24 юли 1903 година

Из дневника на Васил Чекаларов:

24 юли - Клисура - четвъртък

снимка на четата на Никола Андреев, но тази снимка е правена доста преди Илинденското въстание, защото първият от ляво на дясно на редицата на насядалите е Атанас Кършаков, който е ранен в сражение с четници на Коте Христов, малко преди въстанието. Първият седнал е Манол Розов, третият е Никола Андреев, а пред него с бомба в ръка е Марко Иванов от с. Палеор, Кайлярска кааза.

 

На 22 юли Андреев со мокренската чета имаше сражение со Геле Сребречанчето и со аскерите, понеже нашите не беха добре укрепени, затова дадоха пет жертви, сражението стана към черквата „Св. Илия”, отидох до там, видях нещастните момчета съблечени съвсем голи и обезобразени. На утрото стигна Андреев со мокренчани, които след сражението со турците избегали. Те разправяха, че обхванати от всекъде чуваха само нашето ура. 

портретна снимка на деца от Клисура, правена през 1910 г. от Леонидас Папазоглу

 

Заехме се да пособерем малко неща потребни за четата. Сбрахме доста опинци и пр. Има списък за всички. Сбрахме и разхвърлените разписки и така през целия ден прекарахме натрупани со работи.

От нигде не се появи никакъв аскер. Стигна въмбелската и куманичевската чети. Куманичени казаха, че около 15 души повечето стари, от които само три въоръжени били нападнати от Геле Сребренеца и от неколко горенски турци. Един от куманичените се рани в ръката, а другите не се знае що станаха, дали изчезнаха или ги хванаха и ги изклаха.

Се фотографирахме четиримата аз, Кляшев, Розов и Николов, друга поза ази и Кляшев на конe качени, 

по желанието на фотографа, сам качен на кон. Вечеряхме и в 5 часа през нощта напуснахме града Клисура, значи цели 30 часа стояхме во Клисура. Заминахме всички за към Бобицките плочи и Върбица, за да направим ново разпределение на четите, защото иначе не се може да се прехранват и не може да се разбере, кой е сит, кой е гладен.

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисилинчев

24 Юлий – четвъртък – Габрецкио извор

Преди да се разделиме со Коте, беше наредено от селата Жельово, Търново, Ошчима и Руля да приготвят 1500 оки леб; сабала, сабала (по ранни зори, иначе от тур. - сутринта) со коли донесое лебо и го раздадое на войводите и десетниците. Също така имаше наредени на 3 места по 15-20 котли да се вари манджа. 

                                                                Лазар Поптрайков

Докато се ранеа въстаниците, Лазо извика Коте и го напътстваше какво да прави, определи му се да се движи в района на Желевската река и во селата на Долната Преспа, каза му се да преследва беговете и сеймените, които се движат во Долна Преспа. Да се притича на помощ, когато види, че някъде се е завързало сражение между въстаниците и аскерите. Всико това го прие и обеща да работи заедно со свички.

„Сега ке виж, бре Лазо, кой е Коте, шчо да ви чина (правя), не сакате да ме разберете; само со Цилета и Кляшчито не искам да се вида.” Се разделихме со Коте към 5 саата, потеглихме назад по джадето, въстаниците беа свички кефлии, разправае какви ли не случки станали со тех и селяните и селянките, където били на гости. Со „ура” и песни по целио път незабелязано стигнахме къмо девет саато во Габреш. Едни от въстаниците отидоа во Дреновени, а повекето останаа тука.

                                                                   Пандо Кляшев

 

По ено време дойде един въстаник  и донесе едно писмо от Чекаларов и Кляшев; бързо го отвори Лазо, прочете го, без да му мръдни нито една жилка по лицето; до него седе, не можа той да ме види, казва на един въстаник да ме извика. Тогава яз му се обади и зачудено го питам как не ме вижда?

-         Нишчо де, нишчо, не е голяма грешка! На, прочети шчо пишат от Клисура!  Клисура е вече превзета от нашите! Прочетох целото писмо, со което се съобщаваше, как въстаниците превзели на 23 града и сега били господари, взели са 11 товари турско запре (снаряжение, продоволствие), пушки, патрони „Гра” и четирш кони на мудурина и полицаите. Извика центровите войводи да кажат на въстаниците да се собере на едно. Новината за превземането на Клисура като светкавица помина по всички и веднага въстаниците се собрае и се наридие на едно гумно. Лазо покачен на един чкор (пън, думата може да се използва и за изсъхнало дърво) поздрави ги, че нашите другари под командването на Чекаларов и Кляшев превзели Клисура и са пленили цел керван турско запре и пр. и пр.; во чест на тоя успех на Костурските въстаници, който успех сега се предава по телеграфа, по целото земно кълбо, яз ви поканвам да извикате в чест на Костурските въстаници  едно силно „ура!”

Това „ура” не беше обикновеното „ура”, което се вика, за да се изкаже човек силата си или радостта си , това „ура” приличаше  като че ли излиза от дибо на земята (от дълбините на земята), това беше гласа на въстаналия роб, който се измерва силите со неговия потисник! Тава страшно „ура” , това непрекъснато ревение , повече приличаше  на тътнеж пред земетресение.

Мали и големи се заловили на оро, играе доста много.

Лазо писа писмо на началниците и по същио човек  го предаде да му се занесе; както ми каза Лазо му писал за станалото помирение за Коте и за Жеревени (Жервени)

-         Зная, че Цильо и Пандо нема да ни удобрят това помирение, но трябваше да го направя!

По едно време гледаме двамата Косинчени Ристо Рисковски и Цветко п. Цветков, които бяхме оставили во Косинец, носат като невеста обезоражен Лабро Майналовски, които го фатие во мисирята (царевичака) во Долна Лобаница, дето се криеше со Динето Криво. 

