Костурски край - Лудово

  Лудово /Лундово, Луи, Луис/ дн. Κρύα Νερά

Селото се намира на 10 км югозападно от Хрупишча, 2 км северно от Жужелци, 7 км югозападно от Долени и на 2 км североизточно от Старичани, на левия бряг на р. Голешово в областта Костенария.

При преброяването от 2001 г. селото е съставно в тогавашната община (дем) Хрупишча (Аргос Орестико), префектура Костур (Кастория).

За първи път селото се споменава в Османските данъчни регистри от средата на ХV в. под името Лундово със своите 18 глави на семейства и двама неженени. Общият приход, който носи селото в хазната на Османската империя е 1593 акчета.

Според статистиката на Шинас от 1886 г. е споменато като Луи, в което живеели 120 човека.

В картата на Генералния щаб на Австро – Унгарската армия е споменато като Лудово.

В края на ХІХ в. Лудово е чисто българско село. Според статистиката на В. Кънчов от 1900 г селото има 168 жители българи, разположено  в нахия Хрупишча.

В началото на ХХ в. цялото население на Лудово е под върховенството на Цариградската патриаршия, но след Илинденското въстание /в началото на 1904 г./ минава под върховенството на Българската екзархия. В селото е съществувала структура на ВМОРО, защото в дневника си В. Чекаларов пише, че членове на селската комисия от селото са присъствали на събрание в с. Старичани, провело се на 4.7.1903 г.

По данни на секретаря и – Д. Мишев през 1905 г. в Лудово има 160 българи екзархисти.

Гръцката статистика от с.г. го показва като село със 130 жители гърци.

В картата на Контоянис е посочено като патриаршистко село, макар че още през предната година Цариградската патриаршия  го обявява за село прегърнало схизмата.

Във в. „Емброс” от 29 март 1905 г. се появява съобщение, че на 22 март с.г. край селото е бил убит Аристид Маргаритис.

В архива на Варда с. Луис е посочено също като схизматическо село, в което има осем български семейства със 75 члена. Също така там има сведение, че на 25 август 1906 г. се среща със собствениците на двата чифлика, които притежавали цялата земя, по произход албанци от областта Колоня, и ги помолил да му окажат съдействие в борбата срещу българското националноосвободително движение.

Според Георги Константинов /Бистрицки/  чифлика Лудово преди Балканската война има 8 български къщи, а според Георги Христов и една куцовлашка. Фамилното име на един от жителите на това село, който се среща в  изворите, потвърждава това твърдение на Георги Христов.

След Балканските войни селото попада в пределите на Гърция.

Според списъка от 1913 г. в селото живеят 59 жители, от които 33 мъже и 26 жени.

През 1918 г. селото е обявено като съставно към Старичанската община.

Според Милойевич в селото живеели 17 славянски – християнски семейства.

Преброяването от 1920 г. отчита, че в селото живеят 61 човека, от които 30 мъже и 31 жени.

След 1919 г. -  1 жител на Лудово емигрира в България по официален път. В селото е извършено и едно политическо убийство.

През 1927 г. селото е преименувано на Криа Нера.

Според преброяването от 1928 г. в селото живеят 82 човека, като е настанен само един бежанец след 1922 г. Но дали е така, не може да се каже със сигурност, защото според спомените на Елена Петрова, трима са били маджирите /преселниците/, от които е страдала.

Според статистиката от 1932 г. в селото има 10 семейства, които са славяноговорящи.

Преброяването от 1940 г. отчита, че селото има 124 жители. Сградният му фонд е 16 сгради.

По време на Втората световна война в селото се създава структура на ЕЛАС, в която са били включени всички младежи над 16 години, тъй като селото е в близост до селата Жужелци и Старичани, където имала влияние  българската паравоенна организация „Охрана”. Селото е използвано като база за събиране на партизаниските сили от Воион и Грамос, за нападение над село Старичани на 1.5.1943 г. За целта са мобилизирани и младежите от селото. Заради участието на населението в редовете на ЕЛАС, селото е било блокирвано от италиански военни части.

Според статистиката от 1945 г. в селото живеят 124 човека, от които 65 са славяноговорящи. Отчитайки този факт, трябва да се приеме, че прирастта на населението за периодът от 1928 г. до 1945 г. е не толкова естествен от колкото механичен, и следователно свидетелството на Елена Петрова за броя на преселниците гърци след 1922 г. е по-голям в селото.

По време на гражданската война са изведени от комунистите 24 деца като бежанци, които са отведени в страните от Източна Европа.

Според преброяването от 1951 г.  в селото са останали 41 жители.

