Марио Цветков: Цената да бъдеш българин

Този материал, който помествам тук, беше писан по повод 125 - та годишнина от Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Излезе в пет броя на в. "Старозагорски новини" в малко по съкратен вид, във втората му половина. За това тук ще го публикувам целият, както беше замислен през септември 2010 г. Далеч съм от мисълта, че отразява пълната картина на страданието и радостите на хората от онова време. Той беше написан, не да предизвиква или да отразява националистически или шовинистически стремления и желания, от страна на написалия го сред  четящите го. А да бъде поклон пред паметта на дедите ни, и да си спомним за духовната граница, до която опираше българският народ преди 100 години. Защото духовното пространство, в което може да се разпростре човек, е винаги по - голямо от това, което заема физически. Тази публикация е взаимно свързана със снимките, поставени отделно във фото албум.

                                      Цената да бъдеш българин

Пред празника сме на едно важно събитие от Българската история – 125 години от Съединението.

По – голяма част от читателите, може да си спомнят, че този акт е осъществен от Българския Таен Централен Революционен Комитет (БТЦРК), който се създава в Пловдив на 10.ІІ.1885 г. за подготовка и осъществяване на съединението между Източна Румелия с Княжество България. Първоначално обаче замисълът на организацията е бил освобождението на Македония от османско робство. Поради това новосъздадената организация била наречена „Македонски комитет”. Имала е свой печат с надпис „Тайний българо – македонски комитет”, изработен от неговия деец Стою Филипов от гр. Чирпан. През март на с.г. организацията издава „Възвание към българският народ”, в което се нарича „Тайний революционен македонски комитет”. Отчитайки неблагоприятните условия за осъществяване на първоначалната си идея, от май 1885 г., организацията се отказва от нея и се насочва към реализиране на съединението на „двете Българии”. По тази причина променя и своето наименование в БТЦРК, който ще бъде един от главните двигатели на събитието, което ще бъде отбелязано на 6 септември.

Тази публикация ще бъде за един малък къс от земята, която бе включена в  първоначалния замисъл на създадения на 10.ІІ.1885 г. комитет.

                                 „ Българио, за тебе те умряха,

                                   една бе ти достойна зарад тях,

                                   и те за теб достойни, майко, бяха!

                                   И твойто име само кат мълвяха,

                                           Умираха без страх.”

                                                     Из „Новото гробище над Сливница” от Иван Вазов

 В спомените си, които Христо Силянов пише през 1915 г., за участието си в Балканската война, под заглавието „От Витоша до Грамос”, излезли от печат през 1920 г. той завършва с думите: „Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска. Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната. И чака още българската войска.” Някой, ако отвори тома издаден през 1984 г. от  издателство „Български писател” със спомените на Хр. Силянов, ще види, че въпросният откъс липсва. Коя е причината? Криво разбран интернационализъм, страх да не бъдем обвинени във Великобългарски шовинизъм, или да не развалим добрите съседски отношения…. Може би всички взети заедно. Но предлагайки на вниманието Ви тази тема, просто искам да кажа, че тя се отнася само и единствено за нашата духовна граница на българското племе Костурско и по специално за с. Загоричани ( дн. Василиос). И мълчалив поклон пред онези, които „И твойто има само кат мълвяха…”

Защо точно за с. Загоричани? Може би, за това защото в онзи мрачен ( от историческите последици) 19 юли 1877 г. (стар стил) при отбраната на Стара Загора от пълчищата на Сюлейман паша, в градът ни са бъдещият полк. Анастас Янков и ученика Димитър Благоев. Единият сражаващ се в редиците на Българското опълчение, а другият носещ вода и оказвайки помощ на ранените защитници.

Благоев,Димитър - роден през 1856 г.; през 1871 г. заминава за Цариград, където остава до 1874 г., като две години се занимава с изучаване на обущарски занаят и две години учи в българско училище; продължава образованието си последователно в Одрин, Габрово и Ст. Загора; в последният град го заварва Руско – Турската освободителна война и той оказва помощ на защитниците на града; през 1879 г. заминава да продължи образованието си в  Одеса, а от 1881 г. е студент в Санкт Петербург; там създава една от първите или първата социалдемократическа организация в Русия, известна като „Благоевата група”; през 1885 г. е арестуван от полицията за революционна дейност и изгонен от Русия; след завръщането си се отдава на учителствуване, но често е уволняван за своите възгледи; през 1890 г. се установява във Велико Търново, където достига до идея за създаване на партия на работническата класа; през 1891 г. има решаващ принос за свикването на Бузлуджанския конгрес на БСДП;  през 1892 заедно с Никола Габровски е редактор на в.”Работник”; през 1893 г. е интерниран в Бяла Слатина, след падането на Ст. Стамболов от власт се установява в Пловдив, където става учител в мъжката гимназия; от 1897 г. почти до края на живота си е редактор на сп.”Ново време”; през 1899 г. за първи път е избран за народен представител, но изборът му е касиран, през 1902 г. е избран за втори път; през 1903 г. БРСДП се разцепва на широки и тесни социалисти, Благоев оглавява течението на т.с. ; през 1904 г. се ангажира лично в изграждане на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС);  подкрепя Руската революция от 1905 – 1906 г., но не възприема всички постулати на ленинизма, изказва резерва към идеята за работническо - селски съюз и че социализма може да победи в най – слабото звено; през 1910 г. води делегацията на БРСДП(т.с.) в Копенхаген за участие в конгрес на ІІ Интрнационал; противопоставя се на войните за национално обединение и ратува за Балканска федерация; приветства Октомврийската революция в Русия от 1917 г.; става съосновател на ІІІ(Комунистически)  Интернационал, макар и до края на живота си да не възприема напълно ленинизма;  след 9 юнския преврат от 1923 г. е съгласен с идеята за неутралитет на партията; според съвременни изследователи и бил против Септемврйското въстание, тъй като е зле подготвено и не е целесъобразно; умира на 7 май 1924 г. в София.

Янков, Анастас/А.Я.Динков/ - роден през 1857 или 1860 г.; първоначално учи в родното си село, а по - късно в българското класно училище в Цариград през 1875 г.; вкаран е в затвора, но успява да избяга и се отправя към Одеса; доброволец в Сръбско – турската война от 1876 г., където е награден със сребърен медал и е повишен в младши унтерофицер след битката при Гредетин; по време на Реско – турската война 1877-1878 г. е опълченец в 5 дружина и се сражава при Ст.Загора, Шипка и Шейново, където е ранен; произведен е в званието унтерофицер, а също е награден с „Георгиевски кръст” за проявена храброст; завършва І випуск на военното  училище в София през 1880 г.и служи като поручик в ІХ Берковска дружина; участва в Сръбско – българската война 1885 г. след превземането на Цариброд и Пирот, като за проявена храброст е удостоен с ордена „За храброст” – ІV степен; до 1896 г. служи последователно във ХІХ пехотен Шуменски и ХХІ пехотен Пловдивски полоковеротен командир в Добрич; от с.г.  се уволнява и влиза в редовете на ВМОК; по време на Горно-Джумайското въстание  действува с чета в Костурско, а през Илинденското въстание е в Разложко с чета от 400 човека, взема участие в нападението над Белица; загива с цялата си чета в пламъците на подпалената от турците къща в махала Полена на с. Влахи на 15.ІV.1906 г.; женен е за Мария Атанасова Попгеоргиева, сестра на Райна княгиня; негов син е Коста Янков, деец на БКП, инициатор и организатор на атентата в „Св.Неделя” на 16 април 1925 г.

За първи път селото се споменава с името Загоричани в османските данъчни регистри от средата на ХV в., като в тях са споменати имената на 15 глави на семейства, сред които и две вдовици и един неженен. Прихода, който дава селото за Османската хазна е 1262 акчета.

В края на ХV в. селото нараства на  71 домакинства.

Според спомените на местното население, докато всички околни селища са били чифлици на турски бейове, селото им е било почти независимо от местната турска власт, защото е било посветено на джамията “Султан Ахмед” в Цариград. И със султански ферман било забранено на бейовете да обезпокояват жителите на Загоричани и да минават през него качени на кон.

Голяма част от мъжкото население е било на гурбет главно в Цариград, където се е занимавало с продажба на мляко и  млечни продукти.

В началото на 50-те години на ХІХ в.  в Загоричани е построена черквата “Св Богородица” и училищна сграда на елинистично училище. През 1869 г. елинското учение се заменя с българско от учителя Георги Динков – Динката. Три години след това е отхвърлен гръцкия Костурски митрополит Никифор, който проклел населението и предал на властите по списък всички първенци като бунтовници против установения държавен строй. Било възбудено дело срещу тях, което се водило с години.

Възстановяването на българската държавност, довежда до временно закриване на българското училище в Загоричани. В началото на 80-те год. на ХІХ в, то от ново отворя врати вече с двама учители. Открива се и девическо училище пак с две учителки.

Според статистиката на Шинас от 1886 г. в него живеят 2500 християни - българи, в което има три училища и ханове.

Сведения за Загоричани намираме и в Топографско – етнографския очерк за Македония на Стефан Веркович от 1889 г., където го нарича малко градче с 350 къщи и 480 семейни двойки. Данакът, който внася селото в Османската хазна е 31080 пиастри. Жителите му били  изключително българи, но имало и няколко цигани. Местността на селото била добра за отглеждане на пшеница и лен. Но от жителите му  незначителна част се занимават със земеделие, тъй като орната земя е недостатъчна. По – голяма част от населението, като от съседните населени места ходят на гурбет, като някой от тях успяват да се замогнат твърде много. В селото имало три църкви, от които едната е била наскоро построена и красива, обслужвани от петима свещеника. В селото имало 15 магазина.

По повод на черквата, за която споменава Веркович, можем да си послужим със спомените на Наум Темчев, по повод на нейното изграждане. „ В началото на втората половина от миналия век Загоричани издигна монументален храм, посветен на св. Богородица. Ръководители на постройката са били цариградски архитекти. Постройката на тоя храм е траяла цели три години. Днес тя буди удивление на всеки посетител.”

Името на селото е изписано така и в картата на Генералния щаб на Австро – Унгарската армия.

В картата си Контоянис го посочва, като патриаршистко село.

В началото на ХХ в. в своята статистика Васил Кънчов посочва, че в селото живеят 3300 българи християни.
Информацията на  Гунарис е, че още преди 1903 г. градчето Василиадис е с преобладаващо екзархийско население. Според него 350 семейства са екзархийски, а 130 патриаршистки. Населението е повече от 3000 човека.