макар тази снимка да не се отнася към разглежданата тема, някой от фотографираните лица на нея са участници в Илинденското въстание от 1903 г. в Костурско, какъвто е Търпо Георгиев (Бузльо). Това е част от четата на Атанас Кършаков след неговата гибел. На снимката от ляво на дясно: споменатия Търпо Георгиев и Пандо от с.Четирок, Доро Дреничевски от с. Дреничево, загинал по време на Балканската война - декември 1912 г. при с. Капешчица. Снимката е дело на костурския фотограф Леонидас Папазоглу.

 

Кършаков го изпраща къде Загоричани при районата чета, за наказание. Лабро беше омарлушен не дигаше очи от земята; го псалва (карах, поучавах) доста и след това го занесох при Лазо; той му търна един зъмб ( го удари, като му  изби един зъб), шчо ако беше друг, требваше да тресни от срам (да потъне от срам); го простихме и го задържахме со нас. Вечерта се прибираме свички въстаници во „Берик”.

Из „Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля...”

...На 24 юли Лазо Поптрайков (ръководител) с 400 души въстаници от Дъмбенский и Смърдешкий центрове нападна помашкото турско село Жервени, което пречеше със съществуванието си в центъра на многото български села, като доносници на турската власт за въстаническите посоки и действия и като съучастници в башибозушкия грабеж при Шестеовската (12.II.1902 г.) и Вишенската (3.VIII. 1902 г.) афери. След малко съпротивление селото се подпали и изгоре. Предварително на жервенци по добър начин се потърси всичкото оръжие частно и което хукюмата им е дал, да го предадат на въстаниците и да напуснат селото. Турците не предаваха оръжието, а обърнаха пушките си срещу въстаниците, та за туй са отвори огън и изгоре селото. Тук падна само един четник. Подир изгонването на Жервени Лазо събра всички въстаници от всички центрове от Корещата повече от 800 души и обиколи селата и планините, без да срещне някъде турчин. ...

23 юли 1903 година

Из дневника на Васил Чекаларов:

23 юли - Върбица - среда

                                                                  Манол Розов

Се научихме, че аскера от Загоричене избегал. От Манол Розов ни се извести, че загоричени не искали да възтават, че ние со Кляшев со знамето и со една дружина от около 60 души, слезнахме в Загоричени, а Попов оставихме со другите чети да се закрепи на Върбица и над Бобища.

                                                            село Загоричане

Со слизането ни во Загоричени срещнахме една дружина от 60-70 души от жупанци и шестевенци. Тази дружина се присъедини към мене. Като видеха това Загориченци всички излезнаха да ни посрещнат, а жените само се кръстеха и плачеха. Влезнахме во една къща да отпочинем и да са готови, а също и четниците ги уредихме низ къщите, за да похапнат и да са готови са всеки случай.

След малко от Попов ни се извести, че аскери идели от Кайляри во Клисура и той изпратил две отделения да ги нападнат, веднага ние определихме, Манол Розов со бобицката чета, Пандо Сидовата (жупанишчени и шестевенци и олицката чета около 150 души, да заминат за към Которската планина и да нападнат на клисурския аскер от към гърба. Се получи второ писмо от Попов, во което ни пише всички да заминем во тази посока и да нападнем во гърба на клисурския аскер, защото забелезал кола да водят топове. Ние без да се бавим се отправихме за къде клисурската страна со около 250-300 души. За да даваме разпорежданията по-бързо, со Кляшев качихме по един кон и потеглихме. Като се доближихме до Которската планина, разпределихме четите на три части и така да заемем един вид во верига всичката планина.

Клисурския аскер го видехме над върха на Клисура и гърмежите непрестанно си продължаваха и мислеше човек че са топови гърмежи. Ние мислехме, че сражението е започнато между Андреев со мокренци, но това беше само со Поповите чети. Колко повече да се качваме низ планината пристигна един четник изпратен от Попов и ни казва устно: Попов и Андреев натиснаха аскерите во един трап и заптисаха  три топове, нагоре да не отивате, защото местото е хванато от аскерите и по всичките върхове. Колкото за топовете твърде не повервах, а за аскерите, които ни хванаха височините нема да му отстъпвам, защото се надевах на разпределението и бех уверен, че ще излезнеме на върха. Не отидохме много далече и се откри огън на нашия патрул. Завзех место, мнозина от загоричени почнаха да бегат, бех принуден да ги бия, немаше що. Благодарение на Нумо Желински, който водеше Тихолицката чета и на четника Васил Касов от Загоричени, те подеха командуването според показанията им, аз заех десния фланг, а Кляшев со знамето левия. Извикахме неколко пъти „ура!” Изгърмехме неколко залпове и „храбрите” султанови аскери се витосаха към Куманичево. Ние си продължихме пътя за към Клисура и се доближихме доста много, направихме тук ново разпореждане, защото бехме се сбрали всички. Една част назначихме да заеме върховете на Буката Клисурска, и „като наредих на три пунктове караули, по неколко души, и другите да навлезат от към Св. Илия” за Клисура. Друга една част пръснахме во верига, а другата част, заедно со нас и знамената и се опътихме за Клисура направо.

Аскерите като видеха че момчетата настъпват без спиране и с викове „ура”, почнаха да бегат и напускаха поредното тепе и черквата со гробищата. Клисурени излезнаха да ни посрещнат, мъже и жени и децата, всички се прекръстиха. Най-после стигнахме до край на Клисура при гробищата, дето вече всичките места се пазеха от нашите чети. Навсекъде ни посрещаха и ни поздравяваха с гърмогласно „ура!”

