Вместо заключение - 110 години от Илинденското въстание

В книгата си „В страната на мъчениците” Алфред Рапапорт ( генерален консул на Австро-Унгария в Македония през периодът 1904 – 1909 г.) има една интересна мисъл: „По време на събитията през 1903-а се намирах доста далече от Македония - в Месопотамия, където от съобщенията на Ройтер и европейските вестници научавах само неясни или закъснели новини за събитията в страната, където моята кариера щеше да ме отведе подир шест месеца. Така че не мога да опиша от собствен опит превратностите на тази кървава борба, нито ужасите от репресиите. Но по-късно видях следите от тях - когато посещавах и заснемах по време на пътешествията ми из Македония развалините на многобройните села, разорени и опожарени през 1903-а. При тези мои пътувания си мислех често за младите момчета, загинали в битките, и най-много ме измъчваше съдбата на умрелите из някой пущинак или на прокудените в Африка, без живите да помнят имената им, героизма им и дори че е имало някога такива момчета. През голямата война всички народи си създадоха култ към незнайния воин, издигнаха му паметници. А къде се пази споменът за неизвестните бойци, за селяните-мъченици, пролели кръвта си за Македония или завършили земния си път на заточение във Фезан?” 

Та, нека бъде просто прието, събирането на всички тези материали – дневници, спомени, дипломатически писма и други документи (в едно цяло), като един духовен паметник на „Знайния и Незнайния войн” , на „Знайния и Незнайния мирен жител” от Костурско, платили с кръвта си, честта си и имота си, вярата, че със собствени сили, могат да извоюват свободата на Македония, през 1903 година.  Чрез публикуването на различните документи, се помъчихме  да извадим имената на част от хората (живели преди 110 години), от прашасалите синури на времето.

Благодаря на всички, които от 20 юли до днес, посетихте страницата „Костурски край” (близо 7800 човека). Благодаря на всички, които споделяха, харесваха, коментираха публикацията (според статистиката на страницата, това са близо 2500). Всички ние, заедно поднесохме своето признание пред мъчениците, заплатили с живота и имота си правото да бъдат свободни. Благодаря на всички, които изпращахте снимки, за визуализация на населените места. От там, от където сме използвали снимки за допълнителна визуализация, сме гледали да цитираме. 

снимката, която е заимствана от сайта на с. Амбелокипи (Здрелца), според мен отразява най-правилно, това в което се беше превърнало Костурско около Димитровден 1903 година

В памет на Благой Шклифов

На 24 септември 2013 г. се навършват 10 години от кончината на един от най-изявените Костурчани от най-ново време. По този повод си позволявам да вмъкна целият текст от сп. „Библиотека” бр.2 от 2012 г., написано от спътницата му, защото едва ли бих могъл да го напиша, по-добре и по вярно. Да се приеме като поклон пред паметта и делото на:

                                                      БЛАГОЙ ШКЛИФОВ

                                                      Екатерина Шклифова

                                                           Биографични данни

Благой Шклифов е роден на 30 януари 1935 г. в българското село Черешница, Костурско, сега в пределите на Северна Гърция. През Гражданската война гръцката комунистическа партия организира изселването далеч от родната земя на хиляди

български деца от Егейска Македония. Около 20 хиляди „деца-бегълци“ с български етнически произход са екстрадирани в Полша, Чехословакия, Унгария и СССР, като само деца от гръцки произход са заселени в пределите на съвременна България.

изглед от запазените стари къщи в днешна Черешница, може би такива, каквито ги оставя заминавайки за Унгария

През 1948 г. на 13-годишна възраст Шклифов попада в Унгария. През 1953 в гр. Дебрецен завършва средното си образование с отличен успех. Завършва университета „Ютвюш Лоранд“ в Будапеща през 1957 г. – руска филология, а по-късно през 1962 г. –

българска филология. Още по време на следването си започва да проучва говорите на преселените в Унгария и Полша бежанци от Егейска Македония.

От 1957 г. до 1963 г. преподава руски език в техникума по туризъм и в гимназия

„Бержини“ в Будапеща. Владее писмено и говоримо унгарски, руски и гръцки, ползва немски език. През 1956 г. взема участие в Унгарското въстание. На 23 октомври

1956 г. участва в демонстрацията на студентите в Будапеща. Член е на въоръжената

национална гвардия към Университета до 4 ноември същата година.

През 1964 г. пристига в България и записва докторантура по диалектология при

проф. Стойко Стойков. Като докторант през 1968 г. участва в Шестия славистичен конгрес в Прага и остро се противопоставя на псевдонаучните постановки на

скопските учени (Поленакович), като изобличава фалшификациите им. Докторската

си дисертация на тема „Костурският говор“ защитава през 1969 г. и постъпва на

работа в Института за български език (ИБЕ). Научната му кариера там започва като

филолог-специалист, по-късно той е научен сътрудник, а от 1980 г. – старши научен

сътрудник втора степен. Взима участие в много славистични и б ългаристични конгреси, симпозиуми, колоквиуми, конференции у нас и в чужбина – Прага, Варшава,

Будапеща, Сегед, Дебрецен и др.

Благой Шклифов продължава да работи и в Унгария в областта на българистиката

през цялата си научна кариера. Създава българистична школа в Сегедския университет. Днес професорите Имре Тот, Феринц Ищван и Йодьон Хоргоши са известни

българисти и извън пределите на Унгария. От 1986 г. до края на живота си (2003)

Благой Шклифов преподава унгарска диалектология и историческа граматика на

унгарския език в СУ „Св. Климент Охридски“.

Многобройни са срещите и беседите на Благой Шклифов със заселилите се у нас

бежанци от всички краища на Македония, с роднините им, пръснати по цял свят, дошли до България да се видят. Тези срещи го правят популярен и търсен в бежан-

ските среди. В битността си на бежанец и в отговор на зова, болката и жаждата на

българите във Вардарска Македония съставя листовка с десет искания за национални, политически и социални права и реформи в Република Македония. За пореден

път попада в черния списък на югославските специални служби. През септември

1971 г. на връщане от посещение в Белград съветската партийно-правителствена

делегация, начело с Л. И. Брежнев, се отбива в София и ултимативно налага ред

югославски искания, между които и отмяна на честването на 24 май като празник

на славянските просветители св. св. Кирил и Методий и на българската писменост

и култура. Непосредствено след това посещение са арестувани няколко български

патриоти, между които и Благой Шклифов. Той е обявен за опасен за добросъседските отношения между двете съседни страни и държан в ареста повече от 10 дни.

След 10 години властта отново посяга върху личността и правото на Благой

Шклифов да изследва и публикува българските говори от Македония.

През 1981 г. акад. Ангел Балевски, председател на БАН, незаконосъобразно

го премества от ИБЕ в Центъра за научна информация. До този момент Благой Шклифов е филологът с най-много трудове по македонска диалектология. Учен,

който събира автентични езикови материали със звукозаписна техника и работи

по съвременна методология (различна от популярната по това време методология

още от ХІХ век). Преместването на Благой Шклифов е умишлен опит за спиране на

изследването на българските говори в Македония и в Албания. То е и в абсолютен

унисон с резултатите от работата на българската комисия във Встъпителния том на

Общославянския лингвистичен атлас (ОЛА). ОЛА е срамен за България документ,

в който ръководителя на комисията Иван Кочев и нейните членове – Маргарита

Троева-Тетовска, Тинка Костова, Елена Кяева, представят българските говори

в Беломорска и Вардарска Македония като небългарски. Важно е да се знае, че

гореспоменатия Иван Кочев същевременно е и съавтор и съредактор на този том.

Появяването в книжарниците на Встъпителния том на ОЛА е предотвратено с

криминални способи. За да не стане предателството на българската национална

кауза в областта на езикознанието достояние на българските езиковеди и широката

общественост, получените бройки от ОЛА тайно са изкупени и унищожени.

С участието си в Общославянския атлас и в Общокарпатския атлас БАН България

признава съществуването на самостоятелен македонски език на диалектно равнище

и не изразява ясна позиция относно българския характер на македонските говори.

Псевдонаучните постановки за македонските говори в тези два атласа са със силата

на международни договорености и се отразяват неблагоприятно на външната ни

политика. Подписани от името на българската държава от Иван Кочев, те стават

силно политическо оръжие срещу самите българи, срещу научните доказателства и

историческата истина. Ето как за фалшифицираната националност на българите във

Вардарска и Егейска Македония принос имат и БАН, и група български „учени“. Когато предателската позиция на БАН става общественоизвестна година по-късно, въпреки опита за укриване, Президиумът на БАН оттегля участието на

България от ОЛА и Общокарпатския диалектен атлас. За съжаление това закъсняло

действие няма обратен ефект и не обезсилва постановките във вече излезлите и

присъстващи във всички световни библиотечни центрове уводни части на атласите.

То не предотвратява последствията от вече приетата от България позиция – признаване на съществуването на македонски език при това на диалектно равнище.

Общославянският лингвистичен атлас не признава за български говорите във

Вардарска Македония, Егейска Македония, Албания и Поморавието. С българско

участие е прокарана лингвистична граница на българските говори между долното

течение на реките Струма и Места, която не само не съществува, но и служи на

противобългарски интереси. Македония е била и ще бъде само географска област,

но тъй като в тази област влиза и Пиринският край и доколкото нашата делегация

не е оспорила изрично съществуването на македонски език, тя приема разпространението му и в този край.

