неделя, 17 юни 2012 г.

Живот и дейност на митрополит Григорий Охридско – Преспански и Пелагонийски или Блаженоградски



Българската екзархия се създава в резултат на всенародната борба и е утвърдена със султански ферман на 28 февруари 1870 г. ( ст.ст.) и действува за обединението на българското население около родната му църква в трите географски области – Мизия, Тракия и Македония.
Победите на руското оръжие, увенчани със Санстефанския мирен договор едва не погребват Българската екзархия. В стратегическите планове на Русия място за нея няма. На 1 юни 1878 г. по настояване на княз Александър Дондуков – Корсаков, началник на временното руско управление, екзарх Йосиф напуска Цариград и се установява в Пловдив. По всяка вероятност за руската дипломация това е първата стъпка в уреждане на българо-гръцкия спор и за вдигане на схизмата. Но за българите,  се явява пореден удар срещу църковната ни автономия и националното ни единство, защото цялото екзархийско наследство остава в ръцете на турците и моментално е обсебено от Цариградската патриаршия. Преместването на главата на българската църковна организация от Цариград и установяването му в руската окупационна област лишава Екзархията от легитимното основание за нейното съществуване – султанският ферман.
След месец Берлинският конгрес разпокъсва българската народност и Екзархията се оказва окована в тесните граници на Княжество България и Източна Румелия.
За да разкъса наложените му окови от страна на руската дипломация, а и на останалите Велики сили на 9 януари 1880 г. екзарх Йосиф потегля от Пловдивската гара за Цариград, с което осъществява нейното второто раждане, образно казано. От тази дата се отваря първата страница от новата глава на църковната и националната ни история – борбата за българщината в Македония и Одринска Тракия.
Изхождайки от новите условия в Османската империя, църковната ни институция се стреми да намери най – подходящите форми за постигането на своите задачи: извоюване  на берати за български митрополити в епархиите с преобладаващо българско население, изграждане на български църковни общини в градовете и по – големите села в Македония и Одринско и организиране на българската просвета чрез разширяване   на мрежата от български училища.
В периода 1890 – 1897 г., в резултат на активната външна политика на Княжество България и дипломатическия такт на екзарх Йосиф І, са получени берати за български владици в Охрид, Скопие – 1890 г., Неврокоп и Велес – 1894 г., Битоля, Струмица и Дебър през 1897 г. Образуваната Одринска епархия, обхващаща земите на Тракия, но остава с епископ без султански берат. 1
Остават обширни райони, населени в мнозинството си с българи, които нямат свои
_____________________
1  Българските екзархии в Охрид и Скопие бяха създадени след  допитване до населението през 1873 г., но след това по време на Руско – Турската освободителна война от 1877 – 1878 г. българските владици бяха прогонени от властта. Същото стана и с Велешката епархия, която беше включена във фермана за учредяване на Българската екзархия.

митрополити. Такива са : Костурско, Леринско, Воденско, Солунско, Кукушко, Мелнишко, Серско и Драмско. За оказване на противодействие срещу чуждите пропаганди важна  роля там играят българските църковни общини. Много голямо внимание се обръща на организирането на такива центрове на българщината в онези райони, които са в плен на чужди влияния. Председателите на общините са и екзархийски наместници, които се грижат за утвърждаването  на църкви и училища и събуждането на по – голяма част от населението в народностно отношение.(ИДА, кн.59,1990 : 407 – 418)
В резултат от дейността на Екзархията и на ръководените от нея български църковни общини, при подкрепата и на българската държава, образователното дело отбелязва непрекъснат ръст и постижения. Във в. „Дело” от 31 декември 1901 г. Яворов пише, че  в Македония имало процентно толкова училища, колкото и в свободна България и че броят на учителите със завършено образование е по – голям отколкото в свободните земи. (Дело, І, 1901 :1)
Особено голямо внимание Екзархията обръща на необходимостта духовенството, учителите, председателите на общини, да са хора събудени, образовани, осведомени за състоянието на българщината в обсега на тяхната дейност. С жива народностна съвест, с енергия и себеотдаденост на делото, на което служат, за да могат да активизират, разбудят, организират населението в национално самоосъзнала се общност. (Национално – освободителното  движение на македонските и тракийски българи,1995 : 92)
Същевременно екзархията се обявява  против използването на революционните методи и форми на борба, защото те затрудняват самото и съществуване. Тя продължава да се придържа към идеите на Българското Възраждане, че свободата може да дойде по пътя на просветното развитие. Нейната политика е за предпазване на местното население от увлеченията по революционната пропаганда. 2 ( Материали за историята на Македонското освободително движение, 1927, кн.5: 124 – 125 ; Радивоев, М. 1912 : 425 – 426)
Ярък изразител на тази политика на Екзархията е и владиката Григорий Охридско - Преспански, а по – късно Пелагонийски ( Битолски – б.м. ). В потвърждение на тази теза ще си позволим да цитираме откъс от дневника на екзарх Йосиф І: „Говори ми ( руският консул в Битоля – Ростковски – б.м.), че Григорий не допуска комитетите в епархията си и за това го гонят и ме моли да го защитавам.” (Йосиф І, 1992 : 434)
За неговото житие и битие се знае твърде малко преди да стане митрополит на Охрид.