На 2 август 1959 г. в присъствието на Костурския владика Доротей, префекта на областта - Михалодопулос, командира на жандармерията Цакарас, кмета на Костур -  Папаманджарис и кмета на Хрупишча – Папагеоргиу, селяните на Криа Нера (Лудово)  се заклеват, че ще говорят само гръцки и няма да използват майчиния си език. Клетвата, която полагат е следната: „ Обещавам пред Бога, хората и официалните власти на нашата държава, че днес ще спра да говоря славянски диалект, който само води до недоразумения и служи на враговете на нашата страна – българите, и че винаги и навсякъде ще говоря на официалния език – гръцкия, дори и в домът си, езика на който е написано и Светото Евангелие на Христос.”

Надморската височина, на която е разположено селото е 740 м.

В спомени,  документи, книги и в интернет пространството като жители на това село се споменават следните лица:

Авков, Андреа – сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в Чехословакия. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авков, Г. – по време на гражданската война домът му бил разграбен в това число и един вол му е отвлечен. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авков, И. - преследван и жестоко измъчван от членове на ЕАМ. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авков, Лазо - сражавал се в редиците на ЕЛАС и на ДАГ; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авков, П. – преследван и жестоко измъчван от членове на ЕАМ; по време на Гражданската война лежи в затворите за своите убеждения. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авков, Пандо - сражавал се в редиците ЕЛАС и на ДАГ; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война остава в селото. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./# П.Авков и Пандо Авков е напълно възможно да са едно и също лице.

Авков, Стерьо - взел участие в Итало – гръцката война. /виж: Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт./

Авков, Теохар - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авков, Христо – включил се между първите в партизанското движение в Костурско през 1942 г. . /виж: Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт; Нова Македониjа, бр.21955, 9.4.2010 –ЕЛАС испраќа македонски момчиња во бугарски чети./

Авков, Яне – глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 30 ч.; в периода 1941 – 1949 г. от семейството един е убит, 6 емигрирали в Чехословакия, 5 в Югославия, 1 в Полша, 4 в СССР, 13 са останали в селото. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авкова, Кираца - преследвана и жестоко измъчвана от членове на ЕАМ. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Авкова, Олга - сражавала се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г. ; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в Полша. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Адамули, Евангелия - по време на Гражданската война лежала в затворите за своите убеждения. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Адамулис, С. - преследван и жестоко измъчван от членове на ЕАМ; по време на Гражданската война лежи в затворите за своите убеждения; къщата му е била разграбена и един вол отвелечен. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Андромахи – споменава се в спомените на Елена Петрова, записани от Екатерина Шклифова. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония...,с.59./

Бодас - две фамилии с това име живеят в съвременното село. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Бодов(Бодо), Андреа /А./ - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г. ; участва предимно в отбраната на Грамос; различни вещи са му били задигнати по време на войната от къщата; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Бодов, Гиро - глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 4 човека;  след края на Гражданската война  един е емигрирал в СССР  и трима са останали в селото. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Бодов, Пандо - глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 9 души;  в периода 1941 – 1949 г. от семейството един е убит, трима са емигрирали в Чехословакия и пет са останали в селото. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Варуна – вдовица; споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Велчо - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Влахов /Влаов, Влахо/, Христо /Ристо/ - глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 6 души;  след края на Гражданската война в Гърция пет емигрират  в СССР и един остава в селото; различни вещи са му били задигнати по време на войната. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Георгиев, А.П. – емигрирал в Сев. Америка; установил се да живее в Торонто, Канада. /виж: Гаджев,д-р Ив.История на българската...,т.І,с.523./

Георгиев, Борис - убит от андартите през пролетта на 1943 г. /виж: ИДА,т.94,с.55./

Георгиев/Георгив/, Стерио/Сторио/ – роден през 1884 г.; емигрира в САЩ през 1910 г.; според Д. Литоксоу, е декларирал, че е македонец. /виж:www.freewebs. com/onoma/ metanastes.htm./

Герг - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Дабижив - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Дамулев, Гиро - член ВМОРО. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Дамулев /Димулков/, Дине - глава на фамилия според преброяването от 1940 г..; семейството му се състояло от 10 души; убит от андартите през пролетта на 1943 г;  в периода 1941 – 1949 г. от семейството двама са убити, един е емигрирал в Югославия , шест емигрират в Чехословакия и един в СССР. / виж: ИДА,т.94,с.55.;  http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Дамулев(Дамуел), Насо - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в Чехословакия. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Дамулев, Стерьо - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в Чехословакия. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Дамулева, Димитра - сражавала се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Демитри, Коста - емигрирал в САЩ през 1910 г.; при пристигането си на о. Елис декларирал, че е българин. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Димо – двама човека с такова име се споменават като жители на селото в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век…, с.86./

