сряда, 31 юли 2013 г.

1 август 1903 година




1 август - Тиза - петък

Макар че съм болен слезнах в с. Косинец и на сила собрах хляб. Научихме се, че во „Св. Неделя” стоели аскер и пазели селото. Устроихме смърдецката центрова чета от около 50 души, прочетохме им възстаническия устав. Вечерта спахме на „Вълканови чешми”.



                                                 Васил Чекаларов и Борис Сарафов

По време на Смилевският конгрес наред с останалите въпроси е повдигнат и този за числеността на четите. Възприема се предложението на Борис Сарафов броят на четниците да е от 30 до 50 човека. Но условията, броят на въоръженото население, налагат да се сформират и по малки по численост селски чети. Според взетото на конгреса решение броят на четите в даден район не е уточнен предварително. Това става след конгреса по усмотрение на Горските началства, като четите биват - центрови и селски. 
 част от четата на Пандо Сидов по време на Илинденското въстание. Снимката е правена от Леонидас Папазоглу, по всяка вероятност в овладяната Клисура.

При създаването на въстаническият отряд, на който се възлага да извърши дадена настъпателна операция (като овладяването на Клисура или походът до Билишча и Капешчица ) центровата чета е основното бойно ядро, към което се присъединяват селските чети и въстаналите селяни.
                         четата на Никола Андреев преди Илинденското въстание

вторник, 30 юли 2013 г.

31 юли 1903 година



 Из дневника на Васил Чекаларов:

31 юли - Тиза - четвъртък


                                    Общ изглед от село Косинец преди 1927 г.

През нощта настинах та не можах да се мръдна. На заранта и през целия ден лежах, понеже четите беха доста пръснати затова не можахме да предприемем нищо, особена мъчнотия срещнахме за храна, заръчахме в Косинец 400 хляба, а ни се изпратиха 200, останаха момчетата гладни.

Из Поверително писмо № 670


с. Бъмбоки

На 31 юлий, двама сслени, Стефан Гичов и Петр Стефов, баща и син, на отиване в Клисура за лечене, били заклани под Клисура от башибозука.

с. Апоскеп

На 31 юлий войската убила в селото Кузо Цидов, 56 годишен, за да му вземе леската.

Проблемът с изхранването на хората винаги е стоял като проблем пред жителите на Костурско. Малкото обработваема земя, която има в Костурско, кара част от неговите жители да търсят препитанието си с гурбет извън пределите на родното село, кааза, вилает. Всяка от обособените области изпраща гурбетчиите си с определени дейности: от Корешчата като строители; от Пополето, като млекопреработватели и градинари; от Костенарията като мелничари. Именно за това от този край е имало много гурбетчии както в пределите на Османската империя (включително и Египет), така и извън нея. Гурбетчии от Костурско има в Гърция, България, Сърбия, Румъния, дори и в Русия. Първите гурбетчии потеглили за Америка ще заминат след въстанието. Завръщането на част от тях още в края на 1902 г. до пролетта на 1903 г., за да вземат участие в готвеното въстание, допълнително натоварва бедното от към храни Костурско. Какъв е броят на завърналите се гурбетчии, не е ясен. Но като членове на "Кружока" от Стара Загора (създаден около Коледа на 1901 г., като подразделение на ВМОРО, като членуващите в него се считат за членове на организацията в родните си села ) заминават за родните си села (предимно от Косинец и Смърдеш) 120 строители, за да вземат участие в "сватбата". Лазар Киселинчев, описва групата гурбетчии, които се прибират по родните си места, пътуваща с влака, които са именно пак от Костурско.

понеделник, 29 юли 2013 г.

30 юли 1903 година




30 юли - Вълканова чешма - сряда
                                                    село Дреновени днес

С големи мъчнотии убедихме косинските и лобаницки фамилии да се завърнат по селата си. Днес можахме да прекараме без да имаме големи тревоги. Решихме да нападнем „Св. Неделя”, обаче силите ни бяха доста пръснати и хляба закъсне да ни дойде, за това отложихме за утре вечер. Една част изпратихме во Косинец, за да приготви хлеб друга част се установи на Косинското кале, а ние со третата част се установихме на „Тиза”.

На пръв поглед това се оказва един тих и спокоен ден. Но не трябва да се забравя, че освен да участват във военни действия, голяма част от въстаниците имат задължения и към прибирането на реколтата - жътва, вършитба, изкопаване на дупки, в които да се укрие храната и покъщината на домакинството, при евентуално нападение от страна на турската армия или башибозук.

Знамето на центровата чета на Загоричани. Ушито е от учителката Маслина Грънчарова. По време на въстанието, като висша форма на признаване на геройски сражавалите се въстаници и намерили своята смърт под него, са били за кратко покривани с него, преди да бъдат погребани. Знамето взема участие в походът на част от Костурските въстаници към Прилепско. След това е било принесено в България. С него са били покрити тленните останки на Гоце Делчев. През късната пролет на 1941 г. е отново занесено в Костурско, за да може да бъде развято при посрещането на Българската армия.