________________________________
2  Запитан Екзарх Йосиф І, какъв е планът му за работа в Македония той отговаря: „Да имаме повече владици и  да нахвърляме повече интелигенция в страната, та тя сама да си решава въпроса.” Първият биограф на митрополит Иларион Макариополски , М. Радивоев посочва, че след като се позаинтерисувал  от дейността на революционния комитет и за станалите събития след Арабаконашкия обир, ударил ръцете си и извикал: „Бързаме, много бързаме! Трябваше по – напред да заякчим екзархията, да присвоим всички наши епархии и тогава чрез владиците, учителите и интелигентните младежи при един удобен случай тогава да извършим и другия преврат.”

Роден е в Стара Загора  под името Христо Зафиров през 1853 г. През зимата на 1873 г. е учител в някое съседно на с.Ягода село, защото участва в посрещането на дядо Иларион Макариополски при посещението му в Стара Загора, като Търновски митрополит. За това наше твърдение изхождаме от даденото ни сведение от бъдещия Доростоло – Червенски митрополит Василий, който посочва, че жителите на града посрещнали владиката Иларион край Дервента ( Змейовският проход – б.м.), а Христо Зафиров е бил край Чанакчийските бани ( с. Ягода – б.м. ). (Иларион Макариополски ..., 1925 : 62.)
Още на тази първа среща учителя  Христо Зафиров пожелава да бъде ръкоположен в духовен сан. (Иларион Макариополски ..., 1925 : 64.)Неговото   желание се сбъдва на 1 януари 1874 г. в Търново, когато е подстриган за дякон и получава името Григорий, дадено му лично от Иларион Макариополски. (Иларион Макариополски ..., 1925 : 66.)
Симеон Радев в „Ранни спомени” пише, че лично митрополит Григорий е казвал на баща му, че е бил в революционното движение преди Освобождението.( Радев, С.  1994 : 117.)
Може би разкриването на част от революционната организация след Арабаконашкият обир от 1872 г., залавянето на Васил Левски, или някакво вътрешно убеждение, че още е рано за използването на революционни средства на борба, го карат да приеме духовен сан. За момента само може да се гадае.
Също така говорейки за онзи момент преди приемането на духовния сан, трябва да отбележим, че Христо Зафиров е един от участниците в театралната трупа към читалището в Стара Загора, която изнася своята първа постановка през 1870 г.
След смъртта на митрополит Иларион Макариополски през 1875 г., дякон Григорий се премества в Доростоло – Червенската епархия при митрополит Григорий. (Радев, С.  1994 : 117.; Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели. 1995: 174.)
В периода от 1875 г. до 1888 г. учи последователно в Петропавловската духовна семинария и завършва Киевската духовна академия и е дякон при екзарх Йосиф І.( Куманов, М.  1993 : 73.; Радев, С.  1994 : 117.)
В периода 1888 - 1890 г. архимандрит Григорий е председател на Солунската българска църковна община. На 6 декември 1890 г. е ръкоположен за епископ с титлата „Блаженоградски”.
Както и на всякъде, където ще бъде изпратен, той ще остави следа по пътя си. В „Бегли спомени” Андрей Тошев споменава, за перипетиите, които трябва да измине българската църковна община в Солун, за построяването на нова българска църква и за ролята и мястото, които има в разрешаването на този въпрос нейният председател. (Йосиф І., 1992:  283; Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели. 1995: 174.; Тошев, А. 1931 :13.)