                                                      в завзетата Клисура

Тук се сбрахме доста множество, наредихме си караули около градчето и патрули из града. Клисурени почнаха да се заобикалят около нас и те ни съобщиха, че Геле Сребреница бил сега со аскерите и избегал, други казаха, че е во селото се скриел и пр.

На черквата „Св. Илия” забелезахме сума аскер, който бегаше, стреляхме два-три пъти, макар да беха доста далече но те като сърни бегаха. Тук се научихме, че Андреев со мокренската чета се сражавал со Геле и са му убили неколко момчета, убити имало и от аскерите. У всички момчета се забелезваше особено ентусиазъм, от какъвто и аз не се лишавах.

Наредихме още нужните караули и чаках да дойди Попов от към Блацките височини. Най-после той стигна со гвардия, ние го посрещнахме со особени церемонии. Тук наредихме всички възстаници и четници за редици, които дефилираха пред нас. След това ние им държахме неколко речи насърчителни. Подир това ние влезнахме во града с 15-20 души и отидохме право во правителствения дом на мюдюрина.

Тук намерихме сума книжа, които ги изгорихме, също и некой неща. Също намерихме во един хан един хубав турски кон на некой ранен сувария, взехме коня со нас. Ни разправиха клисурени за бегането на мюдурина и как той нищо не можа да си вземе. Се установихме в една къща, след като наредихме навсекъде добри караули.

Из дневника на Киряк Шкуртов:

На 23 юли очаквахме да въстане Пополекол, но пристигнаха куриери от с. Загоричани, които съобщиха, че те се колебаят дали да въстанат. Чакаларов, като получи това известие с няколко души четници слезна в с. Загоричани, от където съобщи и на другите полски села, че двоумение не може да има, а всички да се явят пред революционното знаме за свободата на Македония и те се присъединиха.

                                                                Никола Андреев

На 23 юли в Клисурския манастир Никола Андреев (Алай бей), мокренски войвода има сражение с клисурския аскер и даде 6 души жертва.

До като Чекаларов събираше в Загоричени въстаници, Попов забеляза от върха Върбица, че многобройна войска от Сурович се упътва към Костур. Веднага съобщава това на Чекаларов и го предупреждава, че той със своите въстаници ще хване прохода на Дауло, а Чекаларов да се яви в орляк от юг. Към 4 часа след обяд аскера наближава Дауло и Попов командва огън. Започва се силно сражение, клисурския аскер подкрепен и от гръ;ки андарти начело с ренегата Вангел (гавазин на Костурския гръцки владика, родом от с. Сребрено, бивш четник  вземат живо участие, обаче ние успяхме да ги прогоним и панически всичкия аскер избяга към Кайляри. В разгара на сражението пристигна и Чекаларов от юг над Клисура и с гръмогласно ура дават залп, това ускори бягството на турците и андартите. На полесражението турците оставиха пет ездитни коне и един файтон, няколко впрегатни талиги препълнени с кухненски принадлижности и един андартин на име Георгаки, родом от о. Крит.

Към 7 часа Попов с четата си от изток, а Чекаларов от запад влизат в гр. Клисура, който се състои от около 800 къщи власи, гръкомани, седалище на гарнизон и мудурлук.

Посрещането на населението на четите, бе триумфално и при неспирно викове „ура” и „зито”. Обискирахме казармата и мудурлука, от където взехме потребните принадлежности и непотребните погорихме. 

       Васил Чекаларов с коня на мюдюра в освободената Клисура от въстаниците

В мудурлука намерихме  коня на мудурина, едно много пъргаво черно конче, арабска порода, което Чекаларов  язди до края на въстанието.

От тук Чекаларов  след превземането на Клисура заповяда Костенарийската чета да замине за района си и да пази да не станат някой изстъпления.

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисилинчев

23 Юлий – среда – Корешчата

 Коте (Костадин) Христов Саров със синовете си. Заради преминаването му в услуга на Костурския гръцки владика - Германос Каравангелис, двамата по-големи, които са били приети в Българската Битолска класическа гимназия са изключени. Продължават образованието си в Атина. По време на Балканската война единият от тях взема участие като андартски капедан.

„Стига да го преследваме веке тоя Коте, който, ка да сакаш, речи, све е ена сила. Денес, когато цела Македония е въстанала, не бива ние да поддържаме ена никому непотребна караница со Коте; ке отидеме во неговите села и ке се помирим” – завърши Лазо.

„Ами какво ще кажи Цильо (В.Чекаларов) и Пандо (П.Кляшев) па и Кършаков, когото скоро раниха Котевите четници” – му казах яз.

„Тия се друбна работа, която нема значение, когато се върши голямата работа, каквато е сегашното въстание – ми отговори Лазо – Само гледай да го разправиш по един усул (незабелязано, тактично) начин това на въстаниците, за да не помислят, че отиваме да се бием со Котевци.”