 

неделя, 28 юли 2013 г.

29 юли 1903 година



Из дневника на Васил Чекаларов:

29 юли - Смърдеш - вторник

Ни събудиха още во зори и ни казаха, че Върбник гори. Всичките въмблени избегаха, също и смърдешени въпреки много ни викане да не напускат селото. Се качихме и ние на „Бели Кладенци” дето беха възстаниците. От тук видехме димовете от изгореното Върбник, веднага повикахме Стерио Стериовски, центровия смърдешки войдода, заедно со въмбелската, върбицката и смърдешката чети и ги изпратихме за Въмбел, да заемат местата и да запазят селото.
Ни се извести от караула, че от към Дъмбени се слушат топовни гърмежи и много аскери идвале, аскери идват и от към Косинец, аз предложих да заминем за Дъмбени, за да ги отблъснем, обаче Поптрайков и Кляшев казаха, че момчетата са много изморени, та да заминем вечерта. След малко ни се извести, че Дъмбени гори и че всички фамилии от Дъмбени, Косинец и Лобаница, избегали от селата и дохождат нагоре во планината. Аскерите и те настъпвали тук вече не ни сбираше повече и трябваше да заминем и да дадем помощ. Тръгнахме со четите дъмбенски и косински и се спрехме на „Тиза”. От тук се виждаха пламените от запаленото вече Дъмбени и аскерите, които настъпваха нагоре.
От десния фланг наредих косинци и после дъмбенци, така ги наредихме по-наредко. Кирияко Търповски и Цильо Бакалов со една дружина и те пристигнаха от към Берик и се закрепиха по височините на „Харамийската планина”. Така аз прекарах всичката линия от „Корици”, „Тиза”, „Харамийската планина” та до височините на „Мали Вогли” на „Търново слива”. По цялата линия настаних момчетата со голема бързина, но на всекъде силата ни беше слаба и много пръсната, иначе не можеше да се стори, защото неприятеля и той беше много пръснат и дохождаше по всички направления на Дъмбенската планина. Стигнаха Митре Влашето и Попов со своите чети, со тех попълнихме редовете доволно, огъня се откри най-напред от към десния фланг и от далече. Тук се уби едно момче от Косинец и то толкова далече, щото маузеровия куршум не можа да го пробие, остана в телото (се именува Митре Киров Пировски). Най-после се откри огъня по всичката линия. На всякъде момчетата се държаха акуратно. Турците грабнаха всичките дъмбенски стада и ги затераха към Дъмбени и хванаха да колят стадата.
Изкомандувахме за настъпление, което се почна от всички страни. Турците макар и да имаха два топа, со които ни гърмеха, макар и да бяха повече от нас, се изплашиха и почнаха да отстъпват. Ние окуражени от това, со викане на ура, подех аз левия фланг и с голема бързина заехме некои места. Цильо Кономладски и той акуратно настъпваше и така турците удариха на бег. Во „Мали Вогли” един от турците тръбачи со още двама души, сплеткаха конците и не знаеха на къде отиват, двамата се изплъзнаха към селото Габреш, но тръбачът почна да бега низ височините на „Мали Вогли”. Извикахме некои от момчетата напред да го хванем, защото остана самичък. Той като постоя малко, момчетата мислеха, че не е сам и слабо настъпваха, обаче той излезна самичек срещу нас и почна да бега силно. Мнозина стреляхме и настъпвахме от всички страни, аз забелезах турчина направи една тумба, казах на Биолчев, че го раних. След малко той беше вече в нашите ръце, неколцина викаха че са го ранили те, аз мълчах и не им отказвах, че те са го ранили разбира се, за да ги насърдча, обаче манлихеровия куршум се познава, където минава, той беше ранен в четирите пръста на десния крак. Продупчих му я и шапката от главата, макар да стрелях от 100-120 крачки. Над него се намери тръбата, маузеров щик, 75 патрони маузерови, а пушката и патрондаш немаше, види се ги е скрил. Запитахме го, бихме го да ни каже, но не ни ги каза. Казваше, че му ги е взел юзбашията, но това беше лъжа. Всеки искаше да си отмъстява и всеки го биеше. Той беше вече изнемощял. Запретих да го бият и го качихме на едно магаре и го носим на „Вълканова чешма”. Поптрайков и Попов со неколко момчета заминаха за Дъмбени. Стадата всичките им ги откраднахме.
Сражението се почна от 6 часа и се свърши в 12 ½  часа вечерта. Аскерите позорно се отправиха без да се спрат, направо за Костур. От турците се видеха убити над 13-14 души и заловения жив тръбач. От нашите само една жертва, а ранен никак. Неколко къщи изгориха башибозуците во Лобаница. Забелеза се дим во Прекопана.