Димос - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Добри - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Зиов, Палйо - член ВМОРО. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Зиов, Ристо – член ВМОРО. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Зиов, Томе - член ВМОРО. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Зиов/Зиас/, Томе/Т./ - глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 11 души;  в периода 1941 – 1949 г. от семейството двама са убити, девет са останали в селото; самият той е бил преследван и жестоко бит от привърженици на ЕАМ; по време на Гражданската война лежи в затворите за своите убеждения. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html;  Нова Македониjа, бр.21955, 9.4.2010 –ЕЛАС испраќа македонски момчиња во бугарски чети./

Зиовски, Илия – взел участие в Итало – гръцката война; загинал на фронта. /виж: Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт./

Испир – преселник; член по всяка вероятност на ГКП; по време на Гражданската война е бил в Полша; споменава се за него от Елена Петрова. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония..., с.58./

Йорг - двама човека с такова име се споменават като жители на селото в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век…, с.86./

Кала – две вдовици с такова име се споменават като жители на селото в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век…, с.86./

Киров, Лазо - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; загинал. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Киров, Търпо - глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 13 души; след края на Гражданската война в Гърция един е емигрирал в Чехословакия и дванадесет са останали в селото. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./ #  би трябвало да се води и един убит, имайки в предвид Лазо Киров, но по цитираните сведения не е така.

Кировски, Паскал Търпов– мобилизиран по време на Итало – гръцката война; командир на партизанската група, която се създава в селото му през 1942 г. /виж: Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт; Нова Македониjа, бр.21955, 9.4.2010 –ЕЛАС испраќа македонски момчиња во бугарски чети./

Кировски, Атанас Търпов – роден на 15.9.1925 г.; още през декември 1942 г. е включен в резервните части на ЕЛАС, които са отговаряли за денонащната охрана на селото; член на ГКП от 1943 г.; доброволец в ДАГ от 5.10.1946 г.; участвал е в боевете на Каймакчалан, в битката за Гревена, където е ранен през м. юли 1947 г.; до 1949 г. е бил в Югославия, но през м. септември е изпратен с други войници от ДАГ в Чехословакия; там завършва средно и висше образование; през 1966 г. със семейството си се установява в Скопие. /виж: Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 – Македонци на албанскиот фронт; Нова Македониjа, бр.21955, 9.4.2010 –ЕЛАС испраќа македонски момчиња во бугарски чети; бр.21956,10.4.2010 – Илjадници црви под закоравената газа;

Кирос – две фамилии с това име живеят в съвременното село. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Крушо - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Ксанта – споменава се в спомените на Елена Петрова, записани от Екатерина Шклифова, като една от малкото жени останали по време на Гражданската война в Гърция. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония..., с.57./

Лявов (Ляов), Михаил / Михо/ - глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 5 души; убит от андартите през пролетта на 1943 г.; от семейството му има още един починал, един емигрира в България, един емигрира в Югославия и един остава в селото. /виж: ИДА,т.94,с.55; http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html. ./

Ляов /Ляни/, В. – къщата му е била ограбена по време на Гражданската война. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Ляов, Петре - глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 4 души; сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война всички емигрират в Чехословакия; самият той е бил преследван и жестоко бит от привърженици на ЕАМ. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Ляов/Лява/, Сотир/С./ - глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 8 души;  след края на Гражданската война в Гърция един е емигрирал в Югославия, и седем в Чехословакия; различни вещи са му били задигнати по време на войната. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Ляпис – фамилия, която днес живее в съвременното село. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Ляпов, Васил - глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 12 души;  след края на Гражданската война един е емигрирал в Югославия и единадесет са останали в селото. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Ляпов, Фоти – един от първите, които се включват в партизанското движение в Костурско. /виж: Нова Македониjа, бр.21955, 9.4.2010 –ЕЛАС испраќа македонски момчиња во бугарски чети./

Мано - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Михалопулос - фамилия, която днес живее в съвременното село. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Насков(Наско), Вангел(В.) - взел участие в Итало – гръцката война; глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 5 души; сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г. ; участвал предимно в отбраната на Грамос; в края на Гражданската война в Гърция, трима членове на фамилията емигрират в Югославия, един в България и един в Чехословакия; къщата му е била ограбена; самият той емигрира в Югославия. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html; Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт././

Насков, Георги /Горги/ - взел участие в Итало – гръцката война. /виж: Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт./