Като привърженик на еволюционното движение, архимандрит Григорий завързва връзки с хора близки до неговото виждане като Коне Самарджиев, братя Кондови и др. (Тошев, А. 1931 :13.)
В момента не разполагаме с преки документи, които да  показват дейността му като председател на Солунската църковна община, освен гореспоменатия факт, но косвени се намират.
Интересно е следното свидетелство, дадено от Симеон Радев по повод освещаването на черквата „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Ресен: „В дните на Султан Абдул Хамид Хан ІІ и на негово Високопреосвещенство Г-н, Г-н Григорий Охридско – Преспански митрополит, се построи...” и пр. и ето, че буря се разразява. Григорий със своя заповеднически нрав беше влезнал в конфликт с много от първенците. Те сега не искаха, щото неговото име да се слави по случай предстоящото национално тържество. Пратиха  телеграма до редакцията на в-к „Новини”, да не публикува телеграмата така, както била изпратена, заплашвайки, че в противен случай няма да осветят църквата. Тогава вестникът обнародва покана от свое име...”
Ето какво пък пише по същият повод, учителят на Симеон Радев – Коста Николов:
„Аз, като секретар на общината, трябваше да  приготвя покана за освещението на църквата, която да се обнародва в екзархийския вестник  „Новини". Направих такава. „Нашият град води дълга и упорита борба с патриаршистите за въвеждането на славянска и българска служба в черквата ни, но черквата бе дадена на патриаршистите и ние цели 25 години се черкувахме в нашето училище, а покойниците опявахме в черковния притвор. Сега вече се радваме на хубава новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий", която ще се освети от владиката Григорий на 15 август тая (1894 г.) година. Молим всички български общини да ни създадат радост, като изпратят за освещението свой човек. Гостите няма да се грижат за квартира и за храна". Общинарите поискаха да се притурят при горното и думите: „в дните на Султан Абдул Хамид Хан и в дните на Негово Високопреосвещенство митрополита Григория". Като имах пред вид настроението на гражданите, казах, че ще бъде по-добре да не се поставят тия думи. Но те настояха и аз ги поставих. След свършването на заседанието, председателят поп Ст. Чукалев казал на някои граждани каква покана сме изпратили. Те веднага свикали събрание и решили да молят Екзархията да не публикува така поканата, защото ще се създадат пречки за освещаването. Екзархията спряла публикуването и наредила да се даде във вестник „Новини" уводна статия за освещаването на църквата. Всичко това станало известно на владиката от някои общинари, които са искали да ме злепоставят пред него, понеже бях като роднина с Ляпчевите. 
В тържествения ден, при водосвета на двора владиката, като ме видя, отдалеко поклати си няколко пъти главата и вдигна жезъла си. Явно бе, че е недоволен от мене. Закани ми се. Напразно го уверявах, че съвестта ми е чиста, че съм невинен.” (Радев, С.  1994 : 198; www.scribd.com/doc/29339515/Странстванията на един-учител Коста Николов.)
Че „героят” на нашето изследване се държи като истински деспот, обичащ
салтанлъка, (Николов, Т., 1980 : 82.)  че е имал авторитарен характер и не се съобразява ни с община, ни с общинари, ни с име, ни с минало и заслуги на дадената личност, и неистовото му желание, всичко да му се подчинява ( Радев, С.  1994 : 198.) е вярно. Но кога и как е могъл Григорий да влезе в такъв жесток конфликт с ресенските чорбаджии, когато на 6 август 1894 г. е ръкоположен за митрополит (Йосиф І., 1992:  851.), а на 15 август с.г. се освещава въпросният храм. Дата, на която се провежда и първото разширено събрание ( според някой конгрес ) на Вътрешната Македоно Одринска революционна организация ( ВМОРО) в гр. Ресен.
Логическото обяснение според нас, може да се търси в две посоки: или че в протестът е замесен само родът на д – р Христо Татарчев ( информация спестена от Симеон Радев и Коста Николов, като дори последният в спомените си намесва друг известен ресенски род – този на Ляпчеви ), или че действително е имало спречквания между някой от посочените ресенски фамилии с Григорий в битността му като председател на Солунската община.
До някъде, за такъв косвен документ според нас може да се приеме и брошурата на Петър Попарсов „Стамболовщината в Македония”.