Из „Моето тефтерче” на Лазар Кисилинчев

29 юлий – вторник... „Франговица”


...От „Франговица” караула ни вика да отидем да видим  къде Дъмбенско. Бързо со Лазо и Пандо се изкачиме, гледаме от „Клисура” и „Лазиня” се движи много аскер , къмо Дъмбени; разбираме що аскеро излезе да се справи со нас.  Турците влезнае во Дъмбени, след малко видоме агън и кадеш, запалия го селото; след това почнае да се изкачват по планината за къмо „Локвата”; со себе си носее много кони со джепане, ясно пулеме  и товарите топови планински. Васил Саров казва: „Голема пошча ефето (турчина) ни прави- со торови имлегва по нас; ние сме въоръжени со коси и лопати и кюскии.”
Извикаме Чекаларов, той щом виде аскеро и топовите  каза, че днес Султана ни прави чест да се бие со нас и со топови; веднага нареди Попов со една Косинска чета да вземе во десно въро „Франговица”, Лазо поп Трайков и яз да държиме пресеката  „Тиза” над „Корици” , и той и Пандо се наредие   по „Арамийските падини” до „Мечкина порта”. Аскерите излегое до „Белата Леска” и веднага почнае да стрелят по нас; саато беше седем и четвърт, от къмо Вълкана пристигнае Стерио со Въмбелени и Върбничени; той ми разправи, че щом слезна  към Върбник, извикае едно „ура” и башибозуците, както горее селото, избегае; фамилиите обаче се страхували да се върнат. Турците от Дъмбени, свичко около 1000  души, излегое и огно по „Мали Вогли” завре; благодарение, че местоположението беше добре познато на въстаниците, свички настъпвае без да се страхуват. Ето вече и топчетата гърмат по „Франговица” и въстаниците като видое, че не правят никаква пакост , се засилие и се доближия  толкова много, щото накарае топчетата да замълче. Аскеро пък не можа да се движи лесно по гречките и каменята  и местността.
Докато турската бурия свиреше юруш, по ено време почна да свири назад! Ако аскерите не се сгъзвае со време и ако ние имаме ошче десетина манлихерки, можеме да му зеваме топчетата като шекер. Стрелбата се водеше от разстояние 250-300 м. На висок глас викаме: „Не бойте се момчета! Удряйте по келешите! Държте да ги фатиме живи!”  Много от въстаниците ме питат дали е тук Чекаларов: казвам им че е тук и слушам да се повтаря: „Не бойте се, тук е Чекаларов!” Неколко млади невести зад нас, сака да донесе со котли вода на въстаниците, Лазо ги гони, Попов по „телефона” вика, че при него има един убит въстаник – Митрето К.Пировски от Косинец; му отговаряме  да не казва, за да не се плашат останалите въстаници. Турците свички отстъпват, гледаме ги как бегат; саато е 11. Въстаниците, ядосани зашчо аскера изгоре хубавото село Дъмбени, търчехе по турците, които бегае кай крави, викае „ура”. Така ги гонее  до къди Сливени. Прибра се и Лобаницката чета: каза, че има изгорено 15 къшчи от селото.Нашите въстаници можее да фане жив и един турчин – бурезанина (тръбача), който беше ранен. Щом го донесое  при нас, аскерлията се оплакваше, че е ранен; тогава )екаларом сам се зае  да му пречисти раната по ногата и му я превърза. Той от стра се тресеше кай лист. Запитах го откъде е родом; ми каза че бил от Аргирокастро; го успокои, че нема нишчо да пати. Зададо му въпроса: дали знае кой му превързва раната? Горкият турчин ме погледна и уплашено ми каза: „Галиба, той требва да е някой лекар!”Обясни му, че той не е лекар, а самият войвода Чекаларов, против когото е вдигнат целият турски аскер! – „Ето виж и да се убедиш сам, че ние Болгарите от тоя край, па и свички болгари от Македония въставаме не за да убиваме старци, жени и деца и да грабим чуждото, както правите вие, турците, ние се борим за свободата, ние се борим против аскерските зулуми, против лошите юкиметски чиновници, които без рушвет не раздават право; ние не сме, както ни мислите, напротив ние помагаме на асмовете си (враговете си), ето ти превързваме раната!”
Турчина скунат (наведен), не дига глава да види Цильо, който вече беше направил превръзката. След като Чекаларов си прибра превръзките во чантата, турчина ми каза:  „Оре, кирие, арития афтос ине о Чекаларов? Алах, алах, бисмиля!” ( „Абе, Господине, нистина това е Чекаларов? Господи! Господи!”)
„Защо – питам повторно – не вервеш на думите ми?”
-         Ако ме убивате, саке да остана со верата, какво Чекаларов е, оно страшилище...
И почна да ни описва со фигури колко бил страшен Чекаларов! Около нас имаше въстаници, свички се смее на неговите детински вервания; накрая ми каза: „Ефенди, така ни го описва Чекаларов нашите малки и големи забити.”