Насков, Коста - член ВМОРО. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Насков, Коста - глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 9 души;  в края на Гражданската война в Гърция  двама емигрират в Югославия, един в Чехословакия и пет са останали в селото; самият той е бил преследван и жестоко бит от привърженици на ЕАМ; къщата му е била ограбена. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Насков(Наску), Пандо(П.) - взел участие в Итало – гръцката война; глава на фамилия според преброяването от 1940; семейството му се състояло от 8 души;  в периода 1941 – 1949 г. от семейството двама са убити, един е емигрирал в Чехословакия и шест са останали в селото; самият той е бил преследван и жестоко бит от привърженици на ЕАМ; различни вещи са му били задигнати по време на Гражданската война в Гърция. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html;. Нова Македониjа, бр.21953, 8.4.2010 –Македонци на албанскиот фронт./

Насков(Наскос) Тими - преследван и жестоко измъчван от членове на ЕАМ. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Наскова, Султана - сражавала се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Наскос - три фамилии с това име живеят в съвременното село. . / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Насов, Киро - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г..; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в Чехословакия. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Никола - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Парашкев /Парашкевата/ - споменат от Елена Петрова, като партизанин, по всяка вероятност от селото; след края на Гражданската война е емигрирал в Югославия, установил се в Скопие. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония...,с.58./

Пенев (Пенов), Вангел - глава на фамилия според преброяването от 1940 г.; семейството му се състояло от 8 души;  убит от андартите през пролетта на 1943 г.; в периода 1941 – 1949 г. от семейството му един е емигрирал в Чехословакия, един емигрирал в Югославия и пет емигрират в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Пенев, Мичо - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г. ; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Пенев(Пени), Н. – различни вещи са му били задигнати от дома по време на Гражданската война в Гърция. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Пенев, Паскал - сражавал се в редиците на ДАГ в периода 1946 – 1949 г.; участва предимно в отбраната на Грамос; след края на Гражданската война емигрира в СССР. / виж: http://lithoksou. net/kastoria_gh_e.html./

Пеновски, Паскал – след Гражданската война се установява да живее в Полша; молбата му за българско гражданство от 1957 г. е отхвърлена въпреки, че в нея е посочена, че със съпругата си са готови да работят, каквото и да е. /виж: Даскалов, Г. Между реваншизма на Атина,..., с. 153./

Петкос - споменава се като жител на селото и глава на домакинство  в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век..., с.86./

Петрова, Елена – родена през 1906 г.; емигрира в България през 1954 г.;  записът на нейните спомени е направен от Ек. Шклифова през 1981 г. в София. /виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония...,с.56-65./

поп Зиси – свещеник в селото преди Гражданската война в Гърция, споменава се от Елена Петрова. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония...,с.63./

поп Кольо - свещеник в селото преди Гражданската война в Гърция, споменава се от Елена Петрова. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония..., с.63./

поп Делияни – споменава се в спомените на Атанас Кировски, като отведен от италианските войници по време на Втората световна война. /виж:Нова Македониjа, бр.21955, 9.4.2010 –ЕЛАС испраќа македонски момчиња во бугарски чети./

Райко – двама човека с такова име се споменават като жители на селото в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век…, с.86./

Тазид, Муарем – роден през 1868 г.; поляк в Лудово; родом от  арнаутското село Тач, Колоня. /виж: Чекаларов, В. Дневник...,с.239-241./

Тефик – преселник в селото след 1922 г.; споменат в спомените на Елена Петрова. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония..., с.58./

Тодор - двама човека с такова име се споменават  като жители на селото в османските данъчни регистри от ХV в. / виж: Опширни пописни дефтери от ХV век…, с.86./

87.Цвета – споменава се в спомените на Елена Петрова, разказани пред Екатерина Шклифова. свещеник в селото преди Гражданската война в Гърция, споменава се от Елена Петрова. / виж: Шклифов, Бл. Ек. Шклифова, Български диалектни текстове от Македония..., с.65./

100 години от гибелта на Васил Чекаларов

След кръвопролитно сражение на част от Партизанската рота от Македоно – Одринското опълчение, по време на Междусъюзническата война 1913 г., Васил Чекаларов е тежко ранен и на 9 юли попада полужив между селата Невеска и Бел камен, Леринско, при височината Лакото в ръцете на гръцките андарти. На все още неиздъхналия войвода гръцкият капитан с ножа си отсича главата му, а андартите тъпчат с краката си тялото му. Главата на Чекаларов е набита на кол и разнасяна из Леринско за сплашване на българите с викове: „Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички чекаларовци!”.