На първата почивка разправи това на войводите и те го разказаха на въстаниците; свички се зарадвае, едно голямо „ура”, което се чуваше до Руля. Во селото не влегоме, селените минае мосто и дойдое на джадето (шосето), да ни поздравят; въстаниците над 700 души , со песни маршируват и вървят към Желево. Сълцето силно печи, много от въстаниците не свикнали да одат дълъг път му се запарие месата и мъчно върват; през (пред) мене върви Вельо Марковски , който изкара панталоните и оди без гашчи. При една почивка влезе во реката и тамо намери рает. Под Търнава срещнаме едни арнаути от Прогон, които работили като каменари во Псодери, научили се за въстанието и бързае да се прибере до дома си. Мнозина от нашето село познавае арнаутите, с които работили в София , завръзае разговор со нами.  Доближи ги и яз  и му каза  да разправе  свичко какво виде на турците. Само по това място сме около 2000 души, други 2000 души има около Кономлади, други към Блаца, други во Загоричани, Клисура и пр. Целото Костурско со 20000 мъжко население и с 15 байраци въстана против золумите на аскерите и турското управление! Горките арнаути, изплашени, незнаели какво да казват, оставими ги свободни да си върват, като им даду една.  бележка да не ги закача никой по пъто. Преди да зайди сълце, се срещнаме со Котевци; те бее три чети около 120-140 души, имае и едно знаме. Собрае се въстаниците во една ливада и се наредие в едно театрално положение – на свеко кьоше имаше и по едно знаме. Котевци малко изплашени , първо стоее на страни, малко студено, след като Лазо, зве да говори, че денес Македонците свички въстанае, за да строшат робските окови. Зарад това е голема грешка ние, свички чеда на една земя братя по кърв и българи по произхождение, да се мразим и да се преследваме. От тоя момент яз подавам братска целувка на Коте и вие свички ве моля да го считате за наш брат, зашчото и разве знамето на въстанието. След това се прегърнае двата и се разцелувае, същото требваше да сторя и яз. Тук се виду за първ път с Апостол Чекаларов, со кого Цильо си пишеше преди 4 ½ години, без да го знае лично, тогава той беше во Никопол, яз во Русчук. Коте ми се виде нещо като офицер, не зная как да го опиша. Облечен беше во офицерски мундир, на едната еполета имаше числото 1, а на другата – 9, също така носеше офицерска шапка, пушка, патрондаш и бинокъл и ред други джунджурии висее на гърдите му; на десната страна имаше разни кюстеци ( верижки) арамийски, които не уйдисвае на офицерския му мендир, дълго време го гледа от страна со едно недоумение, не може да отгатна шчо за човек представлява Коте; зад  ушето ми некой ми шепна; „Шчо го гледаш така!” Обърна се, гледам Трайко Марковски, той който ми говори.

„От кой бит пазар купи Коте тия офицерски дрехи и сабя?”- му казвам.

-         Тия се на полковник Янков му ги подари на Коте, когато замина лани за Гърция. Коте пък я пореза едната еполета на две, зашчото лани една на Янков му разкъсали некои младежи и сега носи мондира со една еполета, под която личи числото 19, знак, че полковника някогаш беше офицер во Шумен...

Со такъв човек се побратимиме...

Вечерта въстаниците бее разквартирувани по къшчите в Търново и Желево, където нощуваме и ние.

Из спомените на Иван Попов  «Борбата в Костурско»

На 23 сутринта една част от нашите чети с едно знаме под командата на Чакаларов и Кляшев влязоха в селото Загоричани, гдето беше и Розов, за да го подигнат да въстане. Също и селото Бобища. Аз с повече от 7-8 чети се установих на позиция срещу града Клисура. Имахме намерение да нападнем на Клисура от две страни, когато се дигнат селата Загоричани и Бобища. Докато се установявах на позициите, турците ме забележиха и заловиха позиции срещу нас в края на града. Така се гледахме около 2 ½ часа. Забележихме, че войска иде по шосето от къде Кайляре за Клисура. Колата за обоз ние ги взехме за горска артилерия. Войската отиваше към Клисура. Тогава определих шестеовската чета да задържи войската, която е в града. Вишенската в дясно под командата на Йото Рашайков от същото село да вземе позиция, а друга една чета под командата на Наум Търповски – в лево, да може да пресече пътя на войската, която иде. А моята чета с подвойвода Коста Василев, имаше задача да нападне войската, която иде. По такъв начин, четите откриха огън срещу противника и войската, която беше към Клисура, разбита се разбяга по разни посоки. Тя не можа да се сражава. Заловихме обоза с 11 коня и нещо 4-5 с разни провизии, повече военни (хлябове, сухар, дрехи, платнища и дори един товар хасъри) и казани с кухненски принадлежности. Рогозините и платнищата аз ги запалих. Другите чети бяха отзад в резерва. Само петте натоварени коня ги вземахме, и като не можехме да ги изкараме по друго място, тръгнахме по височината направо към нашите резерви. Но силният огън от войската, която беше в Клисура, не ни позволи да ги изкараме, за това ги разтоварихме и дадохме позволение на момчетата да вземат кой каквото може. Огънят от двете страни си продължаваше. Когато да нападна, аз пратих известие на ръководителите, които бяха в Загоричани, че аз нападам на войската, която иде от Кайляри, а пък те с тези чети, които ги имат, да нападнат на войската от другата страна (от към Куманичево). След четеричасово сражение те се явиха в гръб на тази войска, с която се сражавах. При малка една стрелба и извикване едно ура! Турците изпразниха града. Жертви имало, но малко, а от наша страна – никак. Тогава Чакаларов и Кляшев със своите чети бяха над града, а пък аз с другите чети , построени по военному, с такт и песни тържествено влязохме в града, гдето той любезно ни посрещна с добре дошли. 

Портрет на жена с дете от Клисура. Снимката е правена от костурският фотограф  Леонидас Папазоглу 

Власите викаха: добродошли, добродошли; ула! Влашките момчета след 2-3 дена навикнаха да пеят и нашите песни. Минахме през града и се присъединих с четите над града. Гражданите се власи. Тук вече ние брояхме около 800 души въстаници. Тук бяхме заобиколени и от много граждани, на които Чакаларов и Кляшев и аз държахме речи, а Кузо поп Динев им говори на гръцки. Всички говорихме в смисъл, че всички се борим за една идея, и ги подканихме да указват съдействие на въстаналите. От тук се възвърнахме пак там и взехме конете и колата от турския обоз, който както се каза, не можахме да извадим поради стръмната местност. И от тогава вече ръководителите и аз имахме коне, та после до края на въстанието си служехме с тях. Нея вечер завзехме всичките височини в Клисура и чакахме да ни нападнат.