„... Борбата срещу сръбската пропаганда се водеше по фронта Скопие – Охрид. И там бе нужна силна ръка – пише Симеон Радев в „Ранни спомени”. – На мястото на Синесий дойде Григорий. Изборът не можеше да бъде по – добър.” ( Радев, С., 1994: 117.)
И в Охрид и в Битоля Григорий е посрещнат тържествено от своето паство. ( Радев, С., 1994: 131-132; Николов, Т., 1980 : 81.)  И докато в Охрид е един владика, който замества друг, то в Битоля той е първият висш български духовник. Посрещнат е на 5 – 6 км извън града. Радостта на българите е огромна и поради факта, че това става около големия християнски празник – Рождество Христово. 
Дворът на църквата „Св. Богородица” в Битоля е препълнен с народ, дошъл не само от града, но и от селата.
„Радостта на всички българи бе неописуема, задето се сдобиха със свой кириарх. Тези коледни празници на 1897 г. за българите в Битоля и Битолско, бяха не само религиозни, но и национални, повдигнаха националния дух на българите.”  - пише в спомените си поп Тома Николов. (Николов, Т., 1980 : 81.)
Където и да е бил, той е оставял отпечатъка си, за да могат да кажат неговите съвременници, че :
-         в различие от много други владици, той не е сребролюбец;
-         обича Македония с всичкото си пламенно родолюбие и прави всевъзможни усилия, да издигне на по – голяма висота духовенството;
-         срещу невежествените и небрежни свещеници  е нетърпим;
-         загърбване на личното и признаване работата на професионалистите
-         дипломат до мозъка на костите, който е проумял, че не можеш да получиш, без да дадеш. Но всичко това в името на хората и в изпълнение на мисията му като висш представител на Българската екзархия. (Радев, С., 1994: 132 – 133, 246 – 247.)
В подкрепа на част от горното твърдение ще си позволя да цитирам част от спомените на учителя Коста Николов: „В края на месеца ( септември – б.м.) помолих телеграфически  Екзархията да ми съобщи дали ще бъда назначен. Отговори ми се: „Отнесете се до Охридската  митрополия". Отидох в Охрид. Владиката беше по обиколка в епархията. Секретарят му Лимончев ми съобщи поверително, че на владиката е предоставено да избере дали да остана главен учител в Ресен или да отида учител в Охрид. Няколко дена след това съобщи ми се, че съм назначен учител в Охрид.
Когато пристигнах в Охрид, владиката беше по обиколки в епархията. Щом се завърна, всички  учителки и  учители го посетихме за добре дошъл. Владиката не пропусна и сега пред всички   да се закани и да ми каже: „Ти, Николов, в Ресен ми мътеше водата, сега ще те видя как ще ми  мътиш водата тука". Отвърнах му: „Дедо владика, в Ресен не съм ви мътил водата, а само съм  вършил своя дълг". 
В края на учебната година, след свършването на изпитите, владиката Григори даде обед на всички учители и учителки в манастира при с. Велгощи. По време на обеда владиката ми каза: „Николов, гледам ядеш повече кисело млеко, трябва да ядеш и месо, за да закрепнеш". „Дедо владика, - отвърнах - аз съм достатъчно закрепнал, за да си гледам работата". „Но тебе ти  предстои по-тежка работа". „Каква по-тежка работа ми предстои?". И другите учители го помолиха да каже. „Ще кажа като свърши обеда. Първо на Николов, а после и на вас".Свърши се обеда. Останахме владиката и аз. Владиката ми каза: „На два пъти ти казах, че ми  мътиш водата. Ти работи една година тук. Аз съм много доволен от твоята работа. Убедих се,  че не ти си ми мътил водата. Сега ще ти съобщя радостна новина. В Екзархията тъкмят да отпуснат две стипендии за следване по педагогия. Едната мислят да дадат на теб. Искаха моето  мнение. Аз с радост одобрих това. Едната стипендия ще се даде на тебе без конкурс. Другата  ще се даде с конкурс." Благодарих му. Тогава гой повика другите учители и учителки. Съобщи  им, че ми се отпуска стипендия за следване по педагогия. И те му благодариха. Към края на ваканцията, която прекарах в Ресен, отидох в Охрид да видя какво става със стипендията. В митрополията вече беше се получило писмо, с което ми се съобщаваше, че ми  се отпуска стипендия по сто лева на месец за следване по педагогия в Загреб. Повторно  благодарих на владиката.” (www.scribd.com/doc/29339515/ Странстванията на един-учител Коста Николов.)