Според свидетелство от самия Германос Каравангелис (Костурски гръцки владика от 1900 г.)  в селото имало двама гръкомански свещеника, един учител и няколко верни селяни, но всички те били ужасени от нарастващата вълна на екзархизма.

Първият посветен във ВМОРО ( Вътрешна Македоно - Одринска Революционна Организация - макар, че името и тогава не е такова) според спомените на Пандо Кляшев от Загоричани е учителя Никола Цицов през 1895 г. Първоначално организацията се създава бавно, за което не малка пречка имат и гръкоманите ( т. е. привържениците на гръцката патриаршия). Благодарение на енергичността на един от ръководителите на ВМОРО – Лазар Поптрайков, през 1898/1899 г. селото вече се превръща в естествен център за съседните села намиращи се в областта Пополе ( заради равнинния си терен). През селото минава и един от каналите за пренасяне на оръжие от Гърция за въоръжаване на Костурско и Леринско, за подготвяното въстание което трябва да извоюва така желаната свобода.

Не малка роля за масовизирането на организацията в селото, както и в цялото Костурско изиграва обиколката на Гоце Делчев в края на 1901 и началото на 1902 г. Тогава се поставя въпроса за превръщането на българите патриаршисти в ратницци за свободата. Думи като: „Вашата църковна принадлежност не ни интересува. Настояваме да останете там, гдето сте – под Патриаршията. Ние искаме от вас само едно: да се покръстите и вие в святото освободително дело и да заработите заедно с всички други християнски братя за избавлението на нашата обща родина от турско робство.” Подобно отношение допада много на българите патриаршисти – то се оказва в случая много по – радикално  и по – успешно за националното свестяване  отколкото божието слово чуто на български език. Наказанието над гръкомана Карамачо в центъра на селото е извършено за това, че е станал предател и доносник на турската власт, а не че е патриаршист. Друг е въпроса, че неговите предателства са преди всичко и само на хора поддържащи както Организацията, така и Българската екзархия.

Също така се поставят и основите на съдебното дело осъществявано от Организацията, за да се избягват турските съдилища, със своята бавност и подкупност.

През същата 1902 г. в селото се създават две селски чети, които ще вземат участие в бъдещето въстание.

Сред дейците на създадения през 1895 г. в София Върховен Македоно – Одрински Комитет (ВМОК),  не малка роля играе родения в селото полковник Анастас Янков, се взема решение за вдигане на въстание през 1902 г., тъй като времето било най – благоприятно за това. През същата година се провеждат големите тържества по случай 25 г. от Освободителната руско – турска война.

Важна стъпка към осъществяването на този план е изпращането на чета в Западна Македония начело с полковника. Тя се състои от около 100 четника, сред които не малка част са родом  от Костурско, както и от офицери и подофицери от българската армия, които са минали в запаса. След като на 12 юли четата преминава с бой р. Вардар, се отправя към Гевгелийско, Воденско и Леринско, за да се установи в края на август в Загоричани.

Ръководителите на ВМОРО в района Васил Чекаларов и Пандо Кляшев се опитват да го спечелят за каузата на организацията. Но техните предложения са категорично  отхвърлени. Благодарение на това, че четата му остава изолирана, преждевременните въстанически действия не се осъществяват в Костурско според плана на полк. Янков.

Въпреки, че полковника не успява да вдигне въстание в Леринско и Костурско, походът на неговата чета е забележителен в историята на освободителното дело. Тя преминава през цяла Македония, ползвайки се подкрепата на населението. Четниците водят няколко сражения край Загоричани, Бобишча и  други населени места, с многоброен турски аскер и башибозук, нанасяйки значителни загуби на противника. Като не успява да вдигне населението на въстание полк. Янков се завръща в България Не малка част четниците му остават в района на разположение на ВМОРО.

При подготовката за бъдещото Илинденско – Преображенско въстание от 1903 г., което се взема на Солунския конгрес в началото на с. г. под ръководството на председателя на ВМОРО Ив. Гарванов, с. Загоричани е обявено за център на въстанието в дадения район, към който трябва да бъде създадена една допълнителна центрова чета, с най –  добрите четници и сили от мирното население в района, което ще се включи в бъдещите въстанически действия.

Загоричанци вземат участие в най – големите акции по време на въстанието. Те участват в превземането на градовете Клисура и Невеска, в големия поход от края на август – началото на септември до Прилепско, съпътствани винаги от бойното знаме на Загоричанските въстаници. То е ушито от учителката Маслина Грънчарова. Изнесено е от Костурско, заедно с въстаниците, които не се завръщат в родния си край под угрозата да не бъдат преследвани от турската власт, въпреки дадената амнистия, и предпочитат дългия път до България. Но за историята на това знаме, която само по себе си е интересна, ще разкажем в настоящото изложение по – нататък.

Каква е съдбата на Загоричани по време на потушаването на въстанието?

Тук ще цитираме няколко източника.

По време на Илинденското въстание според Хр. Силянов били изгорени 630 къщи и 30 деца в тях, при първото нападение на турската армия над него на 15 август. В една или друга степен историографа по всяка вероятност се опира на свидетелството, което оставя Горското началство на района – Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Николов изпратено до всички чуждестранни консули в Битоля на 30 август „Списък на изгорените досега села и убитите от аскера и башибозука в Костурско”. Там е написано: с.Загоричани – 680 къщи цяло изгорено. Убити около 150 души старци жени и деца – точно сведение няма.”

В доклада си до Горското началство, центровият войвода на Блацкият район Кузо Попдинов, пише: "Характерно е да спомена за друго едно писмо, изходящо някъде около Загоричани. В не­го писмо се описват всички перипетии от ужаса, на който бе изложено населението, и двуличието на някои от първенците, които, за да спасят себе си, прибягнаха до хитростта и под­лостта. Забравиха цел и идеал, забравиха вяра и народност и се приобщиха за себесъхранение в Клисура и манастира ,,Св[ети] Врач". Нека цитирам самото писмо, от което ще се види ясно по­ложението на тоя източен край за Костурско, в който първостепенна роля играеше Заго­ричани: "Населението от Загоричани се разпръсна из полето, изпокри се по мисирията, а другото избяга към Олища и манастира ,,Св[ети] Врач", трето се отправи за Клисура, обаче беше върнато от аскера с гърмеж...Една неголяма част от населението на Загоричани остана в селото, като предпола­гаше, че турците няма да слезнат в селото, обаче много се лъжеха.

На 15 август още от нощта войската почна да слиза към селото, която го зае и подложи на обир и грабеж. От юг почнаха да нападат на загоричани и башибозуци от селата Команичево, Горенци, Маврова и Личища. Пътят за селото заприлича на някоя голяма вада, която се влива­ше и отливаше от селото. Цели товари се изнасяха. По тоза време се чуха в селото гърмежи, а другата войска пливна по полето, дето се бяха укрили много мъже и жени. Плени всички, а мъжете изби. Жените са откарани някъде към Костур, на брой повече от 100. Към обед на 15 август почнаха да се издигат над Загоричани дим и пламък, по което се съди, [че] след като го ограбиха, подпалиха го. Колко къщи изгоряха, не мога да кажа, защото то продължава и в момента да пуши, а пък башибозукът да граби и подпалва... Навъдиха се доста благословени хорица, които не можат да живеят, ако не извършат някой шпионлък. Най-нещастното е, че и поповете ни: Георги, Стефан, Григор от Загоричани и поп Златко, поп Костантин и Никола от Бобища, както и поп Георги от Мокрени зарязаха [ни в] сполетялото ни нещастие, което ни постигна и което дружно трябва да понесем, а се отказаха от народа и станаха гъркомани. Целунаха ръката на владиката Каравангелис и се отказаха от Екзархията и за възнаграждение получиха чрез гавазина му сто оки сол, която се изпрати на хората в манастира. Чудно ми е как поп Златко допусна това да направи, защото той е български свещеник и български поборник. Друга една тайфа от чорбаджии, начело на която стоят Ицето Гьрков, Таси Мишаков, Сивата и още други четирима-петима души, между които говори се, че има и учители, подписали са и изпратили верноподаническа телеграма до султана. Всичко това се крие от мене и аз го уча от други. Същите разправяли на четниците да предават оръжието си, а на Исмаил Ефенди навреме съобщавали му кой четник кога е пристигнал."

Драгумис отбелязва в дневника си, че на 29 август свещеници и старейшини на сектантите (екзархисти) от Загоричани в манастира „Св. Врач” до Клисура, заявили пред Германос Каравангелис, че ще бъдат верни на Вселенската Патриаршия.

 „При установяване на войската по върховете на Върбица на 14.VІІІ.1903 г, започнала да бомбардира селото. Населението се разбягало, като една част от него се насочила към манастира “Св.Врач”, а друга част останала да прекара нощта из полето. На другия ден след като войската подпалила село Бобишча, се насочила към Загоричане, което също било предадено на огъня. На 15.VІІІ. изгорели само 1/3 от къщите. Всички пленени жени през него ден, които били намерени на полето са откарани в село Маврово

(селото е било със смесено българо – гръцко и турско население), а намерените мъже са били убивани пред погледа на съпругите си. Башибозук от околните турски села, след това всеки ден наобикалял селото за плячка, и която къща била разграбена се подлагала на огън. Ограбването и горенето на Загоричане продължило цели две седмици. Избягалите в манастира се спасили от клане след като събрали помежду си 50 лири. Под натиска на гр. митрополит Г.Каравангелис били подписани  готовите заявления, че за напред ще признават гръцката патриаршията. Английските кореспонденти, които на място са видели изгорените къщи ги оценили по за минимум 100 т.лири едната.” – четем в доклад на търговския агент в Битоля Андрей Тошев по повод съдбата на селата и населението след въстанието, който е написан със събраната информация от митрополит Григорий Пелагонийски при обиколката му из въстаналия район.

След това следва списък на 31 поименно изброени мирни лица и на каква възраст са били, когато са убити и по какъв начин са срещнали смъртта си. Тук ще си позволя да цитирам само за четирима от тях: „Тито Джонджев  - 80 г. уловен във воденицата но издайичеството на Веджи бей от Костур. Най-напред му отрезали езика и му запушили устата. После отрезали ушите и носът и най-после го промушили с щикове… Преследван от войските Лекси Димо Мишев убил жена си Кича Димо Мишева и майка си Иваница Лексова, а сестра си Ленка ра­нил тежко и след туй се самоубил. Когато войниците стигнали на мя­стото, по край Мишак, обрали парите на мъртвите и ранената, съб­лекли им дрехите и си заминали. Ранената влечешком стигнала в Олища и от там в Св. Врач. Във време на своята обиколка, сам Митро­полит Григорий привързал раните на ранената, като й оставил и ле­карство да се лекува.”