Из „Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля...”

... На 23 юли въстаниците нападнаха и превзеха градеца Влахо-Клисура по следния начин: центровия войвода Иван Попов в 5 часът с 80 въстаници нападна аскера от 150 души, който идеше по шосето от с. Суровичово за Клисура. Нападнатия аскер се разби и пръсна, като остави след себе си в ръцете на въстаниците 4 кола пълни с продоволствен и мундирен материал. При превзиманието на обоза се намериха от аскера оставени три коня, натоварени с палатки, които въстаниците ги предадоха на огън. Началниците: Чекаларов, Кляшев, Розов с 300 души въстаници, след като разпръснаха аскера от 50 души, който беше на отбранителна позиция при Клисура, завзеха я и нападнаха откъм гърба аскера, който се сражаваше с Попов. Нападнат аскера от всички страни и изплашен от гръмогласните „ура” и песни, обърна се в безпорядъчен бяг, придружен от мюдюрина. И тъй градеца Клисура и мюдюрлъка, който се пазеше от около 350 души аскери, се превзеха от въстаниците. Всички правителствени книжа в мюдюрлъка бидоха изгорени и собствения кон на мюдюра взет. На 23 юли Клисурската пресека (Даула) беше запряна за минаването на турците и пощенските съобщения; до завзиманието наново от турците на 15 август, което ще се опише по-подир. С превземанието на Клисура въстаниците не дадоха нито една жертва, а предидущия ден (22 юли) центровия войвода Никола Андреев, когато нападна аскера пак при Клисура, изгуби в сражението 5 въстаници. Там са избити повече от 10 души турци и в ръцете на въстаниците попадна една маузерова пушка с патрони...

22 юли 1903 година

Из дневника на Васил Чекаларов:

22 юли - вторник

В зори потеглихме една част за Прекопана а друга со Митре Влашето за Бабчорско, за да отидат към Кономладските аскери. Ние мислехме, че ще намерим аскер во Прекопана, за да се разправим со тех, но за жалост те избегаха от вечерта и оставиха храните. 

                                            черквата  "Св. Богородица"в с. Прекопана

Тук останахме на почивка. Около 8 часа се сбрахме во сред селото хванахме предателите, поп Христо и Ването Роров, при тръгването край селото ги унищожиха момчетата. Оставаше още един предател но той влезна во редовете на прекопанската чета и остана друже да се унищожава. След една реч, която държахме на прекопанци, потеглихме за към Върбица над Загоричени дето се сбрахме и останахме на почивка да пренощуваме. Всички бехме на брой 340 души. Известихме на Манол Розов во Бобица, че сме тука, за да се присъедини и той, за да се разпределим.

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисилинчев

22 юлий – вторник – Дъмбени

Щом наближихме до селото, свички въстаници се наредие на редици по 4 души, първо вървее три момчина, по неми знамето Косинско, носено от Лазо Палчев, до него двама въстаници, след тия една редица от три души,  Косинската центрова чета, по нея и по същия ред върват Смърдешкото знаме и после върват селските чети от Косинец, Лобаница, Смърдеш, Въмбел и Върбник, около 360 души. 

изглед от с. Дъмбени, снимката е правена в периода между Първата световна война и 1925 г.

В Дъмбени влезоме со песни во строй войнишки, беме посрещнати со голяма радост от селяните. Се намериме со Лазо п.Трайков, се поздравиме со „добър край на въстанието”, той ми се види много соблачен (ядосан). Си реку, треба да има някоя причина за това. Дойде Кирияко и со него се поздравиме, како и со попо Филко и со много други. Запита Кириязко за настроението на Лазо. „Мани, не опитвай зашчо е така! Малко остана да застрелиме днес 15-20 души селяни, зашчото не сакае да въставе; благодарение като ве забелязае още от „Злостено”, се уверие, шчо има въстание и свичките ги звее пушките.” Сега ми стана ясно мене, зашчо от Дъмбени неме никакво известие.

Въстаниците по чети се наредие и безспирно се пеят, най-песнопойни ми се видее Лобаничени. Даде се заповед свички да се соберат всред селото и тук се извърши водосвет и се освети Дъмбенското знаме, след това Лазо държа реч и поздрави въстаниците, като им пожела докрай да биде все така бодри и винаги готови да се жертвуват за Македония. Края на думите му беха покрити со едно „ура”, което вепременно требва да се е чуло до „Света Неделя” ... А след това свичките четници истреляха по три залпа.

                                            черквата "Св. Никола" в с. Дъмбени

 

Лазо ме повика мене и Кирияко, седнаме и ни разправи какво мисли да прави сега. На първо място ке отидем къде Дреновени , Габреш, Поздивишча и Черновишча, за да се доближим до Жервени и да обезоръжим това турско село (населението  е  българо-мохамеданско), след това ке отидем в Рулската река, да накараме да въстанат и тия села.

-         Ами со Коте  (Костадин Христов Саров – първият хайдутин в Костурско след 1885 г.; бил е неграмотен, честолюбив; участва в първата чета на ВМОРО, която се създава в Костурско; по-късно е привлечен от Костурския владика Германос Каравангелис и става негово оръдие; още през 1902 г. напълно скъсва всякакви отношения с ВМОРО; негова е „заслугата” за първата отрязана глава в Костурско – на Лазар Поптрайков, която е изпратена, като доказателство на Костурския владика) как ке постъпиме?- го запитвам аз.

-         Нишчо и него ке го простиме. Пнеже сега сме въ въстание, и не требва между нас да имаме неприятели.