Според Втъпителния том на ОЛА люлката на българската книжовност попада в

мрежата на скопяни, тоест на македонския език, тъй като народностната, диалектна

основа на езика на Кирил и Методий е солунският диалект (свидетелство за това са

преводите на евангелията). Как тогава бихме могли да имаме претенции за това, че

езикът на Светите братя е български? За обществеността става ясно, че участието

на българската делегация в ОЛА е огромен провал за България, не само в научен,

но и в политически аспект.

Благой Шклифов разбира, че Встъпителния том на ОЛА е излязъл от унгарския

славист и участник в ОЛА проф. Петер Кирай. Проф. Кирай е безкрайно учуден

защо българската делегация в ОЛА застъпва всъщност антибългарски позиции,

които са в пълно противоречие с работите на езиковедите у нас, представящи езика

в етническите му граници.

Шклифов успява да получи единствения екземпляр на Встъпителния том на

ОЛА, пристигнал по линия на книгообмена в библиотеката на БАН. Негова мисия

става изобличаването на националното предателството, извършено от комисията.

Той информира езиковеди, писатели, поети, високопоставени държавни и партийни

функционери, за да бъде даден отпор срещу вече стореното зло. За социалистическа

България смелостта да се говори открито истината е наказуем грях. Акад. Пантелей

Зарев спешно вика Шклифов в БАН. Съобщава му, че акад. Ангел Балевски е много

разгневен за това, че е дръзнал да „развява Атласа наляво и надясно“, заплашва го

с преместване в Центъра за научна информация, със забрана да работи по българските говори в Македония и да публикува.

Прозрачно ясна е целта на акад. Ангел Балевски – вътрешно заточение на Благой

Шклифов в Центъра за научна информация и пълно ликвидиране на проучването

на българските диалекти в Македония.

На среща в клуба на писателите поетът и държавният деец Георги Джагаров

информира Шклифов, че по предложение на партийния функционер Ив. Александров е разглеждан въпросът за неговото изселване от София – с мотив, че Благой

Шклифов разстройва „патриотичния българистичен фронт“. След като се запознава

с криминалната история на българската делегация в ОЛА и със самия встъпителен

том, Джагаров омерзен възкликва: „Ив. Кочев е извършил предателство, за което

заслужава да бъде разстрелян от шест метра“. Вместо това по предложение на функционера Ив. Александров Кочев е удостоен с орден „Кирил и Методий“, избран е за зам.-председател на дружество „Гоце Делчев“ в София и е натоварен да отговаря

за държавната тайна в ИБЕ. Последното му дава възможност за груба разправа с

научните работници, които не одобряват антибългарската му дейност. През 1982 г.

започва пълен погром в ИБЕ. От работа са отстранени или „доброволно“ напускат

около 20 изявени специалисти. Между тях са професорите старобългаристи Боряна Велчева, Ангелина Минчева, Екатерина Дограмаджиева, Румяна Златанова,

диалектолозите Максим Младенов, Христо Холиолчев, Благой Шклифов, Димитър

Тилков, сърбохърватистката Татяна Дункова и други. Атмосферата на шпиономания завладява ИБЕ. В кампанията срещу Шклифов е включен и пенсионираният

полковник от МВР Найден Петров, по това време завеждащ Държавната тайна на

БАН. През 1982 г., на общоинститутско събрание, той обвинява Шклифов, че служи на югославски интереси. Следва молба от Шклифов до председателя на БАН

за проверка на случая. Резултатите от проверката не са в полза на Найден Петров

и лицата, стоящи зад него и всичко се потулва. Обичаен за БАН по онова време

репресионен сценарий.

Заплахите, отправени лично от Ангел Балевски и Панталей Зарев срещу Благой

Шклифов, се сбъдват. Със заповед 972 от 30 септември 1981 г. той е преместен

в Центъра за научна информация, със забрана да работи по проблемите на българските говори в Македония и да публикува. Шклифов се обръща с молба към

Централния съвет на българските професионални съюзи (ЦСБПС) за разглеждане

на незаконното му преместване. Отговорът на ЦСБПС гласи: „… заповед 927 от

30 септември 1981 г. е незаконосъобразна и следва незабавно да бъде отменена.

Молим за взетите мерки за отмяна на горната заповед и възстановяване на ст.н.с.

втора ст. Благой Шклифов в Института за български език да уведомите писмено

Централния съвет на Българските професионални съюзи“. Междувременно от

Личен състав на БАН мистериозно изчезва дипломата на Благой от Университета в

Будапеща. Налага се спешно да пътува до Будапеща, за да получи препис. За акад.

Ангел Балевски решението на профсъюзите за възстановяването на Благой Шклифов

в ИБЕ е просто една хартия и въпреки че по закон е длъжен, не го възстановява на

предишната му месторабота. До преместването му Ш клифов е ръководител на Проблемна група за комплексно проучване на македонските говори в ИБЕ и единстве-

ният специалист в областта на македонската диалектология. Публикува значимите

трудове за българските говори в Егейска Македония: „Костурският говор“, (С., 1973

г.; първият труд след 9.ІХ.1944 г., изследващ български говор извън политическите

граници на България), „Речник на костурския говор“ („Българска диалектология.

Проучвания и материали“, кн. 8, 1977 г., с. 201–327), „Долнопреспанският говор“

(С., 1979 г.) и подготвя за печат „Фразеологичен речник на говора на с.Черешница,

Костурско“ (пръв по рода си фразеологичен речник на микросистема в славянския

свят). На общоинститутско събрание през 1981 г. Шклифов е предложен единодушно

за орден „Кирил и Методий“ по случай 1300-годишнината на българската държава.

Вместо орден получава заповед за преместване в Центъра за научна информация.

Изводът се налага от само себе си: забраната за работа на Благой Шклифов, както

и прогонването от ИБЕ на около 20 изградени научни кадри е в услуга на чужди,

антибългарски интереси.

През януари 1981 г. е обсъден и приет за печат вторият том на „Атлас на бъл-

гарските говори в Егейска Македония“ с ръководител Шклифов, като се налагат

няколко малки поправки. Директорът на ИБЕ (Дора Мирчева) и зам.-директорът

(Ив. Кочев) отказват среща с вече бившия служител на ИБЕ Благой Шклифов, отказват му и достъп до картотеката на Атласа, до диалектния материал, който

сам е събрал и проучил. Томът и до днес не е публикуван. Вместо това на 16 март

1982 г. помощник-директорът на ИБЕ Рангелов (следствен по дело за нападение

с нож срещу колегата си Тодор Балкански, който е дръзнал да публикува статия,

разобличаваща работата на Ив. Кочев в ОЛА), подава сигнал в прокуратурата, където е заведено дело № 6855 срещу Благой Шклифов за присвояване на държавна

собственост. На 17-и в 9 часа Шклифов е призован да се яви при районния прокурор

Йорданов. Прокурорът го заплашва с арест и лишаване от свобода за три години,

ако не върне някакви материали. За какви материали става въпрос? За личния му

архив! Или казано по народному „крадецът вика дръжте крадеца“. Омерзен от безочието и наглостта Благой прави достояние на държавните органи новата срамна

кампания. Следственото дело е прекратено.

През следвашите осем години, въпреки трудностите, Благой намира воля и сили

на собствени разноски в извънслужебно време да продължи да проучва говорите

в Леринско, Ениджевардарско и Солунско.

След смяната на режима през 1989 г. той е възстановен на предишната си работа

в ИБЕ. През 1993 г. е назначен за ръководител на Секцията по ономастика и етно-

лингвистика. И отново засегнатите от научните му и етични позиции препречват

хода на служебната му кариера. Със заповед № 328 от 20 април 1995 г. директорът

на ИБЕ (Юлия Балтова) незаконно го пенсионира, два месеца преди да приключи

процедура му за доктор на филологическите науки. На 8 юли 1995 г. с протокол № 23

Президиумът на Висшата атестационна комисия дава научната степен „доктор на

филологическите науки“ на вече пенсионирания Благой Шклифов. Интелектуалци

правят подписка в негова защита с искане да бъде възстановен на работа. Подписват се 136 видни българи – академици, професори, старши научни сътрудници,

писатели, поети и др. На 23 ноември 1995 г. Шклифов се обръща с писмо до УС на

БАН с думите: „Уважаеми дами и господа, не случайно сте взели решение, а има

и указания на Председателя на БАН при пенсиониране в случай, какъвто е моят по възможност да се изчака края на процедурата... Директорът на Института

вместо да окаже съдействие за разширяването на научната ми дейност върху

проучването на българските говори в Егейска Македония и Албания, по същество

ликвидира това изключително важно и актуално от гледище на националните ни

интереси научно направление. Как може да бъде окачествено това от морална,

от национална, а и от научна гледна точка – при положение, че в условията на

практикуваната жестока асимилация на нашите сънародници в тези изконно

български земи говорите заглъхват без да бъдат документирани? За всеки е съвършено ясно, че наред със стародавните и по-нови предметни паметници и писмени

свидетелства, най-горещите доказателства за историческите предели на една

нация са записите на все още съхранилите се до настояще време национални говори. Затова всяка национална държава дава мило и драго за документирането на

тези говори и като зеницата на окото си пази, импулсира, стимулира изградените

специалисти-диалектолози, прави всичко възможно те да предадат щафетата

на техните грижливо подбрани следовници… Както в миналото, изглежда, така

и сега бях лишен от възможност истински да работя и създавам кадри. Нещо

повече – за патриотичните ми позиции преди бях преследван… В тогавашните

условия обаче все пак с неимоверни усилия успях да направя преоценка на досегашните заимствовани схеми в българската диалектна и историческа фонетика.