Митрополит Григорий Охридско – Преспански, а по – късно и Пелагонийски е убеден, че за да има българщината успех и напредък, тя трябва да бъде на равна нога, както с останалите свободни народи, така и с онези, които се намират в същите условия в пределите на Османската империя. Когато разбира, че на  Антон Димитров ( един от основателите на ВМОРО ) е предложено да бъде назначен за съдия в Солунския апелативен съд, митрополит Григорий му казва: „Претендираме, че Македония е българска, пък навсякъде, даже и в съдилищата все гърци и арменци чиновници. Ние не  го чувстваме, но то има голямо значение за чужденците.” (Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели., 1995: 187.)
Колко много тези думи обясняват писаното от поп Тома Николов: „Ползваше се с голям авторитет между правителствените кръгове и консулското тяло. Владееше добре турски и беше много щедър в своите подаръци, давани на паши и бегове. Със своето държане той засенчи гръцкия митрополит.” И още : „Той конкурираше не само беговете, но и консулското тяло със своите луксозни мебели, файтони, коне и др. Държеше се като аристократ.” (Николов, Т., 1980 : 82.)
За този „аристократ” Симеон Радев пише още:  „Деспотичен спрямо духовенството, наложителен в общината, вратата му беше отворена винаги за тия, които имаха нужда от неговата помощ. От селата идеха с оплаквания от турските насилия, той никога не оставяше глух за тях . Застъпванията му пред турската власт бяха винаги енергични и смели.” (Радев, С., 1994: 247.)
Значимостта на митрополит Григорий в църковната ни и национална история не се измерва с това, че построява българската митрополия в Битоля, (Радев, С., 1994: 247.) или че  разрушава остатъците от Латинската църква в Охрид, която е била седалище на католическата митрополия, защото в своя религиозен и национален фанатизъм, не може да  позволи да съществува такъв спомен в града (Шапкарев, К., 1972 : 539.), че до смъртта си замества екзарха при болест или отсъствие за по – дълго време от Цариград (Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели., 1995: 174.), което понякога се оказва пагубно за подведомствената му епархия. (Георгиев, В. С. Трифонов, Македония..., 1995 : 282.)3  Не и за това, че активно се противопоставя на революционната организация, като преследва учителите и свещениците, които и симпатизират (Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели., 1995: 174.), което едва не му коства главата. В дневника си Екзарх Йосиф І е записал дословно следното: ” ...революционния комитет в София пратил хора да убият Григорий при Прилеп, но един от пратените се пометнал.” (Йосиф І, 1992:  462.) А Иван Хаджиниколов в своите спомени пише, че  на конгреса в Солун от 1899 г. битолския делегат посочва като пречка за разширяване на организацията митрополит Григорий, който не бил съгласен да се назначават за учители нейни членове. Делегатите на конгреса гласуват за смъртно наказание. Решението за изпълнението на присъдата се предоставило на ЦК. (Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели., 1995: 137-138.)
Според нас тези действия на митрополит Григорий са продиктувани от неговата вътрешна убеденост ( и в изпълнение на завета на Иларион Макариополски ), че учебното и църковното дело, трябва да се пазят колкото е възможно по – далеч от революционния огън. Всяко забъркване в делата на двете институции, ще има като последствие компрометирането им. Само по този начин може да се попречи на Османската власт да стори това с българите, което прави с арменците в края на ХІХ в. и с един замах да се освободи от всичката ни интелигенция.
През есента на 1903 г. по молба на министър – председателя Рачо Петров, митрополит Григорий оглавява комисията за раздаване на помощи на пострадалото население във въстаналите райони на Битолския вилает. (  Георгиев, В. С. Трифонов, Македония..., 1995: 213 – 214.)
„ Тези помощи се получаваха чрез съответните консули и се раздаваха на населението от пострадалата област от битолския митрополит Григорий и неговите подведомствени органи – архиерейските наместници – си спомня по – късно Захария Шумлянска – Трогнат от онова, що бе чул за страданията на населението, негово преосвещенство пожела лично да обиколи пострадалите области... Той желаеше със собствените си очи да види положението на паството си в Леринско и Костурско.” (Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени, 1982:  651.)
