Участието на старозагорци в епопеята "Ножот"

Този материал беше подготвен за публикация във в. "Старозагорски новини" по повод 105 г. от вземането на онова решение на шепа младежи, да го превърнат в своята Шипка. Те бяха родени от различните части на една земя, която наричаха България. Свободната част от нея наричаха "Горната България", а останалата под робство -"Долната България". В училищата младите учители на младата държава преподаваха вдъхновено на своите ученици - големият урок, който опълченците на Шипка, дадоха на поколенията след тях - как трябва да се умира за свободата. Онези, които бяха ученици в Долната България, не можеха това да го учат в училище. Те го учеха от книгите, които се подаваха от ръка на ръка. И те, техните ученици, в градските и селски училища, на духовно тогава единна България, се помъчиха да докажат, че са възприели наученото правилно. Участниците в това събитие, бяха  - ученици, занаятчии, земеделци - свободни и роби, по статуквото тогава.  Днес думата робство се заменя с присъствие. Сред участниците в тази епопея имаше и хора родом от Стара Загора и областта. В този материал става дума и за тях.

                           Участието на старозагорци в епопеята „Ножот”

Предлагайки този материал на вниманието на читателите на в. „Старозагорски новини” искам да направя едно уточнение, че не става въпрос само за момчета, родени в Стара Загора, а за младежи родени и на територията на Старозагорска област и той е по повод 105 години от това знаменателно събитие.

Сражението на връх Ножот, е едно от най – големите и кръвопролитни сражения, осъзнато дадени от Вътрешната македоно – одринска революционна организация (ВМОРО) след Илинденско – Преображенското въстание от 1903 г.

Причината за това, е че сръбската и гръцката въоръжени пропаганди се засилват след неговото потушаване. Добре финансирани от своите правителства, сръбските и гръцките чети се стремят да откъснат българските общини от лоното на Екзархията и да ги присъединят към Сръбската или Цариградската патриаршия. Отоманските закони, които признават верското разделение като определящо за етническата принадлежност на раята са добра база за работа от тях. За това българското население е притискано да се самоопределя като сръбско или гръцко, с което да се подхранват териториалните претенции на Атина и Белград към Македония. Султанската власт подкрепя тези пропаганди. Защото ги смята за по-безопасни за опазване на нейните владения в Европа. Чрез самоизтреблението на християнското население Високата порта спекулира пред европейската общественост, че е единствената легитимна сила, която може да удържа реда в Македония.

Борбата срещу чуждите пропаганди става обект на обсъжданията по време на Рилският конгрес на ВМОРО, провел се през септември 1905 г. Но заради надделялото левичарство по въпросът за самостойността на организацията, от липсата на пари, до решителни  мерки срещу тях не се стига до пролетта на 1907 г.

През това време сръбската въоръжена пропаганда успява, чрез насилствени средства да обърне селата около градовете. Прилеп и Велес и дори да успее да влезе в някой къщи. На населението  от обърнатите сърбомански села е забранено да купуват от български търговци  в пазарните дни. По този начин българщината в тези градове е изправена пред още една опасност – икономическата.

Осигурените средства от ВМОРО, за които пише в писмото си Иван Гарванов  до Тома Карайовов, развързват ръцете и, за да може да извърши мобилизация на хора за сформиране на нови чети, които да отидат да прочистят района около Бабуна планина..

Първата от тях, която влиза в Македония на 14 май е на Таню Николов от Хасково и е в състав от 28 човека. Сред тях е 37 годишния старозагорец Димитър Дойчинов и 24 годишния казанлъчанец Никола Василев. След прочистването на Прилепско и Велешко от сърбоманщината, четата трябва да се отправи към съседния Битолски район.

Втората чета, която влиза в Македония, преминавайки на 27 май през Кюстендилският пропусквателен пункт на организацията е тази Михаил Чаков, предвидена след това да действа във Велешко. Сред петдесетте четника  са чирпанлиите Никола Болгуров (Булгуров) и 20 годишния Никола Пенев.