По време на въстанието като участници в него от селото загиват 8 човека.

Турското правителство е било отпуснало от 100 до 150 гроша за изгорените къщи.             

„От 506 къщи, 505 са били изгорели, заедно с двете училища. На църквата били оцелели стените и покрива.”

„Материално Загоричани бе съсипано, но духа на неговото население не бе сломен, Това аз сам констатирах при обиколката, която направих, непосредствено след възстанието. През пролетта 1904 г. населението се завърна и издигна временни постройки до опожарените такива.” – си спомня Наум Темчев.

В документи на гръцкото консулство в Битоля до Атина се съобщава за наказани четири загоричанки от страна на ВМОРО на 9 януари 1904 г.

В дневника на Драгумис с дата 12 януари с.г. съществува един малко известен факт, че селяните представили петиция до каймака на Костур, в която искали да приемат католицизма. Според водещият дневника, това било с цел да се поиска помощ от Великите сили. Но от друга страна бихме могли да приемем, че от всичките злини, след като не могат да бъдат екзархисти или патриаршисти (т.е. гръкомани, според стандарта въведен от ВМОРО), то те просто искат да си останат българи и да намерят защита действително от Великите сили.

„В момента, когато целия цивилизован свят адмирираше безподобния в историята героизъм и себеотрицание на македонското българско население изобщо и в частност това на костурчанина, възстанало масово против петвековната Турска Империя за извоюване човешки права за всички народи, населяващи Македония, един Божи служител, костурски гръцки владика, по име Каравангелис и носящ титлата Митрополит и Екзарх на цела стара България скрит от световния поглед, намери за удобно време да отмъстява на дебелоглавците, които не искаха да разберат, че са гърци, а не некакви българи и по своя угода и разбирания и с надежда да сломи българския дух даваше нареждания, кои села, като опасни за държавата трябва да бъдат изгорени и кои пощадени. Чисто по християнски. И ето, начело на една цела дружина редовна войска, Каравангелис с кръста: в едната ръка и със сабята в друга, излиза с маската на спасител да обикаля приютените тук-там из останалите селища жители на изгорените села, подканяйки ги да се откажат от родната си църква Екзархията, която им била причинила това зло и да признаят него, който им обещава и пълно възстановяване жилищата, обезщетение за загубите и пр. Загорицките първенци, на няколко пъти били повикани пред светиня му, който освен обещания е употребил и заплашвания, но отговорът е бил все същия: — Царо да ни е жив, ни прости. Ръката му е дълга, може да  прави с нас каквото иска…

Рано още през 1904 год гръцката андартска организация, дерижирана лично от Каравангелис, направи опит да се настани в Костурско, върху развалините на В.М.Р.О, както обичаха тогава да казват самите гърци, Загоричани бе мостът, по който требваше неминуемо да минат, за да постигнат това завладяване. Но този мост се оказа непреминаем. Всички опити, обещания, подкупи на отделни лица, заплашвания за да се спечели Загоричани, отидоха напусто. Това разбира се, най-много гневеше дедо Владика. И един ден в името на Исуса от трона си анатемосва Загоричани и го обрича на гибел подобно на Содома и Гомора. Но Ехова едва ли ще прати огън от небето.” – пише в спомените си учителя Дамян Илиев за историята на селото.

На много места населението в Костурско било принудено да се бори с оръжие и да отблъсква набегът на андартските чети. Нападенията са ставали по нареждане и със съдействието на гръцкия владика и с мълчаливото съгласие на турските власти.

„Четите на В. М. Р. О. редовно извършваха своите обиколки и даже на много места движението ставаше денем, дотолкоз организацията бе стегната. Отряди турска войска и джандармерия обикаляха селата да търсят и преследватъ четите. Но посещенията от страна на тези отряди в Загоричани особено зачестиха към средата на м. Март и продължиха десетина дни. Почти всека вечер селяните беха разтревожвани от продължителен кучешки лай. Всеки назърта през прозореца си и се мъчи да разпознае в тъмнината какво минава през село. Но едва сутрин при светло това ставаше ясно. По заповед на офицера, целото село се повикваше всред селото и пред така събраните селяни се четеше „Царската заповед”. Царьт знае, че комити пак излезли и нас изпраща да ги търсим и уловим. Тежко и горко на селото, в което се открие чета, нищо не ще бъде прежалено. “...Вашето село е баш комитското спада в моя район и аз почти всека вечер съм тук. Това вие то виждате вече толкова пъти с очите си. Затова когато чуете гърмежи и войнишка тръба да свири и топове да гърмят ще знаете, че това сме ние. Всеки, който милее за живота си да се залости в къщи и да на излиза от там и главата си биле на прозореца да не си подава. Това се повтори няколко пъти почти до надвечерието на клането и от все едно и също отделение — отделението на Ниязи-бей, същият, който по-после бе станал другар и сподвижник на Енвер-бея при младотурския преврат.

За да не изпадне в некоя примка и се залови оръжието, което така ценно бе тогава, селските ръководители решили да се поприбере оръжието в по-сигурни ръце и да се понамали охраната на селото, докато се види какво мисли да прави войската.

Ето при това положение селото бе мръкнало на 24 март (6 април) срещу 25 март (7 април) 1905 год. ден Благовещение.” – си спомня Дамян Илиев

„По стар обичай, през всички големи или по - право тежки праздници, какъвто се считаше и Благовещение, богослужението в Загоричани започваше много рано и още в тъмно големата и красива църква буквално се пълнеше с богомолци облечени в най-новите си премени. Отец Стефан, който него ден бе и служащ, бе станал много рано и четеше в молитвеника си.Часът за биенето на камбаните настъпи и ние очаквахме техния звън, който винаги настройва набожно, да покани богомолците. Във всички почти къщи се светеше. Всеки се стегаше да се яви по-чист пред Божието лице. Но камбаните мълчаха гробно. Мина доста време, отецът взе да губи търпение и да се безпокой да не се е случило нещо със звънаря. Но нали отиваха да обадят. По едно време отецът се колебаеше да ли да отиде да потърси клисара. Но после реши да чака да се съмни, па и времената сега са смутни. Още не изръкъл, обаче, последната дума чу се силене гърмеж идящ от към местността „Трите дъбички”. След него втори, трети и веднага чести залпове от всички краища около селото. Всред този ад от гърмежи насочени се към селото ясно чухме гласа на далечна войнишка тръба и нъколко силни гърмежи, които наподобяваха такива на оръдия. Селото потъна отново в мрак. Всички загасиха ламбите, защото куршумите фучаха над покривите на къщите. — А, а, рече попа, това са войници. Сигурно е открита некоя наша чета.... Но във всеки случай, тези които гърмят са войници. Както казваше Ниязи-бей, требва непременно да е той. Наверно прави опит да ли селото се пази и ще открие огън срещу него. Скоро се появиха и пламъци, чиито огнени езици лижеха пространството и се губеха негде в небесните синевини. Още не успели да си дадем отчет на това, което става, дотърча телефониста ни от другата стая. — И от към южната страна пожар, съобщава тя. Всички се втурнахме да видим новия пожар, но излизайки на чардака, за да минем в стаята, ние изтръпнахме от ужас. Пожари имаше към Костандовската махала, имаше такиваи към Кирчевите. Гореше селото от вред. Пламъците станаха страшни, зловещи; гореха плевни, къщи, които се събаряха със страшен тресък. Огнените язици се срещаха. високо над къщите и образуваха един грамаден пламък, който осветляваше целата околност. Но взе вече да се развиделява. Викът, че това са андарти поокуражи изплашеното население. То бърже се окопити и от няколко страни вече откриха борбата, която продължи около 1 час. Андартите се поотдръпнаха и не посмяха повече да навлизат в селото. Безсилни да се справят с отбраната, те, когато слънцето се беше издигнало високо над „Стрилец” и огре техното подло и мизерно дело, отстъпиха, към Върбица, с няколко товари плячка от покъщнина и скъпоцености ведно със заловените живи селяни — все възрастни хора над 60 години. Те отстъпиха исказвайки гласно своя  яд, че не са могли да изпълнат дадената им повеля напълно. . . Пред къщата на Кузо Самарджията бе се сбрала целата махала да оплаква него и семейството му мъченически загинало в неравна борба.                                                                                   

- Кузо бе първия който разбра, че това са андарти, първи откри срещу тех огън от ниската си къщица с един само прозорец. Гърците дадоха тук няколко жертви. Незащитен от никъде другаде, Кузо с целото си семейство жена и три момичета стана жертва, но спаси целата махала. На мен се падна да изпия една горчива чаша, да присътствувам на една от най-големите трагедии през македонските борби, която се разигра в родното ми село Загоричани срещу Благовещение през 1905 год. Но тази трагедия, ми даде едно основание повече да вервам, че родното ми село, действително е една твърда гранитна скала, о която ще се разбиват на вечни времена всички гръцки попълзновения и, че чрез Загоричани, Костурско е винаги запазено за българското племе.” – така завършват спомените на Дамян Илиев за трагедията сполетяла селото на Благовещение.                                                                                                                  Според документ от гръцкото консулство в Битоля от 23 февруари 1905 г. в близост до с. Бобишча били убити от андартите 5 екзархиста, двама от които били от с. Загоричани На 25 март 1905 г. ( на тази дата през 1821 г. започва въстанието, което довежда до възстановяването на Гръцката държава през 1828 г.) е извършено нападението над селото от обединените андартски чети на капитаните Вардас, Макрис, Каудис, Булакис, Гаудис, Павлос Гипарис, Каравитис, Кулакис, Пулакас - с обща численост около 200 човека.

Според дипломатическо писмо от консулството на Австроунгария селото е било нападнато от 300 човека, сред които имало и хора от гръцката милиция от Лехово, Белкамен, Сребрено, Костур, Кожани, Гръцка Блаца и Сятишча техния брой според консула и  италианския офицер Манера е бил 150 човека. Общият брой на непогребаните, които са видели дипломатите са 62 човека, от които 6 жени и две деца, които са били заклани. Също така са били заклани 20 селяни отведени в планината при отеглянето на гръцките нападатели при пристигането на войска от Костур, Клисура и Куманичево.                                                                                                                         Според самия Вардас в селото са били избити 60 мъже и 2 – 3 жени съвсем случайно. Сред убитите били учител, свещеник и мухтаря.                                                            

Според спомените на Г. Каравангелис с. Загоричани било наказано за опожаряването на гръцките манастири в Костурско и по – специално на Чуриловския, в който били участвали и хора от Загоричани. Според него от близо 600 къщи, които брояло селото тогава, само 60 били верни на Патриаршията и за това той дал списък на Вардас с верните на гърцизма хора, да не би случайно да бъдат наранени. Според него били убити 79 човека, сред които имало и верни нему хора, но това станало, защото те просто са били славяноговорящи и не можело да се направи разлика в такъв момент.                          