От писмото на търговския агент в Битоля, до правителството, научаваме, че в началото на месец ноември 1903 г. митрополит Григорий е заминал за Костурско. От изпратените от него писма в агентството, се разбира, че навсякъде е посрещан радушно и раздаваните вещи се приемат добре. Много от кметовете, които до сега са били върли гръкомани се надпреварват, кой да го приеме на квартира, въпреки забраната на гръцкия Костурски владика Германос Каравангелис.
____________
3  Игумена на манастира „Трескавец” в Прилепско поп Никола Сазданов се подава на сръбската пропаганда. Митрополит Григорий, който отсъствал три месеца от епархията, тъй като се намирал в Цариград, замествайки екзарх Йосиф І, не може да го вразуми.

По време на своята обиколка, митрополит Григорий преминава през Леринско,
Костурско, Преспанско, Битолски Демир Хисар и Кичевско. (Георгиев, В. Ст. Трифонов, Македония...,1995: 224.)
„Завърна се покъртен, потресен от това, което беше видял по време на обиколката” – свидетелствува Шумлянска.  (Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени, 1982:  652.)
В поверително писмо № 670 от 24 август 1904 г. до министър – председателя Р. Петров, относно ужасните и масови жестокости на турските власти, с които смазват въстанието на българите в Битолския вилает от търговския агент Андрей Тошев е посочено: „Значителна част от настоящите сведения са събрани лично от Негово Високопреосвещенство св. Пелагонийски митрополит Григорий, във време на обиколката му из Костурско и пр. През миналата зима за раздаване на помощи на пострадалите.” (Георгиев, В. Ст. Трифонов, 1995: 258.)
Раздаването на помощи в пострадалите райони на Битолско съвсем не е лесно. Брайлсфорд горчиво се оплаква от затрудненията, които властта му създава: „Често
пъти ние се намирахме с вързани ръце и не можехме да помогнем там, където се чувстваше най – голяма нужда.” (Силянов, Хр., 1983: 8.)
„Ако турската власт се одързостяваше да саботира  делото на европейските помощни мисии, лесно е да си представим, как пък е гледала, тя на българската благотворителност. Толкова повече, че тук гръцкото духовенство, принудено да спотайва злобата си към европейските добротворци можеше напълно да влезе в подстрекателската роля по отношение на българите. Схизматическият битолски владика в Костурско – в собствената епархия на Германос Каравангелис – вбеси гръцкия митрополит – ще напише след години участникът и историографът на Илинденско – Преображенската епопея Христо Силянов – Другар на турските палачи, купувачът на изтерзани души през и след въстанието, Каравангелис, си даде точна сметка  за ефекта от явяването на Григория в Костурско, дошел да изпълни един дълг на християнски пастир – да утеши и подпомогне озлочестените, без да прави разлика между екзархисти и патриаршисти. Той направи всичко, на което бе способен, за да отстрани час по – скоро от Костурско схизматическия владика, колкото и ненавистен, толкова и опасен, а ако е възможно, и да го оскандали пред паството му. Григорий обаче се оказа корав българин. Той се противопостави енергично на всички провокации, понесе всички неприятности, които турците по своя инициатива и под гръцко подстрекателство му направиха, но не напусна костурско преди да привърши мисията си. Завърнал се в центъра на епархията си, битолският митрополит, в знак на протест против устроените срещу него провокации в Костурско, престана да посещава административният съвет ( меджелиса ) и да посещава валията.” (Силянов, Хр., 1983: 8-9.)
За някого тези думи днес, могат да се сторят пресилени. Но ето каква е оценката на самия Германос Каравнгелис: „ И ако съумя / съумееше / да остане там / Костурско – б.м. / няколко месеца, сигурно оставането му в Костур щеше да има отрицателни резултати за елинизма.” (Чекаларов, В., 2001: 347.)
Каравнгелис е прав – през пролетта и лятото на 1904 г. се отказват от Патриаршията и преминават към Езархията 15 села в Костурско, 7  от Анаселишко и 11  от Преспанско ((Георгиев, В. Ст. Трифонов, Гръцката...,1995: 35-36, 41.), т.е. районите, които е посетил дядо Григорий.