В началото на юни към  Македония се отправя и 40 членната Костурска чета на войводата Христо Цветков. Сред нейния състав са трима човека от с. Свобода – Петко Д. Бойчев на 21 г., Тоню Желев на 22 г. и Неделчо Монев на 23 г. Последната чета, която е предвидена да вземе участие в прочистването на района е четата на Иван Наумов – Алябака в нейния 60 членен състав личат имената на старозагорците Тодор Т. Чалницки на 22 г., Миал Гюров на 20 г., Койчо Славов на 21 г., Петко Буналов на 22 г. и Тодор Дочев на 25 г., а също така и на 19 г. Костантин Аврамов от Чирпан.

Докато се очаква пристигането на последната чета на площ от 10 кв. км  в района на Бабуна планина се съсредоточват четите на прилепския районен войвода и член на Окръжния комитет Петър Ацев, в която като негови четници са казанлъчина Георги Дочев на 23 г., крънчанина Никола Тенев на 25 г. и 20 г. Колю Тенев от с.Любенова махала. Освен него към сборният отряд се присъединяват местните чети от Прилепско и Велешко водени от войводите си Мирчо Найденов, Секула Ораовдолски и Велко Апостолов - Попадийски. Поетапно е включена и селската милиция от съседните села, според някой източници тя наброява 150 човека, според други достига до 300 човека.

Или сумарно казано бойната сила, която се съсредоточва в първата десетдневка на юли за борба срещу сръбската въоръжена пропаганда е между 400 – 500 човека. Нейната задача е да прочисти селата в Бабуна планина от сърбомански шпиони и окончателно да ликвидира гнездата на сръбската пропаганда. Основният удар е насочен към село Никодин (Никодим) намиращо се във  Велешката кааза, което сръбсктата въоръжена пропаганда от началото на 1907 г. си е поставила за цел да овладее. Селото на два пъти преминава в ръцете на български и сръбски четници. Накрая последните са принудени, преоблечени като жени да го напуснат.

Това съсредоточване и водене на активни военни действия от страна на въоръжените структури на ВМОРО не може да не остане незабелязано от турската власт. И след 10 юли (н.ст.) започват да се съсредоточват турски войски, към подножието на Бабуна планина. На 13 юли три табора (около 3000 турски войника) под командването на Енвер бей са готови за провеждането на активни военни действия.

Общото командване на сборните чети е поето от най-стария и най-способен войвода ­ Таню Николов. Той правилно преценява, че частите му са разположени добре и могат сравнително равностойно да посрещнат шесткратно превъзхождащия ги противник. Единствено изнесена напред, незащитена и заплашена от обкръжение, е позицията на група от 45 четници в местността Ножот, над село Ракле. Войводите изпращат вестоносец при момчетата с нареждане до сутринта да се оттеглят към основните сили по високите била на планините. Но тези предимно млади момчета отказват да изпълнят заповедта.

Кое ги е накарало да постъпят така? Дали младостта и желанието да превърнат вулканичният връх в една своя „Шипка”, дали стремежът да привлекат върху себе си силите на турската армия и да дадат време на останалите да се отеглят, само можем да гадаем. За виновници на това решение Христо Силянов посочва 17 годишния възпитаник на военното училище в София Трендафил Думбалаков, 21 годишния шестеовец Христо Попов (като грешно е посочено името Атанас) и панагюреца Петко Койчев. Сред 45 – те „рицари на Ножот” остава и 37 годишния Димитър Дойчинов.

Именно това негово оставане там, оборва твърдението, че основните сили на Костурската чета са вземали участие в сражението на Ножот, подпомогнати от четници на Михаил Чаков и Мирчо Найдов. Тази група е сборна, в нея има представители от почти всички чети събрали се в района.