Сред загиналите според спомените на Каравитис били един еврейн и синът му. Бащата макар и да крещял, че не е българин бил убит по погрешка, докато синът му бил убит от бомба хвърлена от отбраняващите се българи.                                                       

Според Брайлсфорд селото е избрано не случайно, да се извърши това нападение над него. То е крепост на българщината в района и пръст за извършване на тази акция има владиката Каравнгелис.                                                                                                               

Според лейтенанта от пехотата Стефанос Дукас, който е предал списък с имената на убитите в Загоричани на 25 март 1905 на Стефан Драгумис, сред убитите има четирима елинизирани власи.                                                                                                                      

Целта на нападението над селото той определя като средство за възпиране на българщината.                                                                                                              Благодарение на Ат.Коков от с.Бобишча на 28.ІІІ.1905 г селото е посетено от международна комисия, която до края на вечерта обиколила всички 60 човека убити. Имало и 17 човека  от тях , на които били избодени очите, разпрани гръдните кошове, съсечени ръце и нозе и пръснати мозъци. При тая картина полк. Албера казва пред руския и австроунгарския консул  думите :”като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена.Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с така префинена жестокост не съм видял до сега и ненамирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието.”   

След клането от 25 март в селото била поставена турска войска за защита на населението от евентуални гръцки нападения.                                                                     

В Истанбул има един интересен храм „Свети великомъченик Димитър”. Той не е уникален с богатство, с великолепие или шедьоври. Над притвора на черквата има  надпис обясняващ ни как е построена: „Този храм „Св. Вм. Димитрий мироточивий” е сграден в лето господне 1921 след Рождество Христово с средства и предстоянието на родолюбивия Димитър Г. Спиров. Родом от с. Загоричени, Костурско, Македония, в памет и вечен спомен на убитите на 25 март 1905 г. 63 българи в родното им село Загоричени от гръцки андарти.” В притвора от ляво се намира скулптурен бюст на ктитора.

В парцела до храма се намира българското гробище, в което се намират 400 – 500 гроба, но повечето от тях всъщност са семейни гробници, на които обикновено са изписани имена от 4 до 6 човека.

За жалост обаче, този обект при организиране на екскурзии в този град не е включен в туристическите дестинации.

В дописка от 22 юни 1905 г. във в. „Емброс” пише, че андартски отряд е заловил край Вич 17 селяни, сред които имало и жители на Загоричани. Десет от тях били освободени, а останалите 7 избити.

По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев в селото през учебната 1905/1906 г. има 3762 българи екзархисти, 450 патриаршисти и 48 власи.  В селото функционират  две екзархийски училища, в които се учат 310 ученика, обучавани от трима учители, и едно гръкоманско с 35 ученика и двама учители.

Гръцка статистика от 1905 година показва Загоричани като село с 2 500 жители българи и 500 гърци

След това клане започва постепенният упадък на Загоричани и масовото изселване на жителите му в свободна България, което се засилва след попадането на селото в пределите на Гръцкото кралство  през 1912 година в следствие на Балканската война.

Според Георги Константинов /Бистрицки/ Загоричани преди Балканската война има 600 български къщи.

Според списъка от 1913 г., който прави гръцката държавна машина, в село Загоричани живеят 2320 човека, като съотношението между мъже и жени е – 1178/1142.

През 1918 г. е селото е обявено за център на община, като съставно село в нея е с. Бобишча.

Според Милойевич в с. Загоричани е имало 300 славянски – християнски къщи.

По време на преброяването от 1920 г. населението е намаляло на 1105 човека, като съотношението между мъже и жени е 423/682.

Интерес тук и в следващите преброявания, където се посочва съотношението между мъже и жени, е твърде големия процент в полза на жените. Това може да се обясни за този начален период или със заминаване на гурбет, изпратени в затвор или интернирани, или просто убити, защото не желаят да се примерят, че не могат да бъдат българи, а трябва да станат гърци.

Според Михаелидес са ликвидирани 98 имотни отношения на семейства, които са емигрирали в България в периода около войните и след това, до 1928 г.. А по други данни в периода 1914-1919 - 92, а след 1919 - 98 жители на Загоричани се изселват по официален път в България, т.е. 190 жители на селото.

След гръцката катастрофа в Гръцко – турската война и Лозанският мирен договор в селото са заселени 33 гръцки бежански семейства от Понта - общо 112 души. Според Пелагидис са настанени 32 семейства Понтийски гърци и до 1928 г. са им раздадени 1567 дка обработваема земя.

Преброяването от 1928 година сочи 735 жители, от които 72 гърци бежанци, като съотношението между мъже и жени е 311/424. В същата година селото е прекръстено на Василиас, на митрополит Василий Анхиалски и Смирненски, който е родом от Загоричани.

Според статистиката от 1932 г. 180 семейства са със славянско самосъзнание.

Секретен доклад на жандармерийския началник в Лерин от април 1940 г. посочва Василиас заедно с Ески-Шу , Мокрени и Буф, като едно от селата с най-голяма концентрация на "българомислещи" в региона.                                                                                                     Преброяването от с. г. отчита нарастване на населението и то достига до 1247, като съотношението между мъже и жени е 578/669. Сградният фонд на селото е 617 сгради.

В началото цитирах един откъс от спомените на Христо Силянов, за участието на сборната Костурска чета, която участва в Първата Балканска война в освобождението на родния край. Тя посещава и с. Загоричани, след като е прогонен общият враг. Но много скоро четниците разбират, че отношенията с Гърция много скоро ще бъдат прекъснати. През декември 1912 г. голяма част от тях се завръщат към България и се включват в състава на новосформираната ІV армия, която ще ликвидира опита за десант от страна на Турция при Булаир и Шаркьой през 1913 г.

За съдбата на тези, които се чувстваха българи ще използвам спомени разказани пред Благой Шклифов в събирането на материали за Костурския говор и за другите говори в Егейска Македония. Някой от тях няма да са от самото Загоричани, но едва ли картината е била по различна. Просто ще бъдат разказани на съвременен български език.

Мина Тодоровска – Ниновска от Косинец разказва следното:”Кога дойдоха тия пусти гърци в нашто село, аз бях на осем години, дете, но всичко си спомням. На тринайста година започнаха да го мъчат народа. Затвориха и нашто (българското) училище. Много мъки видяхме за това пусто българско: бой, затвор, чудо беше невиждано. С идването на гърците нашия поп избяга, но семейството му остана в селото. От попадията искаха девет пушки. Веднъж събраха всичките мъже и поискаха да си сменят имената. Както си бяха  мъжете им казваха как ще се наричат по гръцки. Когато дойде редът на моя вуйчо  му извикаха името на гръцки – Ставрос Дудумис. Той им каза: „Не ми казват Ставрос Дудумис , тук ми викат Кърсто Дудумов, българин се родих и българин ще си умра…” И му се нахвърлиха всичките и му вързаха ръцете и го удариха с един камък в тила. Така вързан го заведоха в Билишча, където и умря.

Много ни измъчиха гърците. После ни посякоха и езика. Мъжът ми два пъти беше в затвора, защото говореше на български. Беше забранено да пеем и български песни.”

Никола Пандов от с. Черешница пък си спомня: „Хиляда деветстотин и тринайста година за последен път празнувахме  празника за Кирил и Методий. Той ни беше най – големия празник. Тая година цялото село беше събрано в Глогино под върбите. Ядохме печени агнета, пеехме песни. Тъкмо след една неделя щеше да се жени Глигор Шимагов. Гърците пуснаха шпиони, да чуят какви песни хора ще играем. И на другия ден го заобиколиха селото, пушки да искат.Първо татко хнаха. И зетя Шимагов, също го хванаха. С накиснати във водата въжета ги биеха. Зетя Глигор много бой изяде, чак кожата от гърба му отпраха от бой.

Най много бой яде българския даскал Глигор Зисов. Първоначално го питаха какъв е. Той им рече „Аз съм българин, учител.” Глигор знаеше добре гръцки.Предложиха му да стане гръцки учител. Той казваше „нема да стана”. Четири пъти го биха. Оставяха го малко да си починат  и пак го почваха. Един го държеше за косата, друг долу за краката. С въже и него го биха. След това позволиха на баща му да си го вземе у тях. Не си спомням вече много ясно, но след една неделя ли беше го прекараха през нашето село за към Загоричани, вързан.  Жените отидоха при него, да му дадат нещо да хапне. Още същата вечер го заведоха в Загоричани и го заклаха заедно с други двама учители у траповете около църквата „Св. Танас”.  Съдбата на Ламбро Емануилов от с. Косинец ( Костинец) е също трагична. Изпратен е на заточение на о. Анафи, за това защото не е променил името на бакалницата с гръцко име, а от „Продавница Костинци”, след направената му забележка я преименува на „Маламади” ( местното наименование на близката планина).

В село Загоричани пък Коста Чулев на два пъти е глобяван, за това защото говори на майчиния си език, а не на гръцки.

През 1931 г. в Костур са съдени трима българи, защото продавали дърва на пазара в града и обвинението е, че ги продавали скъпо, след като не носили обуща и за храна не харчили никакви средства, тъй като те си я изработвали сами.

Васил Либамов от Тиолишча пък си спомня: „ Кога дойде на власт Венезелос, даде пълно право да си говорим български и да пеем песни и да играем хоро. Имаше случаи и полицаи да се хващат на хорото, да играят и да пеят заедно с нас. Когато Метаксас дойде на власт, той забрани всичко. За една наша дума трябваше да плащаме триста драхми глоба, или да лежим в затвора. Нашите,  старите и една дума на гръцки не знаеха. Една жена от село Шестеово отиде да продава дърва в Костур. От къщи я учеха  да каже по гръцки колку и струват дървата. А тя на пазара вместо каже саранда тесара (14), казала саранда и четири. И само за туй я глобиха триста драхми. Такива случаи има с хиляди.”

Христо Чеповски от с. Чука: „ И ние пеехме, но от гърците ни беше страх. Да им кажеш нещо на български, искаха да те утрепят. Родът ни се казваше Чеповци, ама гърците ни го преименуваха на Томопулос през 1933 г. Викаха ме в полицейското на Нестрам и ми казаха „ да си го сменям името, защото е българско”

-         Как ще е българско, им казвам, татко ми беше влах

-         "Ч"  е българска буква. Гледай хубаво, защото ще те затворя вътре.