Независимо, че не всички ценят новите виждания и идеи, извличани при основно познаване на източниците, като резултат от задълбочени изследвания, което с

горест отбелязвам, убеден съм, че докторската ми дисертация „Проблеми на

българската диалектна и историческа фонетика с оглед на македонските говори“

ще предизвика дискусия в страната и чужбина. Достатъчно робувахме на руски

и други схеми в езикознанието. Състоянието на нашите диалекти и най-старата

история на нашия език дават възможност да бъдем водещи в славистиката.“ По-

нататък Шклифов се спира на работата на скопяни, които имат повече лекторати в

чужбина и на факта, че в Институтът по балканистика в Солун е създадена група

за проучване на говорите в Северна Гърция, поставя въпроса с каква цел са се запретнали нашите южни съседи да изследват говорите ни? Отговорът е ясен.„Какво

правим ние? Преди всичко тъкмо по този изключително важен въпрос се обръщам

към вас, уважаеми членове на Управителния съвет на БАН. Ще наложите ли с

ваше нарочно решение в тематиката на ИБЕ при БАН да бъде отредено подобаващото се място на проучването на българските говори в Македония? Именно

този въпрос стои в основата на моята молба. Защото ръководството на този

институт явно не счита, че такива изследвания са актуални.“

По късно ИБЕ открива конкурс за ст.н.с.ІІ ст., който Благой печели и отново

е назначен. През януари 2000 г. Шклифов става старши научен сътрудник първа

степен с новия си хабилитационен труд „Пастирската лексика в района на Вич

планина (Костурско–Леринско)“.

С цел да обогати труда си и да събере изворов езиков материал на 4 сeптември

2003 г. Благой заминава за Гърция. С магнeтофон и бележник в ръце той събира

материали за новите си книги. Обхожда седемте костурски села – родната Череш-

ница, Блаца, Загоричени, Бъмбоки, Горенци, Рупишча, Личишча, солунските села

Койнари и Градобор. Покланя се пред останките от първата столица Преспа и на

гроба на цар Самуил.

На път кам дома, на 21 септември, преди зазоряване (5:45 ч.) при излизане от

моста над река Струма (15 км от Сяр), върху колата, с която пътува Шклифов, връхлита лек автомобил със загасени фарове. Следва силен удар, но колата не успява да

потъне в блатата на Струма, мантинелата я задържа. Шклифов и неговият спътник

успяват да се измъкнат. Макар и със силни болки в гърдите Благой е жив. Твърди

се, че не е приет в болница. Документи няма. Семейство Кючукис от с. Волтеро

го приема в дома си с обещание да го откара до дома. Шклифов отново е заточен,

но този път завинаги. Упояван с медикаменти и залъгван с обещания за скорошно

отпътуване Благой чака смъртта в болка и самота. След 3 дни семейство Кючукис

съобщава за кончината му.

Мъртвите не говорят.

Мъртвите не проучват българските говори в Егейска Македония.

Мъртвите не публикуват.

В личния му багаж няма магнетофонни записи и бележки от проучваните говори.

Вместо тях – чалгарска музика и снимки на въоръжени хора. Описаните странни и

подозрителни обстоятелства около смъртта на Благой дадоха повод на журналиста

Владимир Йончев от в. „Новинар“ в броя му от 27 септември 2003 г. да напише

статията „Загиналият наш учен в Гърция блъснат от кола без светлини. Още трима

са починали в Беломорието при подозрителни инциденти“. Смъртта на Шклифов е

поредната (поне четвърта в Беломорието) смърт при подозрителни обстоятелства,

сполетяла преди това двама местни българи, открито изявяващи националното си

самосъзнание, и един депутат от турски произход в гръцкия парламент.

Българското правосъдие разследва смъртта му по повод ПТП, повдига обвинение срещу гръцкия гражданин Анагностидис за нарушение на правилника за

движение и причинена по непредпазливост смърт при ПТП. След осем години

съдебни дела в края на 2011 г. ВКС прие, че обвиняемият е невинен по всички

обвинения. Антибългарската политика спрямо бежанците от Егейска Македония

не се е променила и до днес.

                                                  Научно творчество

Противник на всяко застинало статукво Благой Шклифов е отворен към

новите идеи и нестандартни методи на изследване. Упорит, последователен

и всеотдаен към идеята за единството и единението на българите от всички

краища на разпокъсаното Отечество. Той я следва неотклонно без излишни

патриотарски пози като човек с всеки свой дъх и като учен с всеки свой труд –

Костурският говор, С., 1973 г., Долнопреспанският говор, С., 1979 г., Речник на

костурския говор. Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. 8, 1977

г., с. 201–327, Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика с оглед

на македонските говори, С., 1995 г., Пастирската лексика в района на Вич планина

(Костурско–Леринско), С., 2000 г., Български диалектни текстове от Егейска Македония, С., 2003 г., Костурският говор, С., 1968 г., Сочетания ШТ, ЖД являются

первычними, С., 1992 г., За разширението на диалектната основа на българския

книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма

са нелигитимни, С., 2003 г.; и множество езиковeдски статии, рецензии, научни

съобщения, публицистични материали.

Една от най-значимите му статии „Старобългарският субстрат в унгарския

език“ е с основополагащо значение за унгарския и за българския език, два езика,

които Шклифов отлично познава. В края на IX век унгарците се заселват на територия, която е в пределите на българската държава. Населението, намиращо се на

тази територия е било вече покръстено и народностно обособено като българско.

В унгарския език навлизат голям брой старобългарски думи, като резултат от

дългото съвместното съжителство със славянобългарско население и процесите

на асимилацията. Ето защо старобългарският субстрат в унгарския език е пръв и

основен лексикален славянски пласт. Резултатите от задълбоченото проучване на

старобългарския субстрат са важни не само за историята на средновековна Унгария,

но те биха послужили и за изясняване на някои въпроси от историята на заемащия

централно място в славистиката българския език. Шклифов не успява да завърши

работата си върху монографията по този важен за въпрос.

„Долнопреспанският говор“ (1979) регистрира важния за науката преходен,

осъществяващ връзка между западните и източните македонски говори, диалект

на практически почти изцяло прогонените коренни жители на 14 български села

от района на Малото преспанско езеро.

За всичките си трудове Шклифов с магнетофон в ръка събра от бежанците в

Полша, Унгария, Чехословакия, Румъния, Югославия огромен изворов материал.

Само в „Долнопреспанският говор“ диалектните текстове са 76 страници. Неопровержими свидетелства за нерадостната съдба на българите от този край те предста-

вляват ценност за историци, етнографи, етнолози, лингвогеографи, фолклористи

и всички, които носят болката на Македония в сърцата си. В предговора към цитирания по-горе труд проф. Шклифов пише: „Долнопреспанчани, както стотици

хиляди българи, прокудени от Македония, са пръснати по целия свят. С много от тях станах близък и взаимно си гостувахме. Посрещаха ме като свой по кръв и

съдба. Научих да говоря диалекта им…“ Според Шклифов не може да се пристъпи

към описание на даден диалект без да се познава основно на говоримо равнище,

според него идните поколения езиковеди трябва да имат солидна езикова опора за

бъдещите си научни трудове. Той презира онези езиковеди, които изграждат тезите

си, ползвайки чужда методология и оскъден езиков материал.

През 1995 г. проф. Шклифов публикува фундаменталната си монография „Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика с оглед на македонските

говори“ и получава научната степен „доктор на филологическите науки“. В този

теоретичен труд, респектиращ както с обема, така и със съдържанието си Благой

Шклифов се противопоставя на опитите да се измести основата на старобългарския

език и отхвърля използвания за него от някои съвременни руски учени термин „старославянски“, с който те поставят най-стария писмен славянски език извън времето

и пространството. Шклифов ревизира традиционните представи за т.н. двойно ударение, което според него всъщност се свежда само до удължаване на втората гласна.

Това си научно твърдение Шклифов подкрепя с направените от него сонограми. В

разглеждания труд Шклифов подлага на обоснована критика повтаряните близо

два века твърдения за праславянския облик на съчетанията „ТЙ“ , „ДЙ“, както и

за облика на Ъ и внася революционното предложение, че суфиксите ШТ и ЖД са

общославянски. Отричайки практиката да се правят фонетични и фонологични

хипотези въз основа на отделни думи, той препоръчва това да става в рамките на

обоснованите и въведени от него цялости, наречени акцентно-ритмични единици

/АРЕ/, с което създава нов подход за проучване на диалектите и прави съществен

теоретичен принос в методологията на езиковите изследвания.

Следващият му труд „Пастирската лексика в района на Вич планина (Костурско – Леринско)“ е пръв по рода си в българската етнолингвистика. С него Благой Шклифов придобива научното звание „ст.н.с. І степен“ (професор). Тук той разкрива един интересен и важен тематичен пласт от традиционната пастирска лексика и свързаните с нея над 1000 названия на предмети, оръдия на труда,

процеси, обичаи, обреди, благопожелания, клетви и заклинания към хищници,

която по богатство на изследвания материал няма равна на себе си.