Из спомените на Иван Попов «Борбата в Костурско»

На 29 бяхме вече разположени над Смърдеш на почивка и си печехме брави за ядене. (От Капещица заграбихме до 150 вола и 100 кози). Дойде ни известие от сеото Дъмбени, че то е запалено от войската, която идела от Костур – до 1000 души и почнала да преследва  дъмбешката селска чета. Тогава ние мигом всички се приготвихме и тръгнахме на помощ. Като вървяхме , срещнах семействата от селото Косинец, натоварили на добитъци, каквото можали освен децата си да вземат; бягаха къде нас, защото се уплашили, че и тяхното село ще бъде запалено и нападнато, както и дъмбешчани бяха успели да напуснат селото преди войската, та само някой стари хора бяха избити. Тука като ме срещнаха тия семейства, от които мнозина ме познаваха, взеха да се кръстят и да ми викат «Злати Попов, ти жив ли си още?» Попитах ги изгорено ли е селото им, а те ми отговориха «Комати да са стори селото, вие да сте живи, коа ке се освободиме, по-добри къщи ке си направиме». Аз не забелезах да са отчаяни, не видех някоя да плаче, изобщо бодри бяха още. Даже напред видех учителката, която вървеше със затъкната кама в пояса; казваше се Виктория Михайлова от Прилеп. Тя беше везла косинското знаме (всяка центрова чета си имаше знаме, под което се събираха селските чети на центъра). Аз ги окуражих да не се боят , казах им, че отиваме против войската и че ще я надвием. И наистина след десетина минути вече се срещнахме с войската и започнахме сражение.Успяхме да вземем височините над Тиза, Франговища, Арамийските падини и Локвата. По цялото протежение на позициите се викаше ура! С издигнати знамена. След това взехме да настъпяме и войската почна да отстъпва в безпорядък към изгореното село Дъмбени, като не и давахме да залегне и да открие огън. Турците вървейки твърде често стреляха, гърмежите бяха помти слепи. Застигнахме техния тръбач и го залонихме жив. Турската войска имаше два горски топа, възкачени на планината. А войската я гонихме по стъпките с вик ура! И така все до селото Дъмбени, гдето замръкнахме. Ние не дадохме никакви жертви  освен едно момче – Митре Киров Пировски от Косинец. През нощта се завърнахме на височините между Дъмбени и Смърдеш, наречени «Тиза»  и «Вълканово чезмо»... Същият ден 29 юлий башибозукът и аскерът от Биглища изгориха селото Върбник, гдето убиха двама, мъж и жена; жената Василица Грозданова беше стрина на Кляшева. (с цитираният по-долу документ за жертвите от с.Върбник, трябва да се приеме, че става въпрос за Митра Грозданова, която е съпруга на Васил Грозданов от същото село. Васил Грозданов е вземал участие в Кресненско – Разложкото въстание от 1878-1879 г.)

Из Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля

...Същия ден (29.VII.) аскер от 800 души незабелязано запали селото Дъмбени, но като му се отвори огън от една селска чета от 40 души, аскера потегли към планината нагоре на върховете при „Локвата”. Аскера беше посрещнат от 500 души въстаници и завърза се силно срежение. След 6-часово сражение аскера отстъпи и почна да бяга в безпорядък към с. Дъмбени, а въстаниците го гонеха цели 2 часа, докато най-сетне с настъпванието на нощта им се погуби отпред очите. От турците има сума убити и един сигналист заедно с пистона му заловен жив от въстаниците. Убит един въстаник. Този сигналист беше първия роб аскер в ръцете на въстаниците. От това сражение се даде на турците да разберат, че е по-малко от хилядо души аскер не могат да ни нападнат в планините.

Из Поверително писмо № 670

с. Дъмбени

Преди още избухването на възстанието съседните турски села много се плашили от Дъмбени и настоявали да се изгори, както и Смърдеш. Около 8 дни след възстанието, от към турските села Св. Неделя и Четирог се движела към селото много войска и башибозук с постоянни залпове. Мъжете биле напуснали селото. Три топовни залпове изпоплашили останалото в селото население, което ударило на бяг, към Дъмбенската планина. Башибозукът и една част от войската влезли в селото, ограбили всичко което могли да задигнат от къщите и след това ги подпалили. Другата войска се спуснала към планината по разбягалото се население и убила:
1. Търпен Ангелов             70 г. с щик
2. Йото Радков                     "  "  с куршум
3. Митре Терзиовски        102 " "   "
4. Трайко Ангелов              80 " "   "
5. Ставро Кенков                80 " "   "
6. Динко Гулйов                 80 " "   "
7. Митревица Аджиева      65 " "  "
8. Динковица Солимезова 60 " разпрана
9.Лазовица Караджова      60 "    "
10. Илйца Папа Шункова  90 "    "
Напредването па войските било спряно от съединените чети на Чакаларова. Започнал се ожесточен бой. Войските отстъпили и се разбягали. На бягане, башибозукът отнесъл една невеста на 21 години, четири момичета по на 13-14 години, които държал една седмица и после ги изпратил назад в селото.
Два дни след изгарянето на селото, населението почнало да се завръща, даже някои захванали да вържат снопите и да прибират житото.