Аз се изплаших.Тия биеха и вкарваха в затвора. Така ми го смениха името. Майка ми беше чиста българка. Българските попове ги умориха гърците. Кога дойде гъркът, що мъки видяхме за това пусто българско.И старите караха да учат гръцки.Но ние и в граба, в дупката вътре, ще викаме: българи сме.”

Дина Насковска от с. Езерец, разказва пък как двете и деца, момче и момиченце, изведени със всички ученици на разходка от учителите в местността край селото, която се наричала Св. Илия. Момиченцето по едно време се обърнало към брат си на български, като казало, че е огладняло и да се прибират в къщи. Учителят хваща момиченцето, което е само на седем години и го провесва с главата надолу окачено на един клон и започва да го бие. Заповядва на всички деца от училището да се съберат и да гледат, защото, ако чуе, че някое от тях говорят на български, така ще бъдат наказвани.

Не трябва да се забравя, че и не малко българи се включват в създадената от комунистите ВМРО (об), която има свои членове и привърженици в Костурско. Част от нейните членове попадат в затвора по времето на диктатурата на Метаксас.

На 4 август 1936 г. се установява диктатурата на Йоанис Метаксас в Гърция. В много отношения тя заимства постановки от фашистите в Италия, но има и местни особености. Самия Метаксас обявява, че е дошло началото на Третата гръцка цивилизация ( древна Елада, Византийската империя – са първите две).

  Диктатурата на Метаксас в 1936 г. забранява употребата на български език не само на публични места, ами и у дома. Отворени са вечерни училища, където местните без разлика на тяхната възраст биват принудени да учат гръцки език. Гръцката полиция нощем предприемала  акции за подслушване и който говорел на майчиния си език бил наказван. Всъщност тогава започва първоначалния процес на асимилация на българското население, и опита за създаване на едно национална гръцка държава.
На 6 април 1941 г. Германия напада Югославия и Гърция. С обход на отбранителната линия "Метаксас" на 9 април германските военни части достигат Солун. На 27 април войските на Вермахта навлизат в гръцката столица Атина, а до края на месеца напълно завладяват цяла континентална Гърция.

Светкавичните победи на германците спомагат за напредването и на италианските армии в Северозападна Гърция, която е започва войната срещу Гърция още през 1940 г.

В хода на военните действия македонските българи посрещат германските и италианските войски като освободители от дългогодишния гръцки гнет. В населените места са издигнати тържествени арки, окачен е  българския трибагреник и обкичват с пролетни цветя германските и италианските войници, давайки спонтанен израз на българската си национална принадлежност.

Според постигната договорка между цар Борис ІІІ и немското командване в Солун се създава българско представителство, което трябва да защитава българските интереси в Югозападна Македония. Към това представителство са изпратени и офицери за свръзка и преводачи, като в Лерин са изпратени поручиците Андон Калчев и Цветан Младенов, които отговарят и за Костурско, преводач в района е историка Иван Дуйчев.

Само до 11 май 1941 г., въпреки непрекъснатите пречки на гръцките власти, от военнопленническите и концентрационни лагери и затворите са освободени повече от 500 българи от , Костурско, Леринско, Воденско, Ениджевардарско  и др.

Жаждата за българска просвета в Югозападна Македония кара българите да изпращат децата си да учат в Скопие, Битоля и Охрид, или в „стара” България. Така само през учебната година 1942 / 43 г. в Скопската гимназия учат 160 деца, а в Битолската – 1600 деца от Леринско, Воденско и Костурско.

Със съдействието на Андон Калчев и Иван Дуйчев се образува български клуб  в Загоричани. Пор. А. Калчев успява да издейства от германците известни количества оръжие за самоотбрана, от все по нарастващото настъпление на гръцките паравоенни организаци в Костурско.  Затова, както гръцката администрация, така и отрядите на полк. Пулос, полк. Зервас, на ЕАМ и ЕЛАС посрещат крайно враждебно създаването на доброволческите дружини. В един позив на ЕЛАС са сочени като "фашисти" и "великобългарски шовинисти", които искат да "откъснат" Югозападна Македония от Гърция и да я присъединят към България.

След като не успяват да дискредитират доброволческите дружини  сред населението, андартите и антифашистките отряди на ЕАМ и ЕЛАС предприемат драстични насилия по селата и над близките на доброволците. Те са арестувани, бити и публично разстрелвани, а къщите им разграбвани и изгорени. За да се попречи на набирането на нови доброволци, мъжете са насилствено мобилизирани в гръцките отряди, чиито представители са бивши жандармеристи, военнослужещи, управници и някогашни гръцки андарти.

Италианската окупационна власт не успява да се справи сама с партизаните и другите националистически гръцки формирования, които по това време наброяват в южните части на Костурско до 1500 бойци. Затова се обръща за съдействие към българското население. Италианците обещават още да разрешат създаването на българска администрация в българските села, откриването на български училища и български църкви.

През март 1943 г. се създава Македоно - Българския Революционен Комитет в Костур, който си поставя за задача да организира населението за защита от гръцките националисти със съдействието на италианската комендатура в града.

Веднага след създаването на МБРК и избраният ЦК се изпраща мемоар до италианското правителство с три основни искания: да се признае формиращата се милиция за съюзническа военна част; да се премахне гръцката жандармерия; и Костурска околия да се присъедини към България. Удовлетворени са само първите две искания.

Делегация на комитета е изпратена и в София, която е приета от министър - председателя Б. Филов. Пред него тя развява  знаме от времето на Илинденското въстание 1903 г. и му разказва потресаващи факти за жестокостите на гръцките андарти и други въоръжени отряди над българското население. Делегацията настоява за спешна морална и материална подкрепа . Вместо решително да подкрепи исканията на делегацията, Б. Филов започва надълго да и обяснява колко е сложно политическото положение и я препраща при министъра на войната ген Т. Даскалов. От своя страна той препраща делегацията при министъра на външните работи Ив. Попов. Но и МВнРИ се скрива зад "сложността на въпроса" – България била съюзник на Германия и Италия и не може да се меси в работата на германските и италианските военни власти в Югозападна Македония. Така официална София отказва каквато и да е политическа и военна помощ на Костурско.

В началото на март 1943 г. заедно с организирането на македоно - български комитети в българските села в Костурско, Централният комитет започва организирането на българската милиция. Сформират се подвижни и неподвижни отряди. Неподвижните отряди се създават на територия  разделена на зони от по няколко села, с войвода, който ръководи въоръжените българи.

До април се сформират 15 неподвижни милиционерски отряда с обща численост  от 598 човека. Образувани са и пет подвижни отряда с обща численост от 526 човека. Още 500 българи изваждат скритото си оръжие. С тях общата численост на българските милиционери  достига до към 1600 души в Костурско.

Загориченци активно се включват в създаването на един от центровете  на неподвижен отряд, в който се записват  116 човека от селото в създалата се селска милиция. Войвода на Загорицкия отряд е Атанас Дуков, а помощник войвода е Васил Чаушев. Както бях споменал и по – напред в статията през 1940 г. в селото живеят 1247 жители, от които тогава се определят като българи 841 човека, разпределени в 170 семейства.

Клетвата, която полага всеки  член на МБРК гласи: „ Заклевам се в името на Отечеството, че ще изпълнявам устава и правилника и заповедите на Комитета. В случай на отказ, неизпълнение или друга някоя причина да бъда наказан най – строго.”

Наказанията, които се предвиждат са: за предателство, отказ и дезертьорство – смърт, опожаряване на имотите и интерниране на семействата; за бягство, непослушност, ленивост – при първо провинение наказанието е пет дни затвор, при второ – 25 тояги и десет дни затвор, както и преместване от една чета в друга. При трето подобно провинение, виновника можело да бъде наказан със смърт.

Извършени са разстрели и над българи в Загоричани от гръцките националистически сили. През май 1943 г. селската милиция отблъсква нападение на гръцки паравоенни организации.   

В своя доклад до командира на Пета армия ген. Бойдев, полк. Ив. Маринов информира за създадените въоръжени български чети, посочва високия боеви дух на населението. Когато то разбира за неговото посещение в района, те навсякъде  го наобикалят скандирайки :  "Да живее България!", "Да живее Царят!", "Елате, братя българи!" и питат  "Кога ще дойде майка България?"

Създаването на "Охрана", както още се наричат подвижните и неподвижни чети, е посрещнато на нож от гръцката администрация, андартите, ЕАМ, ЕЛАС и гръцките националистически формирования. Те се опитват по всякакъв начин да сплашат българското население, като изпращат заплашителни писма на по-активните българи за безпощадна физическа разправа. Така например ръководството на ЕАМ в Костурско издава специален позив – предупреждение до българското население против изграждането на българо-македонските комитети по места и въоръжаването на селяните. "Огън и нож за братоубийците!" – се казва в позива.

Срещу четите на "Охраната" са хвърлени националистически банди на полк. Пулос, както и главорезите от националистическите организации ПАО и ЕКА, които тероризират българското население. След създаването на СНОФ – партрзански батальон от македонски българи, членове на ГКП, а по – рано членували и в ВМРО (об) към ЕЛАС, неговите чети също са хвърлени против "Охрана"- та. Те се опитват да разубеждават доброволците в справедливата им борба в защита на българщината.

Българските доброволчески отряди за самозащита оказват съществена помощ на италианците в опита им да прочистят Костурско от гръцките паравоенни части.Но те са оставени сами да се справят с непреставащия партизански натиск. Заради оказаното им съдействие е предприетата широко мащабна акция в началото на май над южните български села в от страна на ЕЛАС.

 На 1 май 1943 г. , няколко стотин партизани нападат с. Старичани, което се отбранява от местната милиция в състав от 33 човека, начело с войводата Васил Манолов. След около 30 – часово сражение селото е овладяно от нападателите, и е опожарено. Убити са 50 негови жители. В с. Желегоже са изгорени 90 къщи същия ден.

През м. юни италианския комендант в Костур започва открито да толерира гърците, които ловко използват слабостта му към жените. Той възприема партизаните в планините като обикновени разбойници, без да се опита да разкрие яташката им мрежа сред населението и администрацията.

На 7 юни 1943 г. ЦК на МБРК изпраща апел до българското правителство за помощ. В него се разказва за създадените комитети по места и за четите, както и за това, че италианците не изпълняват поетите задължения. Накрая той моли спешно за оръжие и муниции. "Нека гласът ни се чуе по всички краища – се казва в апела, – където тупти българско сърце. Помогнете ни! Опасността, която ни застрашава е твърде голяма. Иначе населението ще трябва да поеме пътя към Битоля. Душата ни е пълна със сълзи и се обръщаме към Вас да искаме помощ и покровителство по възможност по-бързо. Утопиите, с които ни приспиваха, отминаха окончателно. Сега вече се изпречи грозната действителност. Отговорността на тези, които не искат да чуят нашия глас и свещеното право на 60 хиляди човешки същества, ще бъде неизмерима пред историята. Затова ние молим да действате подходящо след като получите настоящото ни... Защото, преживяваме и очакваме най - голямата и страшна опасност".