През 2000 г. излиза от печат знаменателната му студия „За разширението на

диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелигитимни“. В нея той прави преглед на

изграждането и официализирането на новобългарския книжовен език, който още

преди и след Освобождението недалновидно, погрешно и без чувство за единство

на българската нация е насочван от руския възпитаник Марин Дринов към ненаучната монодиалектна основа на североизточното наречие, въпреки протестите на

Кузман Шапкарев и издаващите списание „Лоза“ будни студенти от Македония –

Даме Груев, Петър Попарсов, Димитър Мирчев (по-късно литератор и езиковед), Георги Баласчев (по-късно известен български историк) и други. Този подход към

изграждане на българския книжовен език отдалечава западнобългарските носители от книжовните варианти и през 1944 г. значително улеснява създателите на

втора(македонска) норма. Общонационален език се създава, за да сплоти нацията

в едно цяло, а не за да я разедини. За голямо съжаление езиковата политика на

Княжество България, а по-късно и в Царство България е била еквивалентна на

необмислената външна политика, причинила много страдания както на българите

в Македония, така и в Царството. В студията си Благой Шклифов акцентира на факта, че „македонската“ азбука и книжовна норма са нелигитимни, защото са наложени от сръбските окупационни власти, без да са одобрени с мнозинство даже от свиканата под техен натиск комисия в манастира „Св. Отец Прохор Пчински“. И в края на студията си Шклифов предупреждава: „Скопските управници трябва да знаят много добре, че ако не престанат с фалшификациите на историята, които водят до омраза и ненавист и са постоянен източник на напрежение, българската общественост ще се противопостави най-енергично! Влизането на Р. Македония в европейските структури трябва да е белязано с очистването от вредните и

опасни извращения от сърбокомунистическото минало!“ Последната излязла от

печат приживе книга на Благой Шклифов е в съавторство с Екатерина Шклифова –

„Български диалектни текстове от Егейска Македония“, С., 2003 г. Тук са включени

подбрани диалектни текстове от Костурско, Леринско, Долнопреспанско, Воденско, Ениджевардарско и Солунско, които достоверно представят разнообразието

в областта на фонетиката, акцентната система, морфологията и лексиката. Трудът

е предназначен за слависти, изучаващи богатството на българските говори, преки

наследници на езика на Светите братя Кирил и Методий – единствена изходна

достоверна основа за славянското историческо езикознание. Текстовете са полезни за историци, етнографи, етнолингвисти, лингвогеографи, писатели и за всеки,

който се интересува от трагичната съдба, от духовната и материална култура на

българското население в Егейска Македония. „Нека разорението на българщината

в Егейска Македония бъде предупреждение за всички, които не са си взели поука

от муждуетническата вражда на Балканите и от опасността, криеща се във

фалшификациите и възраждането на всякакъв вид шовинизъм. Това се отнася

преди всичко за „научната“ дейност на сърбите и тяхната креатура в Скопие.“

– пише Шклифов в увода към труда.

Посмъртно, в края на 2011 г. от печат излезе последната му завършена книга „На

кол вода пиехме (Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония

през ХХ век)“, описваща жестокия гръцки режим в Егейска Македония, режим

на зловещи престъпления към местното българско население, нечувано насилие,

прокуждане и изтребление на хиляди егейски българи, всъщност геноцид над един

народ. Книгата е и разказ за историята на Костурския край, родното му село Черешница и съдбата на рода му. Историите са разказани от дядо Стефан (бащата на Шклифов), баба Дота (неговата майка) и стотици бежанци, които споделят с него мъката по родните български места и болката от погубените майки, бащи, братя, сестри и деца.

Днес, 100 години след началото на гръцкия режим в Егейска Македония, няма

живи бежанци от Беломорието, които да пазят непокътнати местните български

говори. В Северна Гърция живеят около 200 хиляди гръцки граждани от български

произход по родните си места. В местния български диалект навлизат множество

гръцки и сръбски заемки, въпреки че хората пазят и помнят говора си. Самосъзна-

нието им е подложено на агресивна асимилация както от страна на Гърция, така и

от страна на Р. Македония.

Благой Шклифов успя да запише, изследва и публикува огромен обем български диалектни текстове от последните живи носители на чистия говор. Сега вече

изпълнението на такава задача е невъзможна, мъртвите не говорят.

И все пак забраната, преследването, заточението и дори смъртта не са непреодолима сила за силния борбен дух и любовта към Отечеството.

            

Списък на загиналите въстаници от Костурско по време на Илинденското въстание според Поверително писмо № 670

Сборните Костурски чети в освободената от тях Клисура по време на Илинденското въстание

с. Мокрени

четата на Никола Андреев от с. Мокрени преди Илинденското въстание, възможно е в нейния състав тогава да има и други хора от селото, които да са сред загиналите по време на самото въстание. Първият от ляво на дясно в редицата на седналите е Манол Розов от с. Бобишча

Четата е изгубила 25 души, само от Мокрени, а именно:

1. Аргир Динев

2. Ицо X. Георгиев

3. Кота Ташов

4. Димо Ташов

5. Геле Гелев

6.Георги Талев

7. Дине Тасев

8. Ване Козаров

9.Гире Гящов

10. Таси Тодев

11. Георги п. Стерйов

12. Наки Петрев

13. Мити Стоянков

14. Ст. Мишев

15.Георги Костов

16. Мити Йотев

17. Вани Йотев

18. Туши Бочев

19. Ицо Мата

20. Дане Натов

21. Геле Пача

22. Тоди Михалина

23. Симо Донев

24. Георги п. Данаилов

25. ?

с. Бобища

Освен горните, в разни срещи с войските, като четници били убити:

1.Манол Розов

2.Андрея Сидов

3.Насе Орлов

4.Кузо Розов

с. Загоричане

Като четници от същото село били убити в разни стражения:

1. Коле Грънчаров

2. Мите Кочев

3. Георги Бешев

4. Таме Новачев

5. Коле Качев

6. Филе Карадимов

7. Диме В. Буцев

8. Геле Топалов

с. Черешница

Като четници от това село биле убити:

1. Никола Ников

2. Васил Рогов

3. Иван Пецов

с. Бълг[арска] Блаца

Като четник от Блаца бил убит още и Илко Вангелов 32 г.

с. Поздивища

Като четници от Поздивища били убити:

1.Търпе Траянов

2.Антон Кузов

с. Олища.

Като четници били убити:

1. Дино Ицов

2.Зисо Костов.

с. Апоскеп

Като четници биле убити:

1. Петре Гечов

2. Аргир Николов.

с. Дреновени

Като четници от това село са биле убити:

1. Александр Христов

2. Димитр Динев

с. Шестеово

Янаки Стасков, бил убит като четник.

с. Вишени

Като четници от това село биле убити:

1.Пандо Бакрачев и

2.Яни Мелйов.

с. Дъмбени

Отрязаната глава на Лазар Поптрайков изпратена като дар на Костурският гръцки владика

Германос Каравангелис от Коте Христов Саров от с. Руля

 

Като четници от същото село биле убити в срещите си с войските:

1. Пандо Близнаков

2. Киряк Василев

3. Насо Пачков

4. Гелио Кърчиски

5. Петре Караманчев

6. Ване Бекирчев

7. Илио Казпов

8. Ставро Здролйов

9. Йото Здролйов

10. Кузо Джунда

11. Колйо Каракашов

12. Георги Влашев

13. Лазар п. Трайков.

А след султатнекото ираде за опростяване четниците на 15 октомврий в Дреновеие биле убити по най-жесток начин:

14. Яне Прешленков

15. Христо Търповски, които се завръщали да се предадат на властта.

Смъртта на тия ратници е била една от най-жестоките. След като им отрязали носовете и ушите, изболи им очите, изгорили им пръстите на ръцете и краката и най-после ги пронизали с щикове.

с. Косинец

Като четници били убити:

1. Кръсто Кондов

2. Димитр Киров

3. Търпо Трайков.

с. Смърдеш

Като четници от същото село биле убити:

1. Колйо Шамандуров

2. Търпо Цуцулев

3. Герго Чакаларов

4. Лаки Христов

с. Куманичово.

Като четници от Куманичево биле убити:

1. Коле Чолаков

2. Гого п. Христов

3. Диме Д. п. Христов

4.Коле Д. п. Христов

5.Коле Петрушов

с. Кономлади.

Като четници от Кономлади биле убити:

1. Васил Котев

2. Мелйо Гелев

3. Доне Карафилов

4. Васил Трайков

5. Стоян Мельов

6. Ставро Донев

7. Лазо Гелев

8.Димитр Котев

Далеч сме от мисълта, че това е пълният списък на загиналите от Костурско малко преди и по време на Илинденското въстание, защото там не се споменават примерно споменати в дневниците и спомените убити въстаници от Жупанишча, Хрупишча, Въмбел (за последното село са споменати сред жертвите въобще), а по всяка вероятност и от други населени места.

Из Мемоар на Вътрешната Македоно – Одринска Революционна Организация

3 – Костурска кааза

Въстание в Костурска кааза – Планински бази – Въстаническо движение в Пополето, Корещата и Клисура. – Прогонвоне на турските гарнизони. – Завладяването на цялата северна част от каазата. – Пълно господаруване на въстаниците. – Нахлуване във въстаналите места на големи турски войски. – Ред сражения – Изгаряне на селата. – Временно отегляне  на въстан. Отряди вън от районите. – Възвръщане на тия отряди. – Нови войскови нахлувания – Преустановяване на въстанието – Таблица на сраженията в Костурска кааза. – Кратки бележки.

Костурската кааза съставлява най-южната оконченост на юго-западна Македония. Почти цялата покрита с планински вериги, тя е доста пригодна за въстанишки действия.

Въстанишкото движение тук избухна, главно, в северните части на каазата, в така наречените Пополье, Кореща, Клисурско и част от Нестрамско – по една права линия, теглена посред каазата от изток към запад край казалийския град Костур, включително със северната половина на едноименното езеро.

