, щом стигнали во Битоля, ошли на пошчата и изпратили писмото за Атина, което му име дадено. Вечерта свички жени били затворени во един ан (хан) и не ги оставили да излезе навън. Дадоя на свека жена по един леб и по тро маслини, като им казае никоя да не излегва от ано.

На другио ден жените правили голема гюрултия. Дошел некой голем забит (офшцер, в преносен смисъл – големец) и ги запитал какво сакат тия.

Свичките отговорили, че искаме да отидем при Валията. Забито ги заплашил какво,, ако не мирясе, ке заповеда на аскерите да дойде и аскера, каквото намери за мунасип (от арабски – за целесъобразно), това ке прави. Некой жени се сплашия от така казаното, зашчото свички много добре знае, со какви средства аскеро усмиряваше преди един месец по селата. 

сградата, в която се е помещавало Българското Търговско Агентство в Битоля в началото на ХХ век.

Само Карайка Митрушка и майка ми отговорили, че тия се дошли до тука да се оплаче на Валията и на Консулите, които аскера им стори. „Ке заповедам да ви затворат во апсо (от арабски – затвор)!” – вика турчина. Ние не дадоме големо значение на заканата на турчина – допълва майка, - яз викам по високо, тука во енаж, той се налюти и почна да вика: „Фатите я тая  гяурка и да я носите во апсо!” – Се спускат десетина аскери, ме фатие и почнае да ме влече за към затворо. Тогаз и яз започна да викам: „Ка можи царскио аскер да фати две жени, които нишчо лошо не сторие, а зашчо саке да отиде при Валията, затова сакате да ни затворите? Това е вашето юнаство? Ние много добре го знаеме, само младите невести и момите гоните! На комитите не ви държи да одите!” – Трайко я пита, дали истина така каза, тя се кълни во децата и че точно така свичко изредила. Яз много се израдва, зашчото имам такава майка... 

                          Лазар Киселинчев по време на Илинденското въстание

(Според казването на Лаз. Киселинчев не е довършил дешефрирането на неговото „тефтерче”. Бележката е на Анастас Лозанчев)