След това каза как ке вървят въстаниците. Първо трите центрови чети со знамената си, подир това селските чети, от всеки център след своето знаме и подир това мъжете, въоръжени со сакавици, коси и копачки и т.н. За това се натовари Кирияко да свика всички войводи центрови и селски, да им обясни тоя ред. Останахме со Лазо само, тук едвам ми каза той, колко беше ядосан той от постъпката на некои селяни от Дъмбени. Да проствеу шчо не беше тук Цильо (Восил Чекаларов) , иначе най-малко 15 души требваше да застреляме. „Нейсе, стана, шчо стана, сега да е на айралия!” Да оставиме сега тоя въпрос на страна и да вършиме работата.

Подаде ми ена написана хартия, текст за едно възвание, което требваше да го пратим во гр. Костур, да го преведа на гръцкии да го препиша на няколко екземпляра. Той отиде някъде го викае. Преведох текста на гръцки, ама съдържанието не ми аресваше. Написа друго направо на гръцки и го преведу на български; го показа на Лазо, той сега на свой ред не го аресва. 

                                                     портрет на  Лазар Поптрайков

Спора ни беше следния: Лазо искаше да бие в очи в текста, че въстанието се прави само от българите от Македония. Яз пък турве в съдържанието му повеке човечност и че въстаниците ке считат свички Македонци като братя. На края написа трето възвание, което Лазо не го одобри со кеф. „Пиши, каквото ти дойде на калем да го пратим, зашчото времето минава.” И яз написа следното възвание в 5 копия:

До жителите на гр. Костур

                                                              Възвание

Революционното началство на Македонския комитет в Костурския район в съгласие со всички райони на същия комитет в Македония и Одринския вилает, обяви общо въстание и разве знамето на свободата миналата неделя, 20-и текущи месец.

Българите, жители на Македония и Одринско, въоръжени ще се борат за човешките права и за освобождаването от турското иго жителите на горните страни.

Революционният щаб прибегва към оръжието, за да се бори срещу турската тирания и турското непоносимо управление, в името на свободата, на братството и на човечното и ще се постави над всяка националистична или племенна разлика между населенията в родината ни. Ще счита като братя всички, които ще му помогнат в трудното му дело, борейки се против Султанското правителство, защото както на всички е известно, днес лошо се управлява не само християнското население на Македония, но и на турските жители на тая страна.

Революционното началство счита като свои неприятели турското управление и всички тия, които ще дигнат оръжие против него, както и против онези, които ще спомогнат на турската войска, против предателите и онези, които ще служат за куриери, както и против всички, които извършват изстъпления, жестокости и убийства над немощни старци, жени и деца. Всичките тези ще накажва най-строго съгласно извънредните правилници на наказателните разпореждания на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация.

Свещена длъжност се налага на всеки гражданин, който обича свободата, да се притече и влезе под разветите знамена на Революционното началство и да принесе нужната услуга, за да строшим по-лесно веригите на робството, за да се установят условията на мирен свободен живот в злощастната ни родина!

Революционното началство се надева, че настоящето възвание ще се посрещне со нужното внимание от всички жители на Костур и извика:

                                        Да живее революцията!

                                        Да живее свободата!

                                        Да живее Македонския комитет!

22 Юлий 1903 година  

                                                             Издадено на върховете на планината „Бучие”

                                                             От Костурското Революционно Началство.

Из дневника на Киряк Шкуртов:

На 22 юли след малка почивка потеглихме от Прекопана за планината Върбица.

Из спомените на Иван Попов  «Борбата в Костурско»

Над Апоскепската планина държах реч,  на четниците преди да тръгнат. Събрахме се тогава между селата Блаца и Черешница, гдето се присъединиха към нас и четите от същите села и от с. Бабчур, Митре Влахчето с няколко чети тръгна на планината Вич да държи височината в случай на едно нападение. Аз, Чакаларов и Кляшев с няколко чети тръгнахме да заобиколим Прекопана и да нападнем тамошния аскер (на 22 юлий). По пътя още като се разпределяхме и заобиколихме селото, дойде ни известие, че войската избягала, като узнала за кроеното нападение на вишенската. Влязохме в селото с песни и по такта на тръбата, а селяните ни посрешнаха с голяма радост.

                                                 изглед от с. Прекопана днес

Установихме се в селото бяхме до 400  души, присъедини се и четата от селото Прекопана. Обядвахме, набавиха си момчетата каквото им трябваше и след като ни нагостиха отправихме се за върха Върбица (над Загоричани), на планината със сащото име. Тук спахме.

21 юли 1903 година

Из дневника на Васил Чекаларов:

21 юли - Апоскепската планина - понеделник

Тук се сбрахме апоскепската, жупаницката, тихолицката, поповата и Стеровата чети, всички около сто души, от Костур си дойдоха всички и казаха, че не им било възможно да подпалят ханищата, защото во тех имало аскер, поставен на квартира. Към часа 5-6 се резделихме со Поптрайков, той замина за Дъмбени, а аз со всичките чети потеглих за Шестеово, да нападнем там аскерите, които били со таксилдарите една част, а другата част да нападне вишенския аскер, обаче ни се извести че аскера от Шестеово избегал. На Митре войводата му бех писал да се наближи и той към Вишени, понеже запитваше що да прави. Денем со око ло 120 души влезнахме во Шестеово дето жените и децата кръстейки и плачейки ни посрещнаха. Седнахме под високите и хладни тополи похапнахме малко, писах во вишени да се приготват да нападнат на аскерите от вътре. Писах на Кляшев да е готов от към десната страна да нападнем со блацени и черешничени. Казах на Попов, от Бабчор да излезни около Вишени со бабчорени и така потехлихме като взехме и неколко души от Шестеово. 