За база на въстаниците в Костурската кааза служеха следните четири планински пункта, от гдето направляваха всички свои действия:

В Попольето:

1) Планината Върбица (над с. Елеово), с върха „Барбеш”, и

2) Планината Вич

В Корещата:

3) Смърдешката, Дъмбенската и Габрешката планини с върховете: „Бучье”, „Тиза”, „Вълканова чешма” и „Костолата”, и

4) Планинският гребен „Ротището” с върха „Лисец” между с.с. Жервени и Кономлади.

И четирите тия планински пункта съставляваха главните бази на въстаниците, и по своята стратегичност, командуваха над Попольето, Клисурско и Корещата.

Въстанишкото движение в Костурска кааза започна на 21 юлий и се изрази в цял ред акции по разни места на каазата. А именно:

В Попольето:

На 21 юлий 150 души въстаници нападнаха квартируващия аскер в с. Вишени, който след три часово сражение, бе принуден да напусне селото и да отстъпи в безпорядък. Той се спаси от съвършенно погубване благодарение на нощта. В ръцете на въстаниците попаднаха голямо количество патрони, храни и други припаси.

На 26 юлий един въстанишки отряд от 60 души пресрещна в Шестеовските буки голям турски отряд, който бе подпалил с. Шестово. След няколко часове престрелка въстаниците се видяха принудени да отстъпят пред числеността на неприятеля.

В Клисурско:

На 22 юлий въстанишки отряд от 130 души нападна гарнизона в нахийския градец Клисура чВлахо-Клисура), но отстъпи с няколко жертви. На другия ден стана ново нападение на тоя градец от 500 души въстаници, разпределени  на отряди, които настъпиха от разни посоки. Един въстанишки отряд, който пазеше  главното шосе на Клисура, издебна 150 души аскер, идещ от Суровичево, и го пръсна. Аскера остави в ръцете на въстаниците целия си обоз. Друг, въстанишки отряд от 300  души настъпи направо към Клисура, пръсна 50-те турски войници, които бяха на отбранителна позиция вън от градеца и удари в гърба аскера, който се сражаваше с въстаниците. По тоя начин, всичкия аскер, който пазеше Клисура, биде пръснат и градеца завзет от въстаниците. Последните унищожиха всички намерени книжа в мюдюрския конак, а пресеката „Даула” съвсем закриха за турците и пощата. Клисура стоя във владение на въстаниците до 15 август, когато грамадна турска войска нахълта в каазата.

В Корещата:

На 23 юлий съединени въстанишки отряди, на брой 400 души, нападнаха помашкото (турско) село Жервени, което даваше най-големия континген башибузушки сили и до голяма степен пречеше на въстанишките действия, като донасяше за всичко на властта. След кратка престелка с турците селяни, въстаниците нахлуха в селото и го изгориха.

На 28 юлий съединени въстанишки отряди, на брой 600 души, нападнаха турския нахийски градец Билища, арнаутски център в Деволта и с. Капещшца. Турците, предизвестени за нападението, добре се бяха укрепили. След пет часово ожесточено сражение въстаниците отстъпиха, без да успеят в задачата си. Това нападение, въстаниците предприеха като наказание на турските жители, които при изгарянето на християнското село Смърдеш (9/V.1903), бяха се отличили със своята жестокост и зверщина.

На 29 юлий 800 души аскер след като изгори с.Дъмбени, биде пресрещнат в планината при „Локвата” от 500 души въстаници. След шест часово ожесточено сражение аскера отстъпи и избяга в безпорядък обратно към запаленото село, гонен през цели два часа от въстаниците.

Тия въстанишки нападения на турските гарнизони по селата на Попольето, Клисурско и Корещата сплашиха и другите гарнизони в Костурско (Загоричани, Кономладиь Поздивища, Габреш, Руля, Косинец, Нестрам, Кондороби и др.), и почти всички избягаха към Костур в пълен безпорядък, носейки със себе небивала уплаха  и панически ужас. По тоя начин, цялото Пополье, Клисурско и Корещата бидоха очистени от турски гарнизони и при кра на м. юлий въстаниците бяха вече господари на цялото северна част на Костурска кааза.

Тия успехи на въстаниците до висока степен издигнаха духът у християнското население, което почна даже да живее със самооболщението, че се е отърсило вече от турското робство... Въстаниците безпрепятствено вече обикаляха селата на всйде посрещани триумфално от населението, което плуваше в щастие и не знаеше как да се изнарадва на свободата си. Цели 21 дена християните бяха самовластни господари и нито веднъж не бидоха обезпокоявани от турски нападения. Само между 29 юлий и 4 август се появиха малки турски башибозушки отряда в северо-западно Костурско – по крайнините на „Девольта” (съседна с арнаутлука), които, обаче, след като опустошиха няколко християнски села, рак напуснаха въстаналите местности. Това нещастие, разбира се, до известна степен, помрачи всеобщото народно ликувание, но не бе тъй крипно,  за да се не забрави. Вечно потиснатите и дълбоко изстрадали християни продължаваха да плуват в неизмиримо щастие и да се намират в едно опиянено душевно състояние, без да подозират, каква страшна участ им готви бъдещето...

Денят 13 август бе последния на това щастие.

На 14 август заранта шест хилядна турска армия се появи във въстаналите места, носейки със себе смърт и опустошение. Тая арми навлезе в Попольето, разби един въстанишки отряд на „Кайнак” при с. Черешница, опожари това село и Кондороби, а вечерта при Прекопана, в прегръдките на Вич планина, се срази с друг въстанишки отряд. На другия ден същата войска изгори с.с. Бобища, Загоричани, Бъмбоки и Мокрени, установи се в Клисура, завзе височините на Вич и изтика въстаниците из „Върбица” – най-укрепената планинска база. Тая турска армия биде последвана и от друга, която на брой повече от петнайсе хиляди, предприе вече по-сериозни настъпления на вътре в каазата.

Голяма част от тая армия около 23 август се прехвърли в Корещата и изгори с.с. Черновища, Горно-Дреновени, Поздивища, Долно- Дреновени и Въмбел и изтика въстаниците из укрепените им планински бази. Турският напор бе тъй силен, турската вълна тъй широко разлята, щото много въстанишки отряди бяха принудени да се отстранят  временно от районите си. Така един отряд от 450 души, начело с трагично погиналия Л.п.Трайков, замина към Мориовско, гдето издържа няколко ожесточени сражения с турската войска; друг отряд от 125 души, начело с Чекаларов, тръгна към Колонята (юго-западно Костурско) и нападна арнаутските села,които бяха пратили големи башибозушки пълчища в Корещата и вършеха най-грозните ужаси над християнското население. Тая диверсия на Чекаларова накара башибозука да очисти страната и да се прибере в разрушените си жилища. Другите въстанишки отряди останаха в районите си, обаче не бха в състояние да попречат на онова безподобно, диво и безчовечно турско беснуване над християните, за което ще говорим на друго място.

Около 27 август турската армия, след като извърши неаписуеми безчовечия и зверства, почва да се отегля към съседните каази, гдето и предстояха нови подвизи. В Попольето остана 1000 души аскер, разквартируван по разни места; в Клисура остана само един табур, а Корещата съвсем бе очистена от турски войски. В последната въстаниците пак завзеха своите планински бази и станаха пак пълновластни господари.

Към 15 септември се възвърнаха по местата си въстанишките отряди из Колонята и Мориовско. С появяването на тия отряди в Костурско нахлу нова няколко- хилядна турска армия, която изново завзе важните и статегични пунктове и парализира до голяма степен движението на въстаниците, толкоз повече, че и настъпилия студ по планините дойде в помощ. След две ожесточени сражения при с.с. Кономлади и Турие, въстанишките началници, обезсилени от студът, голямата армия и липсата на храна, решиха да преустановят действията.

Около 1 октомври движението в Костурска кааза окончателно биде преустановено, оръжието прибрано, а въстаниците разпуснати по домовете им.

Следната таблица на сраженията в Костурската кааза, станали през време на въстанието ще даде по ясно представление за епичната борба, която шъпа въстаници издържаха срещу грамадни пълчища турска войска:

(Сражения в Костурската кааза), (тук ще представим само общият сбор от таблицата)

За периодът от 21/VІІ. до 19/ІХ. – 17 сражения, сумарно в тях са участвали 4170 въстаници срещу 30860 турски войници, което процентно представлява 1:7,3. Общата продължителност на сраженията е 75 часа, в тях въстаниците дават 83 убити срещу 513 турски войника.

Забележка: Ако към тази таблица, се прибавят 4 сражения от Нередския район и 2 сражения в Нидженски район на Леринска кааза и 1 сражение в Битолско поле и Западно Морихово от Битолскта кааза според посочените данни в Мемоара, то тогава данните за участието на Костурчани в Илинденското въстание ще бъдат следните: от 21.VІІ до 20.Х. – 24 сражения, сумарно в тях са участвали 6440 въстаника срещу 47 240 турски войници, което процентно представлява 1:7,33. Общата продължителност на сраженията е 112 часа, в тях въстаниците дават 107 убити

И тъй, през време на въстанието в разни места на Костурската кааза станаха 17 сражения, от които: пет в Попольето, шест  в Корещата, три в Клисурско, едно

в Нестрамско и две в Колонята. (В скоби казано, на Костурските отряди се дължат и други седем сражения вън от Костурския район – шест в Леринско и едно в Битолско).