с. Въмбел
 състоянието на черквата в село Въмбел днес, по всяка вероятност, така е изглеждала в края на юли 1903 г., след нападението и опожаряването на селото.

Това село било подпалено и изгоряло същия ден, когато биле подпалени и Дъмбеиските колиби. Войските, които го подпалили дошле от към Биглица. От 125 къщи изгорели 86. Тая войска преспала около с. Връбннк и на другия ден пак се възвърнала към Въмбел. Населението успяло да избяга, преди да дойде войската. Част от войниците се изкачили към планината Липовец. Тук в билото на планината те открили 15 скрити въоръжени момчета и ги убили.
1.Петре Папа                   17      год.
2.Георги Наумов             20       "
3.Търпо Лазов                 25      "
4.Никола Димитров        24       "
5.Андон Димитров         24        "
6.Цветко Ламбров           23        "
7.Наум Лазов                   28        "
8.Никола Панов              30         "
9.Наум Георгиев             17         "
10.Вангел Тодоров         18         "
11.Георги Андонов         28         "
12.Яни Киров                  20        "
13.Андон Костадинов    22         "
14.Яни Христов              23         "
15.Сотир Митрев            21         "
Тоя и предишния ден в селото са биле убити:
16.Ставро Спасов           90      год.    с щик
17.Тръндо Митрев          90        "           "
18.Ница Тасев                 85        "            "
А в планината са биле убити:
19.Иван Ставрев            85        "   с  куршум
20.Яне Андонов             22        "           "
21.Никола Пандов         80        "            "
22.Димитр Пандов        12        "            "
23.Наумица Лякова       40        "            "
Като четник е бил убит: Петре Христов 38 год.
Освен това войските откарали 1300 глави овце, 437 глави едър добитък, 9 мъски и 14 магарета.

с. Върбник

На 31 юлий пристигнала войска от към Биглица, влезла в селото с залпове и го подпалила. Всички 82 къщи заедно с църквата Св. Георги и училището биле изгорени. Откаран бил всичкия селски добитък.
Паднали убити:
1. Митра Грозданова       55 год.
2.Дано Динев                  70   "
3.Илия Динев                  65   "

(нарочно сме оставили датите така, както са записани в Поверителното писмо. За станалите събития в Косинец е посочено, че са станали на 3 август – неделя и за това ще ги цитираме тогава)


събота, 27 юли 2013 г.

28 юли 1903 година




28 юли - Смърдеш - понеделник

Решено беше от тук да нападнем Билища и да го изгорим. Към седем саато след обед Поптрайков со неколко чети замина за Къпещица и от левата страна да нахлуе во Билища, Попов и Кляшев заеха десната страна над Върбник от горе, а пък аз направо во Върбник.


             село Върбник по време на първата световна война
 
Колко излезнахме над височините над Върбник турците ни откриха огън. И се почна редовна престрелка. Също и на Поптрайков откриха огън. Види се турците имали известие и се закрепили много добре, всички фамилии са ги изтеглили. До вечерта се стражавахме и не беше възможно да се настъпи. Па и нашите възстаници до толкова се беха изплашили щото требваше човек со сила да ги кара да настъпват, па и това го направихме со Илия Биолчев, но напразно.
Л. Поптрайков даде жертва, Колето Шамандуров, а ние един ранен от турците. Всички остъпихме и се прибрахме во Смърдеш. Забравих да отбележа: Поптрайков и него малко го раниха во гърба. Възстаниците прибраха неколко стотин кози и овци и говеда и ги натераха во Смърдецката планина.

Из спомените на Иван Попов «Борбата в Костурско»


И така на 28 юлий след обяд всички тръгнахме от Смърдеш за Биглища, като бяхме разпределени на два отряда, от които аз, Чакаларов и Кляшев трябваше да нападнем на Биглища, а южният под водителството на Лазо поп Трайков – на селото Капещица. Минахме през селата Въмбел и Връбник, гдето много добре ни посрещнаха – техни деца тичаха да ни донасят в силните тогава горещени, вода. Още преди да минем през селото Връбник, турските караули, поставени по височините, ни забелязаха и дадоха сигнал с гърмежи. Минахме през селото излязохме на височината над селото Връбник и се започна сражение по цялата линия. От първата позиция турците отстъпиха на друга позиция по-назад, гдето бяха добре окопани, укрепени. Ние не се решихме да атакуваме, защото трябваше да минем една долинка и сетне да се катерим на нагоре към турските позиции, щяхме да дадем много жертви, а не се знаеше щяхме ли да можем успя, и затова продължихме престрелката до вечерта и след това отстъпихме над селото Смърдеш в планината. В това сражение дадохме една жертва – убиха един четник от Смърдеш по име Никола Шамандуров. На Лазо поп Трайков два куршума му пробиха шапката и един леко го рани в гърба. И едно момче от с. Турия се рани и сетне умре.