                                                  старата църква в с. Вишени  днес

Низ пътя планирах да стрелим неколко пушки и да изпратя един селянин да кажи че комити 7-8 души убили един сувария и затова да ги предизвикам да излезнат от Вишени. Обаче на пътя хванахме около 25-30 души жервенци турци, които идеха от Костур от пазар, ги вързахме всичките и ги поведохме подире ни. Момчетата забелязали десетина души от към Тиолицкия път и затова изпратих Нумо Желински с 15 души шестевенци да ги нападни, още не беха достигнали на определеното место аскерите минаха преку пресеката вишенска и тиолицка и момчетата като вървеха от към десната страна, едвам ги забелезаха, макар че беха много близо. Аскерите ни гледаха нас, когато им бехме на среща. Веднага Петрето Христов Шестевенски гръмна върху им, турците се забъркаха и почнаха да бегат по разни посоки, почнаха да гърмят и другите момчета и те се намериха между неколко огньове. Се отправиха да бегат към срещните височини нагоре. Като видех, че ако излезнат и те заемат височините ще се намерим во опастност, нашите момчета макар и залесено местото, почнаха да ги обстрелват со манлихерката и те беха принудени да се крият и се завърнат назад. Нумо Желински пое дружината и без страх се хвърли върху турците, те почнаха да бегат към Вишени. Ние ги пресекохме, неколко турци паднаха убити, другите со бегане се спасиха. Почнаха другите аскери от селото да стрелят и да тичат, аз заех левата височина со Биолчев, дето се срещнахме со Митревата чета. Попов со другите момчета со Стерио Ташков во верига, настъпваха към Вишени. Со Митре избихме около 20 души турци жервенци, а другите и децата ги оставихме. Попов и той избил 3-4 жервенци. Навлезохме всички во селото от към Кондороби, пристигнаха около 20-30 души аскери, пристигнаха аскери и от към Костур, во селото седехме до 2 часа вечерта и от там заминахме за пресеката между Блаца и Черешница. Тук се съединихме со Кляшев и се прибрахме всичките чети.

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисилинчев

21 юлий, понеделник, „Гумнишче”, северно от Косинец

                                         изглед от с. Косинец в периода между 1920-1927 г.

Два саати преди да изгрей сълнцето седоме тук со Трайко, Пандо Бойн, Кольо поп Търпов, Ването Канче и др. Чекаме да се върнат тие, шчо додое  на „Калето” да земе пушките, преди да тресне зората, Гаки Кенков донесе со неколко мъжи пушките и ги донесе тука, повеке от двайсет души  бързо ги чистее. По едно време дойде Цильо Бойн , който беше на „Калето”, и ни каза, че не можеле да намери скривалището. Ядосаме се свички, ке изгубиме такъво скъпо време. Отиде Гаки Кенков со Трайко Марковски да му посочи каде е ямата.

Останах тука и си записвах вчерашните случки до тоя момент. Саато е вече 4 ½ , ошче от „Калето” нема ги Не можеме да си обясниме теку закъснее. Но ено време  пристигна Кърсто  Марковски  и ни каза, че пушките сего се били собрале свички на „Вилски вър” и тамо ги чистели. Саато ближи 5 и нишчо; изпратих да се извикат  тия от „Вилски вър”  и со нетърпение ги очекваме да стигнат; чуват се отнейде глухи гърмежи; предположихме че или се пробват пуките или че Дъмбенци нападат аскера, който е в техното село. От Смърдеш никакъв абер нема; саато е веке 8 ½ ; по ено време чуваме свички бурията  на Косинец и аскерите се  собрае  на „Бидов гроб” и от тамо едни по „Лобание”, други по „Улиза” , бегом напускае селото и заминае по пато за водениците , та на друго се стретие  со Дъмбенските аскери  и заедно заминае за Билишча.Нито един турчин не мина през Лобаница. Бързо слезнаме свички во селото, тук се научиме, че на аскерите им било известено да се прибират по един сувари, който дойде по друма от Билишча, и така тие келеши ни се изплъзнае от раците и да не можиме да им сториме  нещо особено, та барем сакаме да ги изплашиме малко. 

                   Атанас Кършаков от Косинец, снимката е правена от фотографа в Костур
                                 Леонидас Папазоглу през 1903 г., преди въстанието                            

Към 10 ½  саато от Смърдеш дойде Насо Кършаков, той ми разправи, че свички смърдешани били готови и въоръжени и утре ке дойде и той. Ядосваше се, че не можеме да ги изплюшчим  агите. Седна во училишчето и пуле собралите на „Пеливаро” въстаници; едни пеят „Жив е той жив е там на Балкана”,  други по-натам „Боат настана, тупкат сърца ни”, трети заобикалени от свои дамошни им дават кураж и съвети.  Група момци празнично облечени  с нови куртки и панталони, въоръжени като войници от българската войска, приемат селските моми да ги кичат со цветя пушките и патрондашите. Драго ми беше да ги гледам тиа левенти момчина, до един гологлави , натъкмени като да излизат от двора на некоя казарма . Ето от тамо се задава и попо Наум  Отцев, арматосан до зъмби, неговото появяване во тоя каяфет ачуди много от селяните , свички въстаници го посрещнае со радост и го дигнае на ръце, като викаха „ура” продължително време.

Поп Петро бие малката камбана, а едно детенце голямата, за да отидат въстаниците  во църквата, за да го благословат поповите...

Бам, Бум Бим! Последни удари от камбаните ... Тревожните им удари накараха селяните, които беха по жетва да се приберат во селото. Ето иде и Лобаничени, свички добре натъкмени, пеят и маршируват отлично посрешнати с „ура” и песни. Лобаничени са 50 души.