И тук подобно на Леринско, поради голямата численост на турските войски, в сраженията участваха съединени въстанишки отряди от няколко стотин души. Измежду всички сражения само четири са, в който броя на въстаниците бе по-голям от турския ( при Вишени, Жервени, Капещица и Клисура); във всички останали сражения 13 турците превъзходствуваха. Така в сражението на пл. Върбица един въстаник се е сражавал срещу двайсе и шест турски войници; в това на Черешнички рид – един срещу 35; а в сражението на Въмбелската планина един въстаник се е сражавал срещу тристо тридес и три турски войници! Разбира се, при такава неравномерност на воюващите страни участието в сраженията на съединените въстанишки отряди бе повелително. Общия брой на сблъсканите сили в Костурска кааза възлиза на 4170 въстаници срещу 30360 турски сили, или един въстаник се е сражавал срещу седем души турски войници.

По продължителност, сраженията в Костурската кааза, не се отличават от тия в Леринско. Твърде малък е броя на кратковременните сражения ( от един или два часа) Повечето сражения са траяли по пет или шест часа. Най-продължително е сражението при турското с. Жервени, което трае цели единайсе часа.

Загубите на воюващите страни в предметната кааза  тоже са големи – обстоятелство, което говори и за сериозността на борбата. Само три сражения са приключени без човешки жертви. Останалите 14 са повече или по-малко кръвопролитни. Измежду всички сражения най-кръвопролитни са на Черешнички рид (33 въстаника и 64 души турци), при Врабчанското езеро (22 въстаника и 57 души турци) и пр. Но най-кръвопролитно и пагубно за турците бе сражението при с.Апоскеп, гдето паднаха 200 души турски войници! Съществува само единствен случай на окончателно смазан въстанишки отряд – в сражението при Въмбелската планина, гдето 15 души четници се самоизбиха в една пещера. Изобщо, загубите (убити и ранени) на двете воюващш страни в Костурската кааза през време на въстанието възлизат на 83 души въстаници и 513 души турски войници. Значи турските загуби са шест пъти по-големи от тия на въстаниците.

Въпреки зверствата и опустошенията, които турската армия извърши в Костурската кааза, въстанишкото движение проживя два и половина месеца, без да бъде потушено и се преустанови след 1 октомврий по заповед на главния въстанишки щаб.

V.Турски зверства и опустошения

... Денят 21 август бе фатален за Костурско, защото през него ден се тури край на още няколко уцелели като оазиси всред необятна пустиня, прелестни християнски села, между които и Вишени. Отдавна аскера скърцаше зъби на това селце. Населението добре знаеше това, за туй още при първите далечни залпове на приближащата се войска, всред отчаяни и сърцераздерателни писъци, напусна огнищата си и побърза към гората за прибежище. Всеки бягаше където му очи виждат, за да спаси живота. Бягаше и 70-годишния Гиле Гилев с дъщеря си, снаха си и двете си внучета и бързаше да избегне погледите на турския войник, чиято кръвожадност добре познаваше... Бавно и трудно се движеха старческите крака на дядо Гиле по стръмния баир. Аскера бе вече в селото, което запали от четири страни... Дядо Гиле употреби неимоверни усилия по-скоро да изкачи баира и да укрие децата си в гората, която считаше за сигурно прибежище и скривалище. Но уви!... Аскера е извънредно опитен при сатанинските си предприятия. Той от далеч още съгледа бягащите безпомощни жители и бе се пръснал в дълга верига, за да не може никой избегна негови зверски гняв... Още стареца и семейството му не бяха влезли в горичката, когато от ляво се изпречиха зловещите фигури на трима войници и един чауш. Изненадата бе неописуема!... Смъртен пот обля челата на дядо Гилевото семейство и всички се притиснаха около вкаменения старец, гаче ли той бе в състояние да премахне страшната напаст... След минутно свестявание, стареца, седемдесет годишния дядо Гиле коленичи пред чаушина, обля краката му със старческите си сълзи и го молеше за милост!...Един ритник в главата бе достатъчен да повали стареца полумъртав на земята – „Няма милост за комити”!  - изрева озверелия чауш и даде знак на един от войниците да привърже клетия старец о един пън, на другите двама повери снаха му, която всред сърцераздирателни писъци отвлякоха няколко стъпки на страна..., а сам чауша завлече дъщеря му... Нещастните дечица, в своята безпомощност, тичаха ту при майка си, ту при вързания дядо, много по-безпомощен от тях... И горкия старец видя, как мръсните зверове, крепителите на султановия трон, се гавреха с честта на дъщеря му и снаха му...И в неописуемото си отчаяние, той пак почна да моли, но не вече за милост, а ... за смърт!...Той не можеше да понесе тоя позор над близките му същества и молеше със сълзи на очи да турят край на живота му... Но тиранинът е изобретателен и в мъченията си спрямо раята. Той не се задоволява само с ятягян или куршум, а изобретява и ужасни начини на умъртвявание. Вместо ятаган, (аушина, взе пила и с тоя страшен инструмент, след  като удовлетвори скотските си страсти, пристъпи към вързания и безпомощен старец. Той сложи пилата на вратът му и почна да реже...При свръхчовешки страдания, изразявани в дълбоки старчески стенания, дядо Гиле лежеше безпомощен на пънът, а страшния инструмент равномерно се движеше напред и назад по старческия му врат, облян цял в кърви...Ала никой не чу сърцераздирателните му викове: дъщеря му и снаха му, няколко стъпки далеч от него лежаха в безсъзнание, а внучетата му...още при първото движение на пилата паднаха като покосени на земята... Само кървожадни и звероподобния мъчител, достоен син на своето племе, остана до край невъзмутим!... Когато падналите в безсъзнание жени се свестиха, те видяха страшния призор: от едната страна на пънът се търкаляше отрязаната глава на стареца, а от другата...окървавеният страшен инструмент...

...Селото Загоричани бе най-голямо и най-заможно християнско село в Костурско. Интелигентносттта на жителите му (те повече работят в чужбина) бе трън в очите на турските власти, които търсеха благовиден предлог да излеят върху им всичката своя злоба и отмъстителност. Въстанието и в тоя край бе най-добрия такъв. През нощта срещу 15 август това село бе обградено от четири хилди войска, а запаляните огньове околоврост по всички чуки караха населението да отгадае участта си. На 15 заранта селото бе запалено от четири страни и пламъците му се губеха у небесните висини. Почти всички кадърни напуснаха селото, а останаха у него само някои безпомощни старци, между които бе и ранения в кракът 35 годишен четник Алксо Ванов със семейството си, състояще се от стара майка, сестра, жена и малко детенце. Страшни болки в кракът бяха приковали тоя юнак към леглото и не му даваха да мръдне от мястото. Със сълзи на очи той молеше близките си да избягат, а него да оставят на произвол на съдбата. Той имаше при себе си револвер и ако стане нужда сам ще тури край на живота си. Но кое майчино сърце ще се реши да презре сина си в подобен момент? Какъв смисъл ще има живота на жена му без него? Всички решиха заедно да мрът... Събрани около леглото му, те ридоеха изглас и оплакваха съдбата му. Аскера бе в селото и вече палеше къщята. До слухът на Алекса долетяха отчаяните писъци на безпомощни хора, убивани или горящи в пламъците... Той чу чупение на съседни врати и пред духовните му очи се изпречи подобна страховита сцена със собствения му дом... Какво да прави? Да търси ли милост от тирана той, който носи следи от неравната борба, или же да се бори до край, макар и ранен? – Дилемата бе неразришима: нито на милост не можеше да се надява нито пък бе в състояние да се бори... Но можеше ли той, най-сетне, сам да тури край на живота си и спокойно да затвори очи пред неизвестната участ на окръжащите го близки същества?  Какво ще стане с тях?... Под наплива на тия мисли, измъчената душа на борецът Алексо, най-сетне се поуталожи. Той бе намерил решение на дилемата!... Скръцанието на къщната врата под силните удари на войниците  му напомни, че трябва да побърза с изпълнение на страшното решение...И тоя неподвижен труп, чието най-малко шаване предизвикваше неописуеми болки, съживи се, за да изпълни последното си предназначение... От револверен вистрел право в сърдцето той повали жена си мъртва, а с друг – скъпата си рожба.. С трети леко рани сестра си в рамената, която падна в безсъзнание... Най-сетне, насочи револвера и срещу майка си, но... при видът на оня образ, що му бе дала живот, силите го напуснаха и смъртоносното оръжие падна из ръцете му... Да би имал още една жена, още една рожба, още една сестра ръката му нямаше да трепне, но – с майка си!... За миг той остана вцепенен, ала последните скръцания на падащите вече врата отново го накараха да се съвземе. Решението е вече безвъзвратно! И той, без най-малко колебание, пустна още два куршума – един в сърцето на майка си, а другия в собствената си уста...Когато аскера нахълта в стаята, намери пет облени в кръви трупове... А когато гъстия дим от горящата къща върна съзнаието у сестра му, тя се потресе пред страшния призор: труповете на най-близките и най-мили същества в кърви, а по-мъртво-бледното лице на един от тях тя съзря една самодоволна усмивка – усмивка на чувство за изпълнен дълг!... Това бе Алексо...

На 23 август, при местността „Бели Кладенци”, два километра от с. Смърдеш, Костурско, турски войници заловиха 80-годишен старец от това село, дядо Стоян Вурженко. Те го съблякоха гол, спростряха на желязна скара над накладен огън – и жив изгориха!...