Из „Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля...”


На 28 юли Лазо, Васил и Пандо с четири центрови войводи (Ив. Попов, Митре Панджаров, Стерьо Стерьовски и Васил Николов) и много селски войводи - всичко въстаници повече от 800 души - нападнаха чисто турския градец Билища (мюдюрлък), център на арнаутите в Дяволта. Югозападната част на Костурско граничи с чисто арнаутски села от мухамеданска вяра, наречени Дяволци поради реката Дявол. При изгаранието на с. Смърдеш, 9.V. тая година, те се отличиха с най-голям грабеж и насилия, та трябваше непременно да удари на Билища, за да почувствуват и те силата на въстаническите, та да не тичат сляпо за плячка. При централизирането на въстаническите сили към с. Смърдеш арнаутите се сетиха да укрепят Билища с аскер и башибозук и да чакат нападението от здрави позиции. Нападнаха се едновременно и Билища, и Капещица (родно село на прочутия злодей-кръвопиец Касим ага, убит от Комитета). Нападението се започна в 9 часът и след 4-часово сражение въстаниците отстъпиха назад, без да превземат Билища. Турците оставиха 10 души мъртви (аскер и башибозук), а от въстаниците 1 при Капещица и 1 ранен при Билища, който скоро умря. Това нападение на Билища всея ужас и трепет у арнаутите, които не смееха да дохаждат за плячка.

Из Поверително писмо № 670
          изглед на Костур от към езерото в началото на ХХ век

На 28 юлий пристигнал в Костур от Населич Хюсеин Паша, военен командант на Костурско и Корчанско.

петък, 26 юли 2013 г.

27 юли 1903 година



Информацията в различните спомени, дневници и други документи е твърде малко, тъй като през този ден се извършва една концентрация на въстаническите сили от почти всички центрове на Костурско по време на Илинденското въстание от 1903 г. По райните си остават Никола Андреев и Манол Розов, които трябва да осъществят отбраната на района от евентуално нападение от посока Кайляри, гара Суровичево. Също така в района на Костенарията се намира местната чета, която след овладяването на градчето Клисура е отправена към района си със задача да охранява местното население, а същевременно с присъствието си да респектира мюсюлманското население от нахиите Хрупишча и Нестрам.

Из дневника на Васил Чекаларов:

27 юли - Кономладската пресека - неделя

От тук наблюдавах изгореното Жервени и Черновища, току-речи тези села по кономладската река всички жители избегали по планините. 

                                        общ изглед от село Кономлади днес
Вечерта со четите от Кономладския център и Блатцкия се упътихме за Кономлади, дето вечеряхме и подир това заминахме за Брезница. 
общ изглед от центъра на село Брезница по време на Първата световна война. Снимката по всяка вероятност е дело на Леонидас Папазоглу.
 
Тук ни посрещна Поптрайков со неговата голема чета при особени церемонии. От тук заминахме за Смърдеш и тъкмо в зори стигнахме и се установихме на „Ливадие”.
 общ изглед на село Смърдеш в края на ХІХ и началото на ХХ век

Из „Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля...”

... Същия аскер (от 700 души излязъл от Костур, за да прибере семействата на опожареното Жервени) на следующия ден, минавайки през село Черновищи, подпали две-три къщи....
(за с. Черновища не са дадени  сведения в Поверително писмо № 670,  да има пострадали и изгорени къщи при това прибиране на фамилиите от опожареното Жервени)



изглед от село Смърдеш по време на Първата  световна война, снимката по всяка вероятност е правена от костурският фотограф Леонидас Папазоглу. На заден план се вижда черквата "Св. Георги"

Отиването до Смърдеш преди предприемане на нападението над Билишча и Капешчица на близо 1200 въстаника е с една единствена цел – поклонение пред руините на селото, унищожено и разграбено на 9 май 1903 г. от редовна войска и башибозук, като част от него идва именно от там. Преди това поклонение са произнесени речи от Чекаларов, Кляшев, Поптрайков и Попов, пред въстаниците, в които се припомнят, пред присъстващите, зверствата на поробителя и призовават въстаниците, да извършат справедливото възмездие. Именно това се крие зад краткото изречение в дневника на Чекаларов:"Тук ни посрещна Поптрайков со неговата голема чета при особени церемонии". Това е един от ритуалите за повишаването на духа на въстаническите сили, който се въвежда в Костурско, малко преди и по време на въстанието от Костурското Горско Началство.