Пред църквата поповите служат водосвети, освещава се знамето и свички въстаници минават под него и го целуват; жените на страни се кръстят и шепнешком кълнат турците.  Насо подпирайки се на една патерица и во другата държи знамето се изкачи на площадката на големата врата на училишчето, говори за значението на въстанието, посочва кадешите, които ветро носи по небето от опожарените села от Преспата и казва, че тия кадеши са под насъбраната дългогодишна умраза в душата на роба, която сега опожарява турските конаци на беговете. Всяка негова дума се изпраща со „ура”.

Не липсват и малодушни Косинчени, тия са Лабро Майналовски и Динето Криво и двамата като чуа, че има въстание, избегае камо Долна Лобаница. Язък за младостта на Лабро, остави си младата невеста и избега. Жълната жена сега се срамува, че има такъв страшльо мъж! Стегнаме татко му и майка му да одат да го донесе, иначе ке му изгориме къшчата. Баща му го вземе во четата, докато се намери Лабро. Вечерта свички въстаници излезнаме над селото. Наредиме да ни се приготви леп за три дена и утре рано да си го зеваме. Косинските въстаници, свички на брой 123 души, разделени на три селски чети по 41 души: войводите Гаки Д. Кенков, Васил Саров Кършаков и Нумо п. Йовчев беа на свой пост.

Из дневника на Киряк Шкуртов:

След обяд по най-търоествен начин развахме въстаническото знаме, от Костур който стои на 5 километра от нас всичко се вижда ясно; турци и гърци от града събрани на купчинки по балкони и височини не смееха да предприемат каквото и да е. Телефоните жици от всички направления са прекъснати, града изолиран и турците изумени.

След пладне Митрета Влаха с четници и милиция заминава да нападне гарнизона в с. Кономлади, Лазар Паптрайков за градеца Билища, а Чекаларов за гарнизоно в с. Вишени. Към 5 часа след обед на 21 ние с Чекаларов потеглихме за с. Вишени. На пътя срещнахме 40 души помаци от с. Жервени, които се връщаха от града Костур и ги пленихме. Вървейки за с. Вишени виждаме и 15 души аскер, който носи провизии за гарнизона от селото и в лозята се започва усилено сражение. Понеже пленените помаци ни отнемат доста четници, за да ги охраняват, Чекаларов дава нареждания да се убият.

След сражението аскера успява да отстъпи за града, и ние влезнахме тържествено в селото. Тук пристигна и Митрето Влаха, който съобщи за гарнизона от с. Кономлади преди неговото идване е избягал. От тук през Блаца потеглихме за с. Прекопана да нападнем гарнизона, но докато стигнем и този аскер избягал и влезнахме в селото без препятствие.

...В Хрупишча Георги Христов не успя да извърши атентат, защото още първия ден аскера бе заловил първенците на града и убиха Янко Кръстев, той се укриваше.

Из спомените на Иван Попов  «Борбата в Костурско»

На 21 се отеглихме на Апоскепската планина, където към нас се присъединиха и въстаници от Тихолища и Сетома. Бяхме се събрали около 200 души под същите началници. Митре Влахчето беше отишел към Кономлади. Кляшев беше отишъл в Блаца /Българска Блаца/. Решихме тогава да нападнем на войската в с. Вишени, която беше около 100 души. За тази цел беше заръчано на въстаниците от селото, да заловят съседните къщи на тия, гдето квартируваше аскерът. Селата Черешница, Блаца и Бабчур /Бабчор/ трябваше да излязат и да заловят позиции около селото Вишени, а пък ние с 200 души ат апоскепската планина денем минахме през Шестеово, от което същия ден бирника се беше дигнал. 

                                               църквата "Св. Георги" в с. Шестеово

Спряхме се напладне в Шестеово и поканихме въоръжените селяни да се съединят с нас. Така денски се отправихме за Вишени. Между Шестеово и Вишени залонихме около 50 души турци (помаци) от с. Жервени (помашко село), които се връщаха от града от пазар. Ние се принудихме да ги изловим, да ги навържем, и да ги изпратим с една част от нашите въстаници в селото им, за да предадат каквото оръжие имат. В това време връща се един българин от с. Вишени, от града в селото си. Изпратих да го заловят, за де не изкаже на турците, че идем. Ала уверихме се, че той е езин от най-добрите работници. И той ни каза, че наблизо до нас видял да стоят под една круша до 12 души войници (ходили да плячкосват по градини, каквото намерят). Тогава ние изпратихме Шестеовската чета под командата на моя подвойвода Наум Желински (от с. Желяни) Янакев, за да нападне това отделение турска войска. Преди да се приближи четата, войниците бяха вече тръгнали за Вишени, та се срещнали с четата. Отваря се оган от двете страни, та и ние трябваше да вземем участие. От 12-те души двама паднаха, а другите избягаха към селото. В това време войската, която беше в селото, отвори огън, но като виде, че от всички страни се вика ура, че се пеят народни песни и че се настъпва към селото, завръща се войската и завзе позиции по къщите в селото. Бе вечерно време по месечина. Аз със своята чета влязох в селото с песента „Боят настана, тупкат сърца ни. Ето ги близко наш`те душмани. Дерзай отговорна дружина верна. Ние не сме вече рая покорна и пр.”. Беше се вече мръкнало. Селяните с голям възторг, ме посрещат с едно шише коняк и викат ура! Да живее борбата! Между туй низамите през прозорците стрелят.

След марко дойде Чакаларов, а и Митре Влахчето със своята чета откъм Кономлади. Гърмежите от прозорците непрестано следваха. Когато ние се готвехме с тенекии газ да се приближим и да запалим къщите, в които беше войската, се зачуха сигнали от тръбите на турската войска, която квартируваше в Кондороби. Мислейки ние, че Костурската воъска, бяхме принудени да отстъпим към Блаца. С това се даде възможност да избяга турската войска от с. Вишени.