На 24 август войници заловиха и разсякоха корема на 25 годишната  непраздна невеста Пандовица Аличева от с. Руля, Костурско.

На 23 август войници заловиха 28-годишната невеста Пандовица Близнакова (родена Грозда Бекеричина) от с. Дъмбени, Костурско, и след като я обезчистиха, задържаха я да потурчат. При опитването си да избяга, тя биде ранена с куршум, а сетне жива разпрана от гушата до детеродните органи!...

На 31 август войници заловиха свещеника Мишо и селянина Лазо Лукаров от с. Апоскеп, Костурско, и ожесточени от несполучливото сражение през миналия ден – живи ги одраха!...

На 24 август войници заловиха 70-годишния старец Сотир Орлинов от с. Косинец, Костурско, извадиха очите му и, сетне на късове съсякоха!...

І. Турски зверства и опустошения в Битолския виляет.

3. Костурска кааза

Състав на Костурската кааза: села, къщи и жители. – Християнски процент. – Поичен списък на изгорените села, брой на изгорелите къщи, на изкланите и обездомени християни и обезчестени и пленени жени и моми в Пополето, Кореща и Клисурска нахия. – Таблица на турските зверства и опустошения. – Общи бележки.

Костурската кааза обгръща 128 села (включително и града Костур) с 13223 къщи и 74272 души жители. От селата: 98  са християнски, 12 мухамедански и 18 смесени. От къщите: 10554 са християнски и 2669 мухамедански. От жителите 62338 са християни и 11884 мухамедани. Християните в тая кааза съставляват 84 % от цялото население.

Разпределени според местностите, в Костурската кааза пострадаха следните християнски села:

а) В Пополье.

Пополето се състои от 17 села с 2573 къщи и 14147 жители. От селата 12 са християнски, а останалите – смесени. От къщите: 2334 са християнски и 237 мухамедански. От жителите 12727 д. Са християни и 1420 мухамедани. Християните в тая местност съставляват 90% от цялото население.

В Попольето пострадаха седните християнски села:

1) Черешница е християнско село от 80 къщи. На 14 август, след 6-часово кръвопролитно сражение между 200 д. Въстаници и 7 хиряден турски отряд с артилерия в Черешничкия рид, селото биде нападнато от войската, ограбено, бомбардирано с топове и цяло разрушено и изгорено. Благодарение на обстоятелството, че жителите предварително напуснаха селото, човешки жертви няма. След някой ден, обаче, някои от избягалите семейства пак се върнаха на пепелищата с, но на 21 август войска  повторно навлезе в селото, доограби недоограбеното и изгори недоизгореното. Тогава бидоха убити и изклани от аскера следните 10 души мъже и жени: Дамян Сульов, Митре Бабчорлията, жена му Сия, Дамян и Христо Бошкови, Петър Попов, Сидо п. Ярмов, Дине Главчев, Фильо Ризов и Риса Фянова.

2) Кондороби е християнско селце от 35 къщи. На 14 август аскера, който ограби и изгори Черешница, нахълта и в това село, ограби го и цялото изгори. Жителите му о време избягаха в планинаната, та не бидоха изложени на сеч и безчести.

3) Бъмбоки е християнско село от 50 къщи. Едновременно с изгарянето на с.с. Черешница и Кондораби (на 14 август), същия аскер нахлу и в това село, ограби го и цялото опожари, с изключение на турската кула край селото. Жителите  от това село не пострадаха, защото още преди нахлувание на войската избягаха в планината.

4) Олища е християнско село от 90 къщи. На 15 август навлезе в това село 8 хиляди д. Аскер, всичко ограби и само две къщи изгори. От жителите му никой не пострада, защото о време избягаха в планината. Още от тях, които бидоха заловени, освободиха се с откуп.

5) Загоричани е християнско село от 630 къщи. На 15 август няколко хиляден отряд от пехота, кавалерия и артилерия нападна това село, ограби покъщината и скъпоценностите, задигна храната и цялото село опожари. Това село бе от най-големите и най-богати в цяло Костурско. Убити и изклани са 25 души мъже, жени и деца. Шеснайсе най-красиви жени и моми бидоха пленени от аскера и след 15 дневно държание в турския лагер – освободени срещу богат откуп. Всички пленени са изнасилени. Тридесет маловръстни деца, от 8-12 години бидоха хвърлени в една фурна, покрити със слама и живи изгорени!...

6) Вишни е християнско село от 157 къщи. На 21 август, след 9-часово сражение между 150 д. въстаници и квартирующите в селото 80 души турски войници, последните, за отмъщение, запалиха селото и 150 къщи опожариха. (През 1902 година при убийството на районния началник М.  Москов (всъщност е Лазар Москов), биде също ограбено). Убити и изклани са следните шест души селяни: Дине Калков, Коле Пейков, Свещеник Кочо, Сидо Бакрачев, Дине Ишков и Гиле Гилев (последния заклан с пило).

7) Блаца е християнско село от 92 къщи. На 21 август, след изгарянето на Вишени, същия аскер, в едно с новопристигнал от няколко стотини души, нападна това село, всичко ограби и две махали с 50 къщи опожари. Убити и изклани са 13 души, между които: Стеф. Конев, Спасе Комита, Насо Кириев, Петър Дзалев, Мих. Бошев, Пандо Голичев, Тодосий и Пандо Пишмиреви, жените Трифуна Гьокова, Нунта Томева и други. Ранени са Пандовица, Добра и Димитър Пишмиреви. Изнасилени са от войската много жени и моми. Пред очите на много жени и двама войници обезчестиха една млада булка, която премр от мъки. Пленени са от аскера 12 най-красиви жени и моми, закарани при пашата в опожарената Черешница и там изнасилвани през цялата нощ! Заловени и изнасилени са много от забягналите в планината жени и моми.

8) Шестеово е християнско село от 180 къщи. На 26 август това село биде нападнато от редовен аскер, ограбено до игла (даже ризите от гърба на жените) и 60 къщш изгорени. Изклани бидоха от аскера мъжете Янаки Илиев и Илия Новачков и жените Николица Гавалова и Настевица Вълковска. На няколко пъти аскера напада лагера на избягалите в планината семейства, ограби всичко намерено и изнасили 25 жени и моми.

9) Апоскеп е християнско село от 25 къщи. На 31 август, след кръвопролитно сражение близо до селото, на местността „Ковачо”, между 480 души въстаници и 2000 души турска войска, последната нахлу в селото, ограби всичко и цялото опожари. За отмъщение на претърпяното поражение, аскера залови 15 души селяни, закара ги на полесражението и там всички изкла. Други от заловените селяни бидоха откарани в Костур и хвърлени в затвор.

И тъй, от 12-те християнски села в Попольето постарадаха девет, шест от които са съвършено опустошени, две наполовина и едно – отчасти. Опожарени са 1177 къщи (или 50,40% от всички християнски) избити и изклани са 105 души мъже, жени и деца, обезчестени са 106 жени и моми и пленени – 12 моми. Броя на обездомените християни в тая местност възлиза на 6550 души, - повече от половината християнско население!

б) В Кореща

Корещата обгръща 25 села с 2761 къщи и 16924 д. жители. От селата 22 са християнски, 3 мухамедански и 1 смесено. От къщите: 2501 са християнски и 260 мухамедански. От жителите 15504 са християни и 1420 мухамедани. Християните в тая местност съставляват 91,6% от цялото население.

В Корещата пострадаха следните села:

1) Смърдеш е християнско село от 233 къщи. На 9 май 1903 г. турски аскер откри в това село организационна чета и по тоя случай, става кратка престрелка между 20-те четници и 1500 аскер и башибозук. Възползвани от тоя случай турците нападнаха компрометираното село, ограбиха всичко, откараха добитъка и 166 къщи изгориха. Тогава бидоха избити, изклани и живи изгорени осемдесет и секем души – 45 мъже (22-ма старци), 36 жени (18 баби) и 6 деца (от 3-12 години). Ето имената на някои от тях: старци Венчо Богоев, Дине Шкондур, Доно Гонин, Лазо Гъцов, Венчо Панчов, Митре Чолаков, Тасе Костанин, Поп Васил, дядо Янчо, Кръстю Дудум, Доне Узунов и др.; мъже Пандо Лазаровски, Фоти Мерджов, Хр. Панчов, Пандо Цуцулев, Дим. Гежов, Лазар Жагров и др.; баби: Яновица Димянка, Пена Кирка, Василица Динкина, баба Кондайка, Стефовица Аспрова, Наумица Шанова, Цветковица Мангова ( от това семейство изгенаха петима), Илица Репацова и др.; жени: Дичовица Димянка, Наумица Лексова, Диновица Драгаманова, Герговица и Наумица Мангови, Георговица Шкипова, Ристовица Чолакова, Йованица Мангова, Стамковица Пърделка и др.; моми: Динка Митрушева и Стойна Узунаво; деца: Александра Мангова и Доне Репацов ( по на 3 години), Васил Ставрев, Сара и Мара Дульови (по на 12 години) и Лабро Сянов (11 год.). Ранени са 50 души. Обезчестени са повече от 35 жени и моми. Изкарани са вън от селото много млади невести и моми, обезчестени от войската и пуснати за дома само по една риза... На много невести разсичани са отпред ризите, или голи събличани и по тоя начин публично изнасилвани. През време на въстанието селото пак биде нападнато от аскер, повторно опленено, мнозина избити и на мнозина ушите отрязани!