черквата "Св. Георги" в наши дни

четвъртък, 25 юли 2013 г.

26 юли 1903 година



Из дневника на Васил Чекаларов:

26 юли - Вич планина - събота

                        Изглед към с. Шестеово и Костурското езеро от пл. Вич.

От тук разгледах Шестеово и видех да димят една-две къщи, а другите не беха запалени, забелезахме сума аскер и башибозуци, които прибраха Жервенските фамилии, на които селото изгориха четниците от Корештенските центрове со Лазо Поптрайков и другарите му. След обед се забеляза да гори и Черновища и то само една две къщи. Получихме писмо от Георги Попхристов, който е дошъл с 150 души на помощ (леринци). 


                               панорамна снимка на с. Бабчор в началото на ХХ в.

Вечерта слезнахме во Бабчор, дето се срещнах со Попхристов, со него беше и Кочо от Зелениче, той мъченик, който на първото време не ме позна. Со Попхристов свършихме следното:
След една седмица да се сберем и нападнем аскерите на Екси-шуския мост и да го бомбардираме, а подир това да нападнем и Невеска. Се разделихме, ние заминахме за Кономладската пресека, за да срешнем со Митре, понеже от Черновища ни се извести, че аскерите избегали. В Дреновския усой има сражение Кузинчо со неколко други възстанически чети.

Из спомените на Пандо Кляшев „Освободителната борба в Костурско (до 1904 г.)

... на 26 юлий аскер от Костур дохожда в Шестеово, за да прибере жервенските фамилии: тогава турците изгарят една махала от Шестеово и 4 къщи от Черновища.
Когато бяхме на Шестеовският връх, се завърза сражение между четата на Козинчев (Дреновската и Поздивишките чети). Само един четник от страх се поврежда и умира.

Из „Сведение на ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля...”

 снимката е преснета от в. Емброс, на нея са фотографирани пленените четници на Васил Чекаларов по време Междусъюзническата война 1913 г. Никола Филипов Петревски (Кузинчев или както се среща в дневници и спомени на участници - Куцинчо) е първият от ляво на дясно на вторият ред.
 
...На 26 юли аскер от 700 души излезна от Костур, подпали селото Шестеово и на Шестеовския връх се срещна с една малка селска четичка от 30 души, водена от Никола Кузинчев. Завърза се сражение, което трая един час и четичката отстъпи незабелязано без никакви загу би. Загубата от турска страна не се знае....

ИзПоверително писмо № 670 от българския търговски агент в Битоля Андрей Тошев до министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията Р. Петров в София относно ужасните и масови жестокости на турските власти по време на потушаването на Илинденското въстание
                                                                                                         Битоля, 24 авг. 1904г.”
/За в бъдеще като документ ще бъде цитиран като: из Поверително писмо №670. Писано е въз основа на събраните сведения от Пелагонийският български митрополит Григорий, при посещението му в Костурско, за раздаване на помощи на постарадалото население и села. Сведенията са събирани от местното население, както се казва непосредствено след станалите събития, макар да има някакви видими разминавания, с цитираните документи, мисля че можем да се доверим и облегнем и на този източник./

с. Жервени

Това село е чисто помашко.
На 21 юлий четата на Попова убила 20 души турци, които се връщали от Костур, гдето ходили на пазар. На 23 с. м. четите поискали от населението да си здаде оръжието. Селените обаче отговорили с огън, вследствие на което четниците им запалили селото. През тоя ден били убити още шест души турци. Селото е било догорено в продължение на няколко дни. Населението се е криело в близката Жервенска гора. Изгорели всички 90 къщи. На 26 юлий дошла войска и прибрала цялото население в Костур.
С. Жервени е потурчено от преди стотина години. Черквата на това село е била обърната в джамия, а иконите отнесени в черквата Св. Георги в с. Бабчор, гдето се пазят и до днес.

с. Шестеово
                                    черквата "Свети Георги" в село Шестеово

На 25 юлий дошли в селото два табура войска. Населението се разбягало. Войските се предвождали от Костурския Веджи бей и идели с намерение да приберат жените и децата на изгореното турско село Жервени. Според както казвали отпосле селените турци, истинската цел на войската е била да изколи всички мъже в селото, тъй като най-напред там се развило знамето на възстанието. Но понеже не намерила никого, тя подпалила селото като предварително го ограбила.
Тоя ден изгорели 30 къщи и 22 плевни, а убити биле:
1. Мария Малковска на 70 г.
2. София Настова       "   " "
И на двете главите биле смазани.
Кога войската се пустнала по разбягалото се население, била пресрещната от три възстанически чети, които попречили на понататъшното й напредване. По такъв начин населението се спасило и успяло да се изпокрие в далечните гъсти лесове на планината Черна-Гора, западно от Шсстеово.
На другия ден, през селото минала друга войска, подпалили някои къщи и убила:
3. Янаки Илйов        на 90 год. прободен с щик и тялото му обезобразено.
4. Милио Новачков  на 70 год. убит с щик
5. Султана Недялкова мома         "       "
6. Петра Сърбинова на 28 год.     "       "

сряда, 24 юли 2013 г.