За роденият през 1874 г. Васил Чекаларов в чисто българското село Смърдеш, Костурска кааза, може да се пише много. Няма да разказваме биографията му, само ще кажем следното:

Още приживе Васил Чекаларов се e превърнал в легенда и само споменаването на името му  стряска противниците му. Едва след като е обезглавен на 9 юли 1913 г., а снимката  на отрязаната му глава е поместена във вестниците, гърците най-после си отдъхват. Отрязаната глава на легендарния български войвода Васил Чекаларов е носена от негов четник, чиято коса за дни ще побелее, съпътстван от гръцки войници из Костурския и Леринския край, за да се сплаши българското население след трагичния за народа ни край на Междусъюзническата война.
От този забележителен човек е останало твърде малко написано /части от дневника му и отделни писма, които бяха публикувани преди 12 години/. Благодарение на този  дневник, днес знаем много повече за борбата на българите в този край, отколкото преди. Благодарение на записките на Чекаларов историята разполага и с протокола на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг от април 1903 г., когато се потвърждава взетото решение от 2-4 януари 1903 г. за въстание на поробените българи в Македония и Одринско. 

       Ръководството на Костурското горско началство по време на Илинденското 

       въстание от 1903 г. Седнали от ляво на дясно - Васил Чекаларов иПандо Кляшев.

       Прави - Илия Биолчев, Манол Розов, Иван Попов, Димитър Панджаров и 

                     Лазар Поптрайков

                                  Васил Чекаларов в освободената Клисура по време
                                  на Илинденското въстание от 1903 г.

                         Обединените Костурски въстанически чети в освободената
                                                               Клисура

Но по броя на песните за него, от разказите и легендите за стореното от него, може да му съперничи само Гоце Делчев. Христо Силянов в едноименната биография, написана по повод известието за смъртта му ще го нарече „един именит син на Костурско”. И още:„Без да има образованието на другарите си и без да е даскал по професия, в първите редове на даскалите стои Чекаларов, една могъща фигура, способна да импонира и на най-върлия харамия. Сух, жилест, със загоряло мургаво лице, с черна къдрава коса и с очи тъмни и готови всяка минута да заблестят със студен зловещ блясък, Чекаларов е най-дръзкият при екзекуциите и най-издръжливият в походите. Никой харамия не може да се мери с него по енергия, твърдост и изкусна стрелба. Той има в излишък всичко онова, с което може да се похвали образцовият прост четник: сила и издръжливост, а от друга страна, обладава гъвкав природен ум, себеобладание и жадност за голямо име и изключителни роли - за да се наложи като вожд.”

Михаил Думбалаков в своите спомени „През пламъците на живота и революцията” отбелязва, че „Васил Чекаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил мястото си войвода - борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците”.

                                         Пандо Кляшев, Васил Чекаларов и Лазар Поптрайков

В спомените си, които Христо Силянов пише през 1915 г. под заглавие „От Витоша до Грамос”, отпечатани след двете национални катастрофи през 1920 г., той завършва с думите: „Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска. Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната. И чака още българската войска.”

Поклон пред паметта му!

                                              Олга, Екатерина и Васил Чекаларови

Владимир Сис „Гробовете на Трикери"

След разбиването на Солунския гарнизон през юни 1913 г. са подложени на грабеж, поругаване и безчинства българските гимназии в Солун, Солунската българска митрополия, читалище, църкви и български квартали.
Унищожаването му слага началото на гръцкия поход на север през българските градове и села. Следват страшните дни и нощи за Кукуш, за Демир Хисар, за Сяр, за Енидже Вардар и за други цветущи до този момент български центрове. Ужасяющи са разказите за клането на българите в Серската девическа гимназия, клани от гърци и власи-гъркомани като животни.

Нe, ние днес измисляме това понятие Първа национална катастрофа, а дедите ни, които се сражаваха, въшлясваха и гинеха по фронтовете, и с този израз определиха българската трагедия, които се разигра  през 1913 г.

Малко са случаите от човешката история, когато един народ е подложен на изтребление само заради етническата му принадлежност, нещо, което сполетява сънародниците ни в Тракия и Македония. За това са толкова много и бежанските квартали из селата и градовете из цяла остатъчна България.

От лятото на 1913 г. строната е изправена пред алтернативата, да се възстановява след жестокото поражение и сполетялата я национална катастрофа. Но в ръцете на съседите останаха не само попадналите в плен войници и офицери, заедно с тях и отвлеченото мирно население, чиято единствена вина  беше, че искаше да бъде признато като българско.

То бе клано и осакатявано, а тези, които имаха щастието да оцелеят, бяха изпратени или на заточение по гръцките острови, или издавени в морето.