2)Дъмбени е християнско село от 280 къщи. На 29 юлий, след 9 часово сражение в Дъмбенската гора между 500 д. въстаници и 1000 д. аскер с артилерия, селото биде нападнато, ограбено, бомбардирано с топове и цялото изгорено. От това богато и цветущо някога християнско село останаха голите дувари само на 4 къщи! Тук войската извърши потресающи ужаси. Убити и изклани са 16 д. мъже и жени, между които са: Димко Гулев, Иоше  Радков, Търпен Ангеков, Митре Терзиовски, Тр. Ангелков, Лазовица Караджова, Димковица Сюлмазова, Митревица Хаджиовска и др. Ранени са: Поп Трайковица, Стояница Караджова и Трайковица Бриченска. Пленени са: младата невеста Цвета с пеленачето и – сестра на видния Костурски ръководител Лазар п. Трайков. На 23 и 24 август аскера нападна лагера на избягалите семейства, ограби спасеното имущество, повече от 60 д. мъже и жени изби и изкла, много жени и моми обезчести и 4 малки дечица плени.

3)Връбник е християнско село от 80 къщи. На 29 юлий, след изгарянето на с. Дъмбени, същия аскер, на брой повече от 1000 души, нахлу в това село, аграби всички дрехи, покъщшна и скъпоцености, откара добитъка и цялото село опожари. Заклани са от аскера един мъж и една жена. На 15 август селото пак биде нападнато от 15-хилядна армия и много от върналите се на пепелищата жени и моми бидоха обезчестени. Спасеното имущество при първото нападение тоя път биде цяло ограбено.

4)Лобаница е християнско село от 91 къщи. На 24 юлий башибозук нападна това село, всичко ограби и 14 къщи изгори. На 4 август повторно биде нападнато от редовен аскер, доограби го и  изгори останалите къщи (77). При това нападение бидоха изклани мъжете и жените: Толе Гуньов, Митре Капитанчев, Ст. Димов, Наке Гологачев, Митре Кольо-Манчев, Нако Донев, Наум Мангов, Дине Миджов, попадията, жената на Наке Гологачев, Лазовица Капитанова и Ильовица Марковичина. Обезчестени бидоха 45 жени и моми и пленени три млади невести и една мома. Избягалите семейства на няколко пъти бидоха гонени от войската из планината.

5) Жупаница е християнско село от 120 къщи. На 4 август редовен аскер напада това село, ограби всички къщя, добитъка откара и цялото село изгори. От неизбягалите жители бидоха заловени и всички изклани 11 д. мъже, между които са: Поп Костадин, Търпе Мильов, Киряко Атанасов, Дине Наков, Наум Кирязов, Васил Шопов и др. Пленени са жените Нольовица Пандовска, майка и, три мъжки деца и едно момиче от полето, докле не предадат оръжието. На 23 август, в планината при с. Поздивища, називоема „Черна гора”, гдето се криеха жупанишките семейства, четирима войници, обзчестиха подред 14-годишното момиче Доча Постолова...

6) Косинец е християнска село от 253 къщи. На 4 август, след изгарянето на Жупаница, същия аскер нахлу и в това село, ограби го, задигна 2700 овце, 350 говеда и 150 глави товарен добитък и 250 къщи опожари. От цялото това голямо село уцеляха само 3 крайни къщи. Убити и изклани са 56 души мъже, жени и деца, на мнозина от които предварително бидоха извадени очите. Между зверски погубените са: Вас. Киселинчев, Цвета Киселинчева, Трендо и Мануша Мацанови, Деспа Оцева, Елена Гершанова, Мара Пенева, Киро Главковски, Мара Тумбарева, Илия Петков (13 годишен) Герго Руков, Митревица Пеличарка, Кольо Петков и др. Пленени бидоха от аскера 9 жени и моми и 7 мъже, между които: Диновица, Наумовица, Риста, Ламбо и Сърбо Сърбови, Риста Пирязова, Мара х. Станчева, Сотирица Лячкова, Цвятковица Нинева, Търпо Нинев и др. Трендо Колев биде посечен на парчета.

7) Ормана е християнско селце-чифлик от 15 къщи. Едновременно с изгарянето на Косинец и Жупаница, същия аскер нападна и това селце, ограби го и и всички къщи опожари. Убит е един старец.

8)Черновища е християнско село от 44 къщи. На 27 юлий редовна войска нападна това село, всичко ограби и 4 къщи изгори. На 23 август повторно биде нападнато от 15 хилядна войска, която го доограби  и уцелелите 40 къщи изгори. Убити и изклани са 6 души, между които Ламбо Цилев, Гямо Марков, Мара Трондовска и др. При доизгарянето на селото изнасилени бидоха 28 жени и моми. Това село е полско и притежава най-плодородната земя в цяло Костурско, та биде изгорено и голямо количество храни.

9) Дреновени-Горно е християнско село от 70 къщи. На 23 август, след изгарянето на Черновища, това село биде нападнато от същия аскер, ограбено до игла и 66 къщи изгорени  Убити и изклани са следните 7 души: Лазо Перела, Кръсто Калчев, Лазо Сотиров, Геле Манчев, Глигор Петревски, Наке Каролев и Свещеник Яни. Ранен е Спасо Петровски.

10) Поздивища е християнско село от 120 къщи. На 23 август, част от аскера, който изгори Дреновени-Горно и Черновища, нападна и това село, ограби го, откара добитъка и 50 къщи опожари. Съсечена бида от аскера жената Ристевица Кинтева, Жива идгорена е Лазовица Шотова. Аскера подпали и изгори всички снопе в полето. Избягалите семейства на нколко пъти бидоха гонени от аскера из планината.

11)Дреновени-Долно е християнско село от 20 къщи. На 25 август, изгарянето на Дреновени-Горно, същия аскер нападна и това селце, ограби го и цяло изгори. Аскера разруши всички воденици, задигна и изгори всички храни. До късна зима избягалите семейства се криеха из планината „Браненицата”. Убит е Нумо Гувелов.

12)Въмбел е христинско село от 130 къщи. На 25 ангуст аскер нападна това село, ограби го и 95 къщи опожари. Повечето семейства предварително избягаха в планината. От останалите в селото убити и изклани са 8 души мъже и жени, между които и един старец на 100 години. В една пещера близу до селото бидоха открити от аскера 14 души въоръжени въстаници и 4-ма невъоръжени. След 2-часова престрелка 15 души от тях се самоубиха. Сполучи да избяга само едно 13-годишно дете, което от сетне биде настанено на лечение в Битолската болница. На всички самоубити аскера отряза ушите!...

От 22-те християнски села в Корещата постарадаха половината – дванайсе, девет от които са съвършенно опепелени и три – половина. Изгорени са 1273 християнски къщи (51%!), изклани са 278 души мъже, жени и деца и обезчестени 250 жени и моми. В тая местност останаха без покрив 7276 души християни – почти половината християнско население!

в) В Клисурска нахия.

Клисурска нахия се състои от 4 християнски села с 1215 къщи и 5872 души жители.

В тая нахия пострадаха следните села:

1)Бобица е християнско село от 100 къщи. На 15 август аскер нападна това село, ограби го до игла, храната задигна, добитъка откара и цялото село опожари. Още преди идването на аскера всички жители избягаха в Клисула (нахийски център).

2)Мокрени е християнско село от 200 къщи. След изгарянето на Бобища същия аскер нападна и ограби и това село и цялото го опожари. Убити и изклани са около 30 мъже, жени и деца. Изнасилени са много жени и моми, а най-красивите аскера отвлече по харемите в Кайлярско.

От 4-те села в Клисурска нахия две са съвършено опепелени, изгорени са 300 къщи (24,7%), изклани са 30 души християни, обезчестени са 40 жени и моми, и пленени от аскера и потурчени осем моми. Обездомени са в тая нахия 1834 души (31,1% от всички християни).

Ясно представление за размерите на турските зверства и опустошения в Костурската кааза ще даде следната таблица:

(Турските зверства и опустошения в Костурската кааза).

Турските зверства и опустошения в Костурската кааза, по своите размери, са поразителни! От 97-те християнски села в тая кааза жестоко пострадаха двайсе и три (24%), седемнайсе от които са обърнати в пепелища, пет – наполовина, и едно – отчасти. Турската опустошителност тук се прояви във всичката си бяснота. Цели местности някога цветущи и прелестни днес представляват жалки и потресающи развалини!

От всякогашните големи и богати християнски села пълни с кипящ живот, днес няма и помен! Престъпната турска ръка наложи върху всички печата на своята опустошителност! Тук са опожарени 2750 християнски къщи (26,20%) и обездомени 15650 християни (25%), която не престава и до днешен ден да заплашва с „гладна смърт”! Колкото до размерите на извършените зверства над невинни старци, жени и деца – тук са чудовищни! Независимо от размерите на изкланите (413 души); обезчестените (396) и пленени (30 ) жени и моми, по жесточината си зверствата тук не се поддават на описание!... Отсичането с пила главата на дядо Гиле от с. Вишени, опичанието на дядо Стояна от Смърдеш жив на огън, разсичането на корема на непраздната Пандовица от с. Руля, разпарянето от гушата до детородните органи на младата Пандовица Близнакова от Дъмбени, изваждането очите на 70-годишния старец Сотир Орлинов от Косинец, одирането кожите на поп Мишо и Лазо Лукарев от Апоскеп и пр. и пр. потресающи случки, кратко описание за които дадохме в началото на тоя отдел – всичко това дава само бледо представление за ония ужаси и зверства, на които бяха подложени християните в тая кааза.