25 юли 1903 година




25 юли - Върбица - петък

От Елехово дойдоха 25 души възстаници но оръжие немаха и от Сребрено дойдоха 12 души, заедно со едно гъркоманско попче, което на първо място ни каза, че ще припознава за напред светата Екзархия и пр.
Днес направихме ново разпределение на всичките четници (всички що сме около 700 души). Разпределението стана така:
      Марко Иванов от Палеор, Кайлярско, войвода на Загорицката центрова чета

На Мокренски център, за центров войвода оставихме пак Никола Андреев; Загорския център: войвода Марко от Палеор со дружина от по 100 души избрани от всичките села на центъра. 
                                                               Петър Погончев

На селските загорски чети - едната Петрето Погончев, а другата част Митрето Гърков, на куманичката Васил Касов, на олицката - Костандо от Желегоже. (по всяка вероятност става въпрос за Костандо Живков от с. Тиквени, който по време на Илинденското въстание, се проявява със своята  храброст по време на сраженията)

 Васил Касов, Христо Бабаленов, Константин Пандов и Спиро Русев. Снимката е правена за спомен в превзетата Клисура от Костурските чети.

На Блатския център, войвода Попов, на селските Блатца и Черешница - Нумо Желински, на прекопанската и сребренската - Аргир Сетов от Сребрено, на олицката Ване Христов от Черновища, на Вишенската - Йото Рашайков.
На Апоскепския център за центров войвода Никола Христов, на селската апоскепска - Стоянчето Бакалов, на Шестеевската - Янето от Шестеово, на сетомската - Насо от Апоскеп и на жупаницката - Пандо Сидов.
След това разпределение на четите, раздадохме всичките взети от мюдюра прибрани вещи и опинци. Привечер се забелеза, че гори Шестеово. От загоричени се дигна една тревога, едно викане, пази Боже! Наредих загорицкия центров войвода да изпрати неколко четници да проверят, а ние изгърмехме неколко залпа. След малко разбрахме, че не било нищо. Подир това аз и Кляшев со възстаниците от двата центра Блатцки и Апоскепски заминахме за „Вичо”, а другите оставихме ги на „Върбица”.

Из спомените на Иван Попов «Борбата в Костурско»

(не зная, дали точно в Клисура или тук, при решаване на организационно-структурни  проблеми е взето решението, за което казва в спомените си Иван Попов)

В Клисура взехме общо решение да нападнем на града Биглища, защото от Биглища башибузуците както и от съседните села бяха взели участие в унищожаването на Смърдеш.

                                                  Илия Биолчев в превзетата Клисура

Из спомените на Илия Биолчев (резервен член на Костурското Горско Началство, който след гибелта на Манол Розов, като негов заместник се превръща в редовен член на Костурското Горско началство): макар че писани след години и в това, което си спомня от времето на Илинденското въстание, да има изкривени и силно приувеличени успехи на въстаниците, публикуваме този откъс от неговите спомени, защото откриват един нов момент от действията на Костурските въстанически сили, за който не се споменава до момента в други документи от този период, а от друга страна и дава по-обилна светлина зад краткото „а другите оставихме на Върбица” от дневника на Чекаларов.

 Никола Андреев, командващ въстаническите сили на Мокренско - Кайлярския район по време на Илинденското въстание от 1903 г.
 „Центровите чети на Попов и Андреев и някои от селските  чети се отправихме за Кайлярско, за да проучим на самото място дали повдигането на въстание в този край е възможно и полезно. Оказа се обаче, че едно въстанишко движение там поради многочислеността на турското население не само веднага ще бъде смачкано, но ще стане причина за съвършеното унищожаване на всичко българско в тоя край да мине под башибозушки ятаган. Ето защо оставихме мирен този край.
                                                                       Иван Попов
„Ние, когато се движехме с всички чети наедно – това често се случваше – достигахме до 800 души, а въоръжени хора имахме до 2000 души. Често се разделяхме. В боевите действия, аз бях като главен ръководител наравно с Чакаларова, който пък беше и районен ръководител, така че аз му бях подчинен.” (за мястото и ролята му по време на Илинденското въстание, според неговите спомени)

На пътя за Емборе, около Врабчанското езеро, изгорихме няколко турски чифлици, а опитът ни да изгорим черкезкото село Св. Тодоре не успя понеже не разполагахме с достатъчно време за подготвяне на тази акция. След двудневно престояване в Емборско, което използвахме за среща с ръководното тяло там, отправихме се обратно за Костурско.”