Международните червенокръстки и други хуманитарни институции признават, че България е изпълнявала стриктно Женевските спогодби по отношение на военните действия и военнопленниците. Дори в онези военни години излиза от печат на френски език една немалка по обем книга с писмата на чуждите военнопленници, попаднали в български плен, до семействата им. Четете и сравнявайте с разказите на дедите си и вижте дали българските военнопленници са можели да пишат до семействата си?!

По-долу ще си позволя да споделя една книжка, която днес е трудно да бъде открита в българските библиотеки  и в антиквариатите.

След излизането и срещу нейният автор -  Владимир Сис са организирани три атентата в София. По-късно са скалъпени нелепи обвинения и е вкаран в чешките затвори.

Тук ви поднасям забравената книжка „Гробовете на Трикери”, показваща отношението на гърците към българските военнопленници и свидетелство за незачитането на международните конвенции относно третирането им. Този въпрос в българо-гръцките отношения съществува в периода на войните на два пъти - през 1913 г., след Междусъюзническата война, и след 1918 г., в резултат на Солунската конвенция, с която България излиза от Първата световна война. Създадените военнопленнически лагери и третирането на българските военнопленници е и извън всички хуманни норми. Военнопленниците са избивани, осакатявани, лишавани от здравни грижи, храна и вода, използвани са за робски труд, имената са им заменяни в регистрите с гръцки, за да не бъдат открити от инспектиращите международни благотворителни и червенокръстки комисии. Задържани са в разрив с договорите и спогодбите, въпреки че там е регламентирано тяхното освобождение. Особено разтърсващ е разказът на Владимир Сис, който заради обичта си към народ ни, по-късно ще заплати с живота си като „чешки фашист” през 1958 г. умира в затвора Леополдов.

Към него трябва да храним най-добри чувства, тъй като  освен че е блестящ журналист и общественик, прави сериозни приноси в българската историческа наука и многократно издига глас в защита на България, която той чувства като своя втора родина.

В тази връзка считам, че е нужно да се дадат някои биографични бележки за него.

Роден е на 30 юни 1889 г. в Маршов, Моравия, в семейство на учител. Учи в Маршов и Бърно. Още в гимназията започва да членува в Младочешката партия на Карел Крамарж, но е разкрит от австро-унгарските власти, арестуван и изключен от гимназията през 1908 г. През 1909 г. успява да избяга от затвора и се прехвърля в Германия, където започва да следва археология в Лайпциг. Още като студент посещава Балканите и обикаля Гърция, Сърбия, Албания, България и Турция, като започва да сътрудничи на сп. „Младоболеславске листи” и на в. „Народни листи”. Занимава се с проучвания в областта на античната и славянската палеография и археология и посещава Атон, Синай и Ерусалим и участва в археологически разкопки на остров Самос, Халкидики и Александрия. От 1912 г. живее в България. Тук се сближава с водача на ВМОРО Тодор Александров и с известните български публицисти Данаил Крапчев и Григор Василев. Поддържа тесни връзки и с проф. Иван Мърквичка.

Владимир Сис вцема участие в Балканските войни /1912-1913/ и в Първата световна война /1915-1918/. По време на Балканската война е включен в Австро-унгарската червенокръстка мисия като помощник-санитар, която е прехвърлена в Димотика и Дедеагач. Същевременно изпраща и своите кореспонденции за героизма на българския войник от фронта за в. „Народни листи”. След приключването на войните започва един от най-активните му творчески периоди. Поддържа личния си дневник, който  публикува през 1914 г. в Прага под заглавието „Критичните дни на България” /отпечатан на български език през 2005 г./. През същата година издава и сборника с разкази от войната „Ние”. Представяйки се пред гръцките власти като немски археолог, успява да посети и остров Трикери, където са били прехвърлени с цел да измрат българските военнопленници от Междусъюзническата война.

През същата 1914 г. книгата му „Гробовете на Трикери” излиза от печат като приложение на сп. „Народ и армия”. Почти едновременно в Швейцария и Прага излиза и книгата му „Македония”, в която отстоява българския характер на областта.

През Първата световна война Вл. Сис е доброволец и служи в 7-а Рилска дивизия. Освен че е по бойните полета като български войник, Владимир Сис активно се включва и в борбата на своя народ за независимост и възстановяване на самостоятелна чешка държава. По тази причина си навлича гнева на австро-унгарските власти, но намира закрила от правителството на д-р Васил Радославов, като е командирован с група учени от БАН и Софийския университет да проучва българските старини в Македония.

В края на 1918 г. участва в учредяването на Дружеството за българо-чехословашка взаимност в София, на което е избран за секретар, а през 1924 г. участва в създаването на дружеството и в Прага, където отново е избран за негов секретар.
През 1921 г. Владимир Сис се завръща в Чехословакия.