На 24 юни 1943 г. Общокостурският граждански комитет в София се обръща с тревожно писмо до министъра на войната. С него той изпраща и апела на ЦК на МБРК, молейки да му се окаже спешна материална помощ. Посочва се желанието на българското население да види в своя край българската войска, която да му помогне като прогони гръцките андарти и администрация. Обръща се внимание, че това население "както някога и днес единствено брани с оръжие в ръка българското име и българските идеали", че "българите са се изправили като гранитна скала да бранят най- южната граница на българското племе при най - трагични условия".

След като писмото на Общокостурския граждански комитет обикаля канцелариите на министерството, на него е сложена следната бюрократична резолюция. "Пушки не могат да се изпратят. Сега в района пристига една германска дивизия. Да се следи районът и при нужда да се проучи".

С излизането на Италия от войната в края на юли 1943 г. срещу българите се открива един нов фронт - част от италианските войски в Костурско влизат в италианското антифашистко съединение „ТИМО” / Италианска войска в Западна Македония/, като част от 9 дивизия на ЕЛАС.

Българската паравоенна организация възприема методите на германците, които за всеки убит войник, разстрелват по 10 мирни жители в окупираната от тях територия в Гърция. За пленените 11 членове на „Охраната” от близкото до Загоричани – с. Горенци е изпратено писмо до ръководителите на андартите, в което се казва, че ако до 48 часа не бъдат освободени другарите им, то 55 души гръцки бежанци, заселили се след 1924 г. в селата Загоричани и Горенци, ще бъдат неотложно разстреляни. Изказва се убеждение , че ще пощадят своите патриоти.

След излизането на Италия от войната, мястото на италианските войски се заема от немски части. Но положението на българите не се променя коренно. В донесение на РО на ЩВ от 18 февруари 1944 г. се говори за жестокия терор, на който са подложени българите в Югозападна Македония. „Българите са беззащитни – се изтъква в него – тъй като германските власти отказвали да ги покровителстват. По села и по градове се  движат хиляди андарти. Търсят спасение в Солун, където живеят  при най – тежки условия, без средства, без подслон и работа. Въпреки това те се боят да се завърнат по родните си места, където ги очаква сигурна смърт.”

Още със създаването си през 1943 г. псевдоосвободителната  Общогръцка освободителна организация /ПАО/ възприема антибългарска линия. През октомври ген. – лейт. А. Жилков  докладва: „Националистите – андарти мразят много българите и им  пакостят при всяка възможност . Паоджиите открито посягат върху техния имот, върху честта и живота им.” От началото на 1944 г. силите на ПАО  бързо нарастват, тъй като са организирани и въоръжавани с помощта на германците.  На 31 януари в донесение до ЩВ се казва : „Българското население в Егейска Македония е подложено на нечуван терор и то предимно от националистическата  организация ПАО. Андартите, за да запазят своите села , заемат чисто български села и ги заставят да ги хранят. Но истината е, че и ЕЛАС и ПАО, за да попълват бойните си формирования, провеждат насилствена мобилизация. На отказалите да се присъединят към тях, не оставало нищо друго освен да умрат”.

Военнополитическите събития на Балканите през втората половина на 1944 г. променят положението в Егейска Македония. Натискът на ЮКП  над гръцката компартия, довежда до създаването на два македонски батальона в състава на ЕЛАС които  се използват като ударна сила за ликвидиране на българските въоръжени формирования.
 Паметна остава героичната защита на  милиционерските чети  срещу ЕЛАС на 21 август на двете близки до Загоричани села Прекопана и Черешница. С цената на скъпи жертви, те успяват да останат верни на българския си корен.

Насков, Христо - роден в с. Езерец; по време на Втората световна война се включва в създаването на МБРК; отговаря за най – южните части на Костурско; наследява Лука Диманов като ръководител на комендантството  на българската милиция в гр. Хрупишча; изпълнява различни военни задачи на МБРК; през август 1944 г. заедно с Никола Шестоваров е заловен от силите на ЕЛАС, близо до с. Бабчор, Костурско; съден е от военнополеви съд и екзекутиран; според други сведения преди смъртта му пред очите му е убит и деветгодишния му син Фоти; най – малкият му брат също е убит показно  за назидание; част от рода Наскови днес живее в Пазарджик

Диманов, Лука – роден в с. Дреновени; по време  на Втората световна война взема дейно участие в борбите на българите в Костурско; един от инициаторите за създаването на МБРК ; при основаването му на 5 март 1943 г. е избран за заместник председател на нейния ЦК и заместник главен войвода на въоръжената българска милиция в Костурско; през април е назначен за ръководител на Хрупишкия подвижен отряд на българската милиция; в периода 1943 – 1944 г. са му възлагани различни политически и военни мисии; при превземането на гр. Костур от части на ЕЛАС през пролетта на 1944 г. е обвинен от германското командване в предателство и сътрудничество с ЕЛАС и е арестуван в Загоричани от германците на 26 май; убит е около 30 май 1944 г. в гробището на с. Горенци, където е и погребан.

В края на август и началото на септември на 1944 г. в западния дял на Егейска Македония в тежко положение изпадат довчерашните бойци от българската милиция. За да намерят спасение една не малка част от тях се вливат  в македонските единици на ЕЛАС, за да „изкупят” вината си, а други се отправят на север от старата граница. Но болшинството се завръщат по домовете си, оставяйки се на милостта на победителя.

В периода 1942 – 1943 г. от селото в редовете на ЕЛАС се включват само двама човека, а в редовете на Егейската Леринско – Костурска бригада - 12 жители на селото. Това показва, че в периода на най – засиленият стремеж на всички националистически паравоенни организации да привлекат българското население от селото, независимо, от коя част на политическото пространство са, остават напразни до настъпилите промени в България след 9 септември 1944 г.

Какво си спомнят, част от живите свидетели на тези събития?

Сотир Долев през 1982 г. разказва на Екатерина Шклифова в София следният спомен

за родното си село. „Сто и няколко момчета от селото бяха взети в армията. Дойдоха германците и войната свърши, ама не и с разпореждането на гръцката полиция. Четиридесет и първа година демобилизираните момчета празнуваха Илинден на местността Св. Илия. Момчетата кой с вино, кой с печена кокошка в ръце празнуват, че са се върнали живи и здрави от войната и пееха. Но гръцките шпиони отидоха в Костур и казаха, че „българите от Загоричани с пушки стрелят, комунисти са”. А хората пееха песента:

                                       "Нека разбери цела Европа,

                                        Бугари гърци не ставе."

Те ни принудиха да вземаме пушки и комити да ставаме 43 – та година, да чакаме България. Ама България тука все идва и все я няма.”                                                                                                                                                     

В спомените си за периода 1941 – 1944 г. Илия Шклифов си спомня:” Хиляда деветстотин четиридесет и първа година Йосиф Марков се върна от София със знамето ( от времето на Илинденското въстание, за което беше станало дума по – напред в сегашния материал). Цялото село се събра до голямата чешма, при  училището. Илинденеца Дине Чулев го развя. На всички очите им се насълзиха и викаха: „ Да живее България”. Софа Кирова имаше скрита библия на български език, и я извади. Цялото село мина под знамето, и всеки  целуваше знамето и библията. Направи се и арка от цветя, с която да се посрещне пристигането на България. По това време се появиха в селото италианци и гръцки полицаи. Вкараха народа в училището и търсиха знамето и скрити пушки от нас. Хората им отговаряха, че знамето го е донесъл от София Йосиф Марков, и той си го е взел обратно, когато си е заминал.  Десетина човека отведоха в Костур и ги затвориха.”

Васил Либамов от с. Тиолишча, преселил се в България, пък си спомня: „ Когато ни превзеха италианците и германците, тогава много народ чакаше да дойде България. Горе долу от всичките костурски села  много мъже вземаха от италианците пушки, за да чакаме България. Хората го направиха това, без да знаят на кого служат и на кого помагат . Това го направиха от голяма мъка и от умиление към България. Аз бях организационен работник ( бил е член на ГКП), и за това не вземах пушка. Аз и пък някой други им обяснявахме на хората , че не е в техен интерес  да насочват оръжие срещу партизаните. И така, когато хората разбраха, че България няма да слезе при нас, тогава се насочиха към партизаните. Много не вярваха в нас, защото между партизаните имаше гъркомани и големи гръцки фашисти, полицаи, които преди това измъчваха този народ, затова не ни вярваха. Например от с. Четирок шейсет и няколко комити, които разбраха, че не им е мястото при германците, си взеха пушките натовариха мулета с патрони и тръгнаха през Вич, да се присъединят към българските партизани. При преминаването през Вич, над с. Лаген ги причакаха гръцки партизани  и им казаха: „ елате с нас, ще се борим заедно”. Те им повярваха , и тръгнаха с тях. Но им вземаха оръжието и край един трап всичките са ги изклали. Само един от тях останал жив и сега се намира в Плевен. Между тия комити е имало баща и син. Бащата се молил, само него да убият, да пожалят детето. Шейсет годишен е бил. Тия пред него първо заклали детето му, а сетне и него.

След четиридесет и първа година, когато народа започна да се организира, тогава гръцката партия (става въпрос за ГКП) направи организацията СНОФ (Славяномакедонски освободителен фронт ), после стана само НОФ. НОФ-то правеше пропаганда, да казваме, че сме македонци, а не българи. ”

Както читателите виждат времето полага своята пелена и хората объркват някои от събитията. Възможно е Илия Шклифов ( защото спомените му са записани през 1980 г.), да е объркал  идването на Йосиф Марков с Петър Марков, който е един от делегатите  изпратени от Общокостурската организация в София, в освободеното Костурско през късната пролет на 1941 г. Но не е изключено и самият Йосиф Марков, да е бил в Костурско, тъй като е един от доверените лица на Иван Михайлов и се е водил  като собственик на големия македонски дом в столицата на ул. Пиротска № 5, в който се е намирало знамето на загориченските въстанници от 1903 г., с което са били покрити тленните останки на Гоце Делчев, и да е бил изпратен със специална задача в Егейска Македония.
 Когато на 3 ноември 1944 г. последните подразделения на Вермахта напускат Гърция, 31 от общо 33 области са под контрола на ЕАМ и ЕЛАС, в това число попада и Костурско. В тях е установена гражданска власт от името на Политически комитет за национално спасение /ПЕЕА/. Съгласно решение №55 се изграждат органите на съдебната власт, а от началото на септември започват да функционират т.нар. „народни съдилища”. Под непосредственото ръководство на ГКП, започва да се  изгражда и Народна милиция, а към окръжните им управления са сформирани и отдели „Народна безопасност”. Една от първите задачи на тези ново сформирани органи на народната власт, към която се стреми ГКП е да обезвреди всички българи, които с оръжие в ръка са се борили срещу ЕЛАС. В началото на октомври се надигат силни антибългарски настроения в Костурско. „С освобождаването на нашата околия и с цялостното изчезване на Комитета, в гръцкия елемент се появи мощен сериозен шовинизъм.” – се чете в донесение на ОК на ГКП Костур до Бюрото на ГКП за Македония и Тракия.