Макар и да не посещава валията и меджилиса, митрополит Григорий работи за подобряване положението на хората. И всичко това в твърде труден период, когато срещу българщината в Западна Македония е предприет  „кръстоносен поход” от османската власт, „подпомагани от гърците, те започнаха да коват интриги против по – видните българи, докато поискаха най – сетне вдигането на българския владика Григорий, когото се стараят да уличат в революционна деятелност. И понеже трябваше за очи макар да излязат с някои данни, те измислиха и написаха няколко писма, компрометирующи някои лица приближени на Митрополията, с цел да направят невъзможен Н. Високопреосвещенство.” (Георгиев, В. Ст. Трифонов, Македония..., 1995: 251.)
Но дипломатът Григорий е подготвил своята защита:
„...цивилните агенти се отнасят много симпатично и съчувствено към негово Високопреосвещенство митрополита Григория. А Битолският руски консул г-н Кал, който преди няколко дни беше в Солун, се е произнесъл пред г-на Мюлера, че е уверен в коректността на Високопреосвещени Григорий и е готов да употреби всичките си сили и влияние за осуетяване на всякакви интриги и домогвания против него.”- пише в поверително писмо №304 от 19.ІІІ.1904 г. Атанас Шопов. (Георгиев, В. Ст. Трифонов,Македония..., 1995: 245.)
За венец на неговото дело можем да посочим идеята за съграждане на сиропиталище за деца, останали сираци след въстанието.”За тези деца дядо Григорий е имал горещо желание да направи нещо, за което е разговарял с българския търговски консул в Битоля - Живко Добрев”  (Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени, 1982:  652.),  което означава, че е било в последните мигове от живота му., защото Живко Добрев поема тази длъжност някъде към края на лятото на 1906 г, а Митрополит Григорий умира на 4. ХІ.с.г. по всяка вероятност от инфаркт, тъй като е имал порок на сърцето. (Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели., 1995: 174.)
Митрополит Григорий Пелагонийски (Христо Зафиров) е от ония българи, родени и израсли в епохата, в която „лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, като собствения си двор, който плюеше с известно пренебрежение във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и мередианите, можеше да не се чувства необходим, независим и горд със себе си.” (Хаджийски,И., 1966: 28.)
Стара Загора остава неразривно свързана с Пелагонийската епархия: Митрополит Методий Кусев е роден в Прилеп, град, спадащ към тази епархия и е погребан тук, а старозагорецът митрополит Григорий е погребан в Битоля, в катедралната владишка църква „Св. Богородица”. (Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени, 1982:  652.)
Построената от него Митрополия и до днес служи като седалище на Битолският владика. „Дори, ако искате, да видите, още когато дойдох, реставрирах един портрет на владиката, който е изградил тази сграда, а той е - митрополит Григорий, който е бил Пелагонийски митрополит. И заради заслугите му за изграждането на тази сграда, поставил съм неговия портрет в салона долу, до стълбите, за да се вижда. За доказателство. И той не е поставен сега. Поставен е, когато аз дойдох. ... и той беше на изложба на икони и портрети. Един от главните изложбени портрети на тази къща, сред много икони и други портрети. Аз имам почит и респект към всички онези, които са направили нещо. Нямам тук сръбски портрет от нито един владика. Не са оставили. Но български имам - от екзарх Йосиф, от митрополит Григорий, който е създател на тази къща.” – казва сегашния Пелагонийски митрополит Петър в интервю публикувано от агенция „Фокус” (www.focus-news.net/?id=f11631.)
С оглед на титлата „Макариополски” дядо Василий ни припомня, че Христо Зафиров, а после и Григорий Охридски и Пелагонийски бил я превел на български и я носил сам, наричайки се „Блаженоградски” (Иларион Макариополски ..., 1925 : 70.), защото се считал за духовен син на митрополит Иларион Макариополски. (Иларион Макариополски ..., 1925 : 68.)

Източници и литература:

в. Дело, 1901. Първа дума. –  в. Дело, І, бр.1, 31.ХІІ., София.
Вътрешната Македоно – Одринска революционна   организация през погледа на нейните основатели., 1995  Вътрешната Македоно – Одринска революционна организация през погледа на нейните основатели. Спомени на Дамян Груев, д – р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов. София. Георгиев, В. Ст. Трифонов, Гръцката ...,1995. Георгиев, В. С. Трифонов, Гръцката и Сръбската пропаганда в Македония, краят на ХІХ – началото на ХХ в.  София.