Публикува още книгите си „Ян Хус” (1915), „Нови Балкани” (1922), поредицата от статии „Писма от България (1919), „Кореспонденцията на д-р Константин Иречек с Марин Дринов” (1923), Българо-чешки речник (1924), работи върху книгата си „История на България от Освобождението до наши дни” и сътрудничи на чехословашки и български вестници и списания, в които се изявява като един от най-авторитетните и сериозни защитници на българските интереси, и то рискувайки да си навлече гнева на просръбски настроените чешки политици и държавници.
Като един от най-добре запознатите чехи с историята на България и на ВМРО    е призован като свидетел във втория процес в Табор (1924) срещу Йордан Цицонков, терориста на организацията, който изпълня смъртната присъда над земеделския водач Райко Даскалов в Прага. В показанията приятелят на България и на Тодор Александров отстоява отново българската истина и публично свидетелства за сръбските жестокости над българското население в Македония.
В Чехословакия той продължава да работи като журналист и публицист, като сътрудничи на сп. „Чехословашки обзор” и редактира в. „Народни листи”, като подготвя специалния брой на „Народни листи”, посветен на България. През 1929 г. е поканен да участва в честванията по случай 1000-годишнината от смъртта на цар Симеон, като пътува из цялата страна и изнася десетки сказки за българската история и за българо-чешките връзки през вековете.

По време на немската окупация участва в некомунистическата съпротива, като поддържа връзки с чехословашкото правителство в Лондон. Популярното име на големия демократ и журналист се оказва пречка пред окупаторите да го преследват, но е спрян издаваният от него вестник „Народни листи”.

След Втората световна война през 1946 г. посещава за последен път втората си родина - България, като член на чехословашката журналистическа делегация.
През 1949 г. е арестуван от комунистическите власти по обвинение в държавна измяна и е осъден на 25 години затвор от чехословашкия държавен съд в Прага. Първоначално, тежко болен, е хвърлен в затвора Валдици, а на следващата година е прехвърлен в най-страшния чешки затвор  - Леополдов, където умира на 2 юли 1958 г. Реабилитиран е посмъртно на 11 април 1969 г. от Пражкия градски съд. Въпреки това забраната върху неговото име и творчество продължава да тегне и след реабилитацията му както в родината му, така и в България. Огромното му творчество, посветено на България е все още неизвестно на нашата общественост. Публикуването му е поклон пред паметта му по повод 55 години от кончината му и 100 години от Първата ни национална катастрофа.

Разказът на Владимир Сис се публикува цялостно без каквито и да било съкращения по неговия превод от 1914 г.

Реших да посетя Трикери много отдавна - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на германския консул. Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него. Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св. Богородица” и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би заинтересувало един археолог, един филолог. Консулът искаше да ме разубеди. В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани. Островът сега е гнездо на холерна зараза и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на голяма опасност. Съвети - твърди разумни, които все пак не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край!... Че аз именно това и исках да видя ...
Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една известна мъченица от древните християнски дни - казваше се „Св. Варвара”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. Един пристанищен стражар, още сънлив, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че защо?
- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв българин не е ...”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море - тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото. Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:
- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобният остров е готвел за тях... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...
Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.
- Къде ще спрем? - попита старият грък. - От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна”. Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин каза самата истина.
- С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия срещу една дружина, ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше весело... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото, казваха, ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни говорят вече друго: „Българите, казваха, са пет пъти повече, а не ние.” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата слава. Те победиха турците, ние - тях. Това вече не е малко, нали?
Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви големи небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкият мир, навярно щяха и в София да влязат...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми вярват. И как да не вярват, когато по същия начин подиграва своите съотечественици и гръцкият писател Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „Гръцко-българската война” той доказва, че българите навсякъде са били в няколкократно числено превъзходство, че навсякъде са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат само на личните военни добродетели и храброст на гърците. Нека да е така! Най-после пристигаме. В залива беше хвърлила котва голяма рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха наоколо и събираха дърва.
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене старият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.

Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих от „Славия” на Колара: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите!”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на злочестите пленници. Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст. Трикери! Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална голяма гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава - нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!
Моите лодкари не искаха да излязат на брега - страхуваха се от холерата. Но аз сам исках това, нямаше поне да ме видят, че фотографирам българските гробове, и да разказват за това във Воло. Поисках още веднъж да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и тръгнах. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво особено да се види: тук-там захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навярно са служили за легла. Това беше всичко, което показваше, че някога тук е имало лагер.
Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам. Манастирят е голям. Широк, постлан с плочи двор в средата, на който стои нова черква. От двете страни - високи тъмни кипариси. Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна надиплена кърпа на глава. Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм дошъл да видя манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - отговаря ми тя.
Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, казва се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите войници и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели много българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това твърде не ме интересува, и продължих да разглеждам черквата. След като обиколих и другите здания на манастиря и бях всичко видял, едвам тогава равнодушно попитах бабата не иска ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
- Но да почакаме - прибавям. - Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканям я след малко и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, но още издръжлива, здрава.
Слизахме доста бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи показваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите войници - обяснява ми Малама.
Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата долина, открита като на длан.
- А там, в онази долина, там беше лагерът на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга долина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели храсталаци. Долината се простира надалеч и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе. Пред моите очи стоеше зловещото лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше сега, сякаш беше застинало горко страдание и скръб. Колко са били тия нещастници? Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.
- Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...
Храбрите евзони на крал Константин! Те показаха своята храброст върху беззащитните и безоръжени селяни. Не стига това - те пленили и жени! И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това!
Вървя бавно из пустия, безлюден лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които навярно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко руски думи: „Черноморскiй завод... консервы”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - защита от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята. Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за дървата.

Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките войници.
Разбирам и сам като че преживявам мъките на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима жега, безкрайното неприветливо и чуждо море от всички страни. Нощем е нямало спокойствие от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, редовно всеки ден е идвал параход с хляб, но по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-после почти не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя оскъден залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от глад, се хвърляли сами в морето, за да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, при това и напоен със солената и горчива морска вода.
И сега не ми се вижда чудно защо когато тия нещастни войници се връщаха от плен, бяха тъй немощни и слаби, опираха се на тояги, едва пристъпваха, а някои трябваше дори да ги носят на шинели. Не, аз се чудя само как изобщо са можали хора да пренесат всичките страдания на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци глад и жажда, безсънни нощи, неизказана тъга и тъмна безрадостна неизвестност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувствуваш не само как бавно гасне и чезне собственият ти живот, но и тоя на една нация - всичко това е над обикновените човешки сили. Но тия неизказани мъки можаха да изтърпят тия, които знаеха само да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните лишения и нужди, най-мъчителните душевни мъки - всичко това е дало почвата на тежки болести, дори и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без утеха и надежда. Едни те пак помежду си са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите страдания, неговите другари пак са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли прост, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска обич, обреди далеч от родния край, когато скръбта, може би, е била тъй голяма, че дори сълзи не е имало в сухите угаснали очи…
- Ето гробищата - казва Малама и показва пространното поле.

Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) почина 8.IX.1913 г.”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”.
Гробове, само гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., почина 27.IX.1913 год.”.
Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, ... „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова! ...
Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син - юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди... Или това може би е малък брат, обичан и ласкан, подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи ,- под него е оставено същество много скъпо, много обично... Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!...

Гологлав, дълго стоях безмълвен и скръбен пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че повечето смъртни случаи са били през август. Това е твърде понятно, защото тоя месец е най-горещ и задушлив - августовското слънце в Гърция просто убива.
С големи усилия можах да убедя старата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната манипулация с апарата, но тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей така... много разглеждаш всичко...
- Не съм българин ,сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...
Погледнах учуден Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - казах й, - иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, но бабата твърде бързо се отправи към манастиря.
Останах сам.

Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв звук - ни пеене на птички, ни шум от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният тих покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и защо да крия! - очите ми се просълзиха. И кой, не само славянин, но изобщо човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените атаки при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А после - унизителен плен, жестока смърт в пустинен далечен остров. Не, не бих бил славянин, ако останех равнодушен. Защо да се преструвам? Аз бях сам - сам сред тия заспали дълбок сън герои...
Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.

Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз вярвам, че тоя ден ще дойде, че той е, може би, много близо...
Малама се върна, придружена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и веднага двете стари жени се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове поставих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих почти всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и сам реших да се върна вече към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете жени се отдалечиха. Малама обеща да заобикаля гробовете.
Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих, хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!”. Не е ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна реч, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, учуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през някогашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се неволно. Тия свежи, засмени лимонови храсти и тия стари, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, за да се събудят на другия ден за нови мъки. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се събудят и ще видят новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, съдбата на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите жени, синоветe - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още кът, непощаден и неосквернен от сонма врагове...
Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - поклон пред тяхната памет! Спете тихо, трикерски мъченици! Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...
Посетих и напуснатата черквица „Св. Георги”, в която, както ми каза Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка напусната черквица, осветена с молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска светиня?...
„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!...