Масови арести на българи в цяла Егейска Македония се извършват под претекст,че са български фашисти и контрачетници. Според генерал Еврипидис Бакърджис, командващ групата дивизии на ЕЛАС в Македония, общият брой на арестуваните българи в това време е 950 човека.

„Народните съдилища” не се свенят да издават смъртни присъди и над български граждани, какъвто е случаят с д - р Стефан Клечков – беломорски областен управител и поручик Андон Калчев.

Клечков, Стефан Рачев - роден през 1900 г. в Габрово, в семейство на ветеринарен фелдшер; завършва финанси в България, след което учи право и защитава докторска дисертация в по международно право в Италия; водач на студентските вълнения срещу Ньойския диктат; един от създателите на кръга около сп. „Нация и политика”; през 1938 г. е назначен за областен управител на Стара Загора, какъвто е до септември 1940 г., когато заминава като царски пратеник да приеме Южна Добруджа по Крайовския договор;ръководител на „Бранник” от 1941 г., която е създадена през декември 1940 г.от ХХV ОНС възоснова на законопроекта за организиране на младежта; през 1942 г. е изпратен като областен управител на временно върнатите ни земи в Беломорието; на 18 септември 1944 г. е арестуван от части на ЕЛАС край гр. Саръшабан и предаден на българските комунисти и е изпратен в България; настанен е в Хасковския затвор; предаден е наново на частите на ЕЛАС, заедно с още 15 чиновници от българската администрация в Беломорието; процесът на Народния съд се провежда в гр. Драма на 10 февруари 1945 г., обвинен е в депортирането на евреите от Беломорската област и, че се е заканвал грък да не остане; осъден е на смърт; според Бонка Денчева в книгата „Без съд и присъда” е убит по особено жесток начин от изпълнителите на присъдата през същият месец.

Калчев, Андон - роден в с. Жужелци през 1910 г.; след Междусъюзническата война баща му емигрира в България, където се занимава с търговия; след Ньойския договор и останалата част от семейството емигрира в България; установяват се в Балчик; завършва гимназия в София; през 1931 г. учи в Лайпцигския университет икономика, където остава да и като преподавател след това; по покана на Борис ІІІ се завръща, за да отбие военната си служба в Школата за запасни офицери; придобива чин подпоручик; след поражението на Гърция през април 1941 г. заминава като офицер за свръзка с чин поручик към българското представителство в Солун; през септември на с.г се установява във Воден, където спомага за изграждането на българската опълченска военизирана организация , наречена „Охрана”, която си поставя за задача да защитава българското население от гръцките паравоенни организации, тя съществува до края на септември 1944 г.; след деветосептемврийския преврат в България се оттегля към Битоля, където е арестуван от партизаните, които го предават на формирование на ЕЛАС; към края на Гражданската война в Гърция в 1948 г. Андон Калчев, заедно с италианския комендант на Костур са съдени от извънреден гръцки съд; забранено му е да има български адвокат за защитник; съдебния процес започва на 10 май и трае 10 дни; съден е като военен престъпник; осъден е на смърт и е разстрелян в Солунския затвор „Ептапиргио” на 27 август 1948 г.; последните му думи били: „Ура, Македония”

В доклада си от 1 декември 1944 г. заместник-началникът на англо-американската военна мисия в Костурско и Леринско Патрик Еванс говори за силното българско влияние сред „македонците“, в „пробългарските села“ като Загоричани, наричано от жителите му Малката София.  

След кръвопролитните декемврийски събития от края на 1944 г. с решаващата подкрепа на Великобритания и САЩ правителствените сили вземат връх в сблъсъка с левицата. ГКП, ЕАМ и ЕЛАС са заставени да подпишат на 12 февруари 1945 г. споразумението от Варкиза. Партизаните от ЕЛАС са обезоръжени. В страната се установява властта на правителството на Георгиос Папандреу. При изграждането на новата гръцка администрация са назначени лица, които от преди войната са доказали своите антибългарски чувства. Правителството изготвя и редица законодателни актове, които са насочени единствено срещу българското население. Само на базата на Закон 543/1945 „против автономистката дейност” са обвинени за сътрудничество с България и Югославия 4500 души в Костурско.

Към терора срещу българското самосъзнание през 1945 г. се включва и Националната гвардия. До средата на април в Костур нейните сили наброяват 2000 човека.                                                                                                                     

По данни от статистиката от 1945 г. в Загоричани живеят 1136 човека, от които 910 са българоговорящи и с „негръцко съзнание”. 226 човека са обвинени, че по време на окупацията през Втората световна война са проявили антигръцко поведение.43 –ма са избягали в Сърбия и България, а 55 са в затвора или ареста, до края на годината те ще нараснат на 75.

На 9 април гръцка войскова част влиза в с. Загоричане. Арестувани са 60 селяни с обвинение, че са „ комитаджии, охранити, снофити, българи”. Четирима от тях умират при инквизиции. Правителствените войски са били съпътствани от банди съставени от понтийски гърци, които отмъкнали от стопаните близо 2000 овце и 250 глави едър рогат добитък. При обсадата били подпалени една къща и две плевни. На 18 април селото е отново блокирано и са ограбени 20 къщи. На 28 април следва поредното нападение, в което участват 300 маджири от съседните села и следва поредно ограбване.

Съдбата на съседните села до Загоричани, не е по – различна. Андреас Пападопулос със своите хора на 29 май извършва „чудеса от героизъм” в с. Брешчани. Масово са ограбвани къщите. Пребити са до смърт няколко души, а двата сина на Щерю Ивановски са обесени. В с. Габреш местните жители са принудени да коленичат под дулата на картечници и да наблюдават инквизицията  на младежи и девойки от селото, сред които е и Ванчо Скендеров, починал от нанесеният му побой.

След осем месечно следствие и престой в Костурския затвор на 7 декември 1945 г. са произнесени присъдите срещу задържаните 75 българи от с. Загоричани по обвинение за участие в „Охрана” и „комитаджийство“. Шестима са осъдени на смърт – Коста Бабалов, Васил Лузов, Коста Карадимов, Спиро Карагеоргиев, Никола Шишков, и Никола Бързов, 11 - на доживотен затвор, а останалите на затвор между 10 и 25 години.   

През февруари съдът в Хрупишча пък осъжда 150 човека, за това че се чувстват българи и са взели участие като „охраниоти и комитаджии”.

Засиленото преследване и срещу дейци на ГКП и участници на нейните военни формирования по време на Итало – Германската окупация - ЕАМ и ЕЛАС, довежда до назряване на Гражданска война в Гърция. Нейното начало се поставя с отказа за участие в парламентарни избори от страна на ГКП и възприемане на курс на въоръжена борба срещу монархо – фашизма в Гърция през февруари 1946 г.

Началото на военните действия се поставят  през март 1946 г.  Постепенно разпокъсаните партизански отряди са обединени в Демократична армия на Гърция (ДАГ) с главнокомандващ генерал Маркос Вафиадис. Тъй като останалото оръжие от времето на Втората световна война е недостатъчно, а и е трудно да се намерят боеприпаси за него, започва от Югославия да се вкарва съветско въоръжение – автомати, картечници, минохвъргачки, полеви и зенитни оръдия.

Липсата на масова поддръжка от населението кара партизаните да действат предимно в пограничните райони на Югозападна Македония. Но и за да могат да се изтеглят при неуспех бързо в Югославия или Албания.

През 1947 г. силите на ДАГ съставляват около 23000 човека, от които около 5000 жени, изправени срещу 180 хил. армия.

 В края на годината е обявено създаването на Временно демократично правителство, което поставя за задача да се създаде свободна територия, от където да се пристъпи към разгром на правителствените сили. Но оттеглянето   на СССР и Югославия по различни причини довежда до липсата на поддръжка за ДАГ. Смяната на ген. Маркос също спомага до постепенна  загуба в инициативата. В началото на 1949 г. партизанската армия владее само пространството около планините Вич и Грамос, които са превзети от правителствените части през август на същата година. Въпреки наложената тотална мобилизация. В това число от домовете в страните от народната демокрация са взети около 1500 деца навършили 14 – 16 г., за да бъдат изпратени на фронта, след няколкоседмична първоначална подготовка. Но трябва да се отбележи, че децата са предимно от български произход или т. нар. славянофони. От Загоричани от дома „Тулгеш” в Румъния са изпратени 6 такива деца, от които още в първите сражения загиват  5.

През този период от гражданската война се забелязват две важни тенденции. Приемане идеята  на Йон Драгумис – населението да се нарича не българско, а славяноговорящо, и от друга страна да се изземват децата от селата и да бъдат изпращани в специални лагери, какъвто е този в Солун, по инициатива на кралица Фредерика, с цел да бъдат откъснати от родната им среда, и да бъдат възпитани като гърци, или в противен случай да бъдат изведени децата от страната, за да бъдат последвани от родителите си и по този начин, земите с преобладаващо българско или славяноговорящо население, ще се обезлюдят и на тяхно място, ще бъдат заселени по – благонадеждни   елементи. 

По тази втора задача, се включва активно ГКП, която през 1948 и 1949 г. провежда две акции на извеждане на деца от Югозападна Македония. Целта е децата  да бъдат в безопасност, и  да не пречат на родителите си да бъдат рекрутирани в редовете на ДАГ. 

Децата се изпращат в страните с т. нар. народна демокрация на управление – Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия и Румъния преди всичко. Броят на изселените деца се изчислява на 28 000. Близо толкова деца са изпратени и в лагерите създадени от кралица Фредерика. И се случва така както прогнозира Йон Драгумис „Кучките, ще последват кученцата  си.”

В периода на Гражданската война Загоричани на няколко пъти е блокирано от силите на държавната власт. В спомените се говори за изселване на цели села и изпращане на жителите им в други, в които живее гръцко население, за да не могат да снабдяват с храна партизаните. Разрешено е на селяните да се завърнат по родните си места, чак след края на гражданската война.