Боят на 14 юли започва с общо настъпление на таборите. Турците едновременно атакуват фронтално срещу ножовци и срещу крилата на основните четнически сили, стоящи нависоко в Бабуна планина. Чрез тръбач Таню Николов подава сигнал на ножовци да пестят патроните и те с дружно “ура”  му отговарят, че са разбрали заповедта. Енергично отбраняващите се в Бабуна планина четници и селска милиция успяват преди турците да заемат ключовите хребети и височини. Това им позволява до вечерта да се задържат на изгодни позиции, давайки само седем убити. Около обяд Енвер бей си дава сметка, че ножовци може да са храбри, но за сметка на това са неопитни и започва да обгражда върха от всички страни. Останали в адския юлски пек без вода и патрони, момчетата все още имали възможност да се изтеглят към близкия манастир и спасителната планина. Но никой от тях не помръдва от мястото си. Първо са избити 13 четници, заемащи позиция в подножието на върха. Накрая започва обща атака срещу него.

Ето как описва мигът на саможертвата Христо Силянов: „“Ножовци” внезапно видяха в своя тил неприятеля ­ видяха смъртта и се приготвиха да я посрещнат като герои. Те се разпределиха набързо така, че да бият на всички страни, без да пестят вече бомби и патрони. Устремът на врага откъм северните канари бе за известно време спрян от многото бомби, които избухваха пред редовете му. Аскерът използва един миг на затишие, за да се хвърли на нож срещу канарите. За “ножовци” това бе мигът на решената саможертва. Всички се отдадоха на трескава работа. Докато едни оказваха последен отпор, други правеха негодни пушките си и унищожаваха всичко ценно, което имаха и сетне насочваха револверите към черепите си. С последните възпламенени бомби полетяха нагоре късове от телата на последните “ножовци”. Пушки вече не се чуваха. Дадоха се още няколко револверни изстрела и на позицията настана мълчание. Обетът, даден тази сутрин от “ножовци”, беше вече изпълнен.”
След завземането на Ножот турците разсъбличат умрелите четници, но Енвер бей спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на храбрите четници. Телата на четниците по негова заповед са погребани в близост до върха от местните селяни. Поради каменистата почва и липсата на пръст те са затрупани с камъни и дълго след това части от телата на героите са разнасяни из околността от диви животни и кучета.

Документалната фотография на жертвите  - историята дължи на жандармерийския реформаторски офицер, италианският капитан Лучи, който заснема разсъблечените тела на ножовци. Смайващата снимка попада на челните страници на всички световни вестници. Коментарът бил: “Българите се бият като японци.” Сравнението се правело, защото година преди това Европа вече била поразена от кодекса на самураите в Руско-японската война.

По-късно тази направена фотография ще попадне и в ръцете на прилепските граждани.

Общо 16 човека от Стара Загора и областта вземат участие в сраженията разиграли се в Бабуна планина на 14 юли. Там загива, както споменахме 37 годишния старозагорец Димитър Дойчинов, на самият връх. От тези останали живи 15 човека в името на освобождението на Македония тримата съселяни от с. Свобода – Неделчо Монев, Петко Бойчев и Теню Желев, загиват на 31 юли с.г. край с. Дреновени, Костурско, заедно с членът на ОК на ВМОРО Пандо Кляшев. А Тодор Дочев ще умре отровен през 1909 г. в Прилепският затвор.

Забележка: По повод епопеята на „Ножот” има и някой неточни твърдения, които остават още в историографията. Едно от тях е, че голяма част от участниците на върхът са били от Костурската чета. Това твърдение беше наложено на времето от Христо Силянов и остава в сила, все още. Голяма част от Костурската чета на Христо Цветков загива, но не на „Ножот”, а край с. Дреновени, Костурско, което налага да се изпрати малко по-късно четата на Пандо Сидов в този район, за борба срещу андартството. Тъй като за това ще е нужно да се дава и справочен апарат, а не да бъде просто един материал подготвен за вестник си запазвам правото, да го предложа по – късно на общественото внимание.