По време на Гражданската война в Гърция мнозина жители на селото подкрепят  партизаните. Както си спомня цитирания Сотир Долев : „Когато се върнаха тука гърците през 1945 г. големи мъки ни мъчиха, защо сме били комити. Сърбите пуснаха партизани във Вич и голяма пропаганда направиха. И за нас какво остана: затвор или партизанин в планината със сърбоманите комунисти. Друг път нямаше. И така по причина на сръбската политика, дип ни се разтури селото и го направихме кефа на гърците. Лошо беше второто партизанство, защото сърбите нарочно го направиха, за да няма българи в Гърция, и така да може по – лесно в тяхната Македония от българи сърбомани да прави. По – хубаво беше да лежим в затворите, но пак в селото си щяхме да се приберем. Сега маджирите ( преселниците гърци от Турция след 1922 г.) да се ширят в Загоричани.”

В тези мътни години на Гражданската война е възможно, да е изгоряло и знамето на Загорицката центрова чета от Илинденското въстание, което било донесено в селото от Йосиф Марков, според спомените на Илия Шклифов. Ето какво си спомня за онова време: „ Знамето остана обаче в баба Доца Маркова, майка на Йосиф. Хората ни чакаха да посрещнем България, пък да го развеем. Но България загуби войната и така не дойде. Ама после дойдоха сръбски шпиони, за да карат народа да се навдигне на борба, по техни си причини. Знамето баба Доца го криеше под кожухчето си. Четиридесет и осма година и запалиха къщата, защото син и Блажо беше партизанин. Баба Доца искаше да спаси нещо от покъщината. Но тя една гръцка дума не знаеше. Та се молеше на български да и позволят да извади нещо от къщата. И един от гръцките полицаи я хвана за плитките и извика „пальовулгара” ( мръсна българка) и я хвърли в огъня. Така изгоря баба Доца Маркова заедно с илинденското знаме. Изгориха и други жени от Загоричани – Динка Караджова, Митревица Гъркова и младата невеста Люба Караджова, снаха на Динка. И майка ми искаха да я хвърлят в огъня, ама тя се скрила в нужника, в лайната вътре. И така остана жива.”

По въпроса за знамето има и други две версии. Едната от която я споменахме по - горе, че до 1941 г., то се е намирало в македонския дом на "Пиротска" № 5 в София и с него са били покрити тленните останки на Гоце Делчев. След установяването на комунистическото управление и в опита за създаване на една общославянска федерация с  Югославия и идеята да бъде предаден на Република Македония Пиринския край, са предадени костите на Гоце Делчев, за да бъдат отнесени в Скопие. Предполага се, че заедно с тях е предадено и знамето. Но македонските учени, отричат да са получавали знаме от времето на Илинденската епопея с костите на Гоце Делчев.

Другата версия е, че знамето е било занесено в САЩ малко преди или след Втората световна война. Но до момента никой не го е виждал. И е възможно версията, за съдбата на знамето, разказана от Илия Шклифов, да е достоверна. Дори да не го е носила постоянно със себе си. Да е било скрито някъде в къщата, и за това да е настоявала баба Доца Маркова, да влезе вътре.

 „ Когато монархофашистите отидоха в село Загоричани, Костурско, за насилствено събиране на децата, майките им ги скриха във фурните, и по тъмна доба ги прехвърлиха на свободна територия. От яд монархофашистите, изкасапиха 17 жени от околните села и телата им ги хвърлиха във водите на Костурското езеро”, заявява Фотева, в книгата на Мишо Китановски и Георги Доневски „ Децата – бегалци от Егейска Македония в Югославия ”

„Мъката ни  принуди да се включим в борбата – разказва Мита Тодоровска - Ниновска. И мъж ми, и аз, и едната ми дъщеря бяхме партизани. Тогава тия що бяха свързани със Сърбия, започнаха да ни говорят , че всички сме македонци. А нас ни мъчиха гърците, че сме българи, а не че сме сърби или македонци.”

В Гражданската война Загоричани дава 62 убити, от които 27 като доброволци или мобилизирани в редовете на ДАГ, които са общо 78  ( сражавали са главно в отбраната на свободната територия Вич), а 242 възрастни емигрират – 105 в Югославия, 54 в Румъния,23 в СССР и т.н. От емигриралите само на 19 човека е разрешено да се заселят в България. 174 деца са изведени от селото от комунистическите части като деца бежанци заедно с 11 възпитатели. От 821 българи, в селото по редица причини остават да живеят в Гърция след Гражданската война 511. В сравнение с други села от района процентно в него остават най – много от старото му население. Просто като пример бих могъл да посоча, че с. Въмбел е тотално обезлюдено, само няколко от неговите жители са разселени в различни части на Гърция, същата е съдбата и на с. Лабаница. В селата Смърдеш и Косинец, които са напуснати от старото си население, през 1951 г. гръцката държава преселва влашко население от Епир и му построява безвъзмездно къщи.

Преброяването от 1951 г. отчита, че в селото живеят 720 човека.

Съдбата на емигрантите, не е радостна. За тези, които се изселват в Югославия, ще си позволя да цитирам спомените на Илия Шклифов:” От 43 до 49 година бях партизанин в Гръцка Македония. Три пъти съм раняван. С голяма надежда отидох в Югославия. Започнах работа във фабрика „Македонка” в Щип. Жена ми нижеше тютюн на полето. Един ден ме викна директора и ми казва: „Ти се измъчи много за Македония и трябва да я знаеш македонската история.” Аз се съгласих, да я уча. Два пъти седмично имахме часове. На третия урок учехме за цар Самуил. Учителят се провикна, че „Цар Самуил македонски цар.” На края каза: „Кой иска да попита нещо?” Аз станах и му казах: „Учителю, ти казваш, че цар Самуил е македонец, тогава защо Василий, който е  ослепил войниците му се казва българоубиец, а не македоноубиец?” Той скокна от стола и се развика: „Ти откъде го знаеш това?”. Отговорих му, че съм учил в гръцко училище история и учителите ни говориха за Василис вулгароктонос. Тогава учителя още повече се разлюти, и се разкрещя, че съм правил българска пропаганда.

След два или три дена ме привикваха и взеха да ме разпитват, от къде съм, имам ли роднини в България, получавам ли писма от тях? Казах им, че съм от Загоричани и за дядо Благоев им казах, и че шест години съм ходил в гръцко училище, и там са ни учили, че Самуил е българин. Накрая ми рекоха: „Виждаме, че си добър македонец, но да вземеш да я изхвърлиш тая българска пропаганда от главата си, та да станеш чист македонец. Не виждаш ли , че тука имаме Македонска република!” Помислих си за нашти старите, за нашти мъки и ме хвана ината. Тогава добре разбрах, що значи да си македонец – на бялото, черно да казваш,а на черното бяло. Казах им, че вярата си не я меня, че съм от Загоричани, от малката София. През цялото време съм се борил и ние българите права да имаме, и да не се плашим да се наричаме българи. Комунист съм, обичам я Русия, но в Гърция бях българин и тук ще си остана такъв.” На другия ден, беше събота ме вземаха от вкъщи и ме затвориха  На Димитровден 1959 г. ме осъдиха на две години затвор в Щип. От там ме препратиха към Идризово. С мен и на двете места имаше затворени, пак по същата причина. От Идризово ме прехвърлиха в Сремска Митровица, където лежах шест месеца. Шейсет и трета дойдох в майка България и тука ще остана.”

Близо 7000 човека от Егейска Македония са настанени в селата Гаково и Крушовле, Сомборско, област Войводина. Оставени са без никакви документи и без право да напущат района. Някой от тях са готови да се откажат от децата си, за да могат да бъдат осиновени от техни роднини в България и да бъдат прехвърлени в страната ни, какъвто е случая с Наум и Ангелина Дичови, родом от с. Габреш.

Не е по – лека и съдбата на тези, които отиват в СССР, какъвто е случая с Паскал Митревски  роден в с. Чука. След поражението на ГКП и ДАГ в Гражданската война, е арестуван като „Титов агент” в Албания, от където е прехвърлен в СССР. Осъден е от Върховния съд през 1952 г. на 25 години затвор. Освободен през пролетта на 1956 г., а през следващата присъдата му е отменена.

Хиляди са писмата, които се получават в апарата на ЦК на БКП като това на Вангел Коровешов, родом от Дъмбени, емигрирал в УзССР: „Надяваме се, че славната партия на дядо Благоев и Димитров няма да ни откаже да удовлетвори молбата ми, още повече, че ние смятаме България за наша родина.” Но бюрократичната система не смята така.

Като пример за съдбата на българите дошли от Костурско, ще посочим само името на Христо Руков от Косинец – затварян по време на турското робство, като деец на  ВМОРО.  Заради изявите си като българин през юни 1942 г. е арестуван и инквизиран от италианските окупационни власти. Със съдействието на българския посланик в Атина е освободен през 1943 г. След 9 септември 1944 г. е въдворен за две години в ТВО „Белене”, с обвинението, че е „великобългарски шовинист”

Причината, за написването на този материал е, че на няколко пъти чух от страна на потомци на тракийски бежанци фразата: „Нашите братовчеди македонците.”

Ако Александър Стамболийски, като министър – председател и съвместяващ МВнРИ през 1920 г. бе се ангажирал с проблема на тракийците и беше подкрепил турската идея за създаване от Източна и Западна  Тракия  на една Тракийска област под опеката на ОН, а не да урежда дипломатически пост за съпруга на г- жа Лолова, и сега имаше една Тракийска държава там, какви щяха да ни се падат техните наследници? Или ако акта на Съединението не беше успял? Тогава за нас родените в пределите на бивша Автономна област Източна Румелия, какви щяха да ни се падат тези отвъд Стара планина?

И на края обобщавайки изнесените факти, бихме могли да кажем, че там където опираше навремето физическата граница на българският народ, хората изпълниха своя дълг до край. Те плащаха високият данък с живот и имот, да могат да ги наричат и признават за българи. Но държавните мъже на България, никога не успяха да им се отплатят и не намериха сили да ги защитят.

Забележка: статията "Цената да бъдеш българин" беше предоставена за публикуване във в. Старозагорски новини" за това в нея няма научен апарат.

PS: Възпитаните днес, от политическият ни елит българи, са готови да се откажат от родът си, и да бъдат обявени за всякакви други, срещу пари, какъвто е случаят с обезлюдените територии на Канада.

Благодаря на всички, които биха се спрели да прочетат този материал, и намерят сили да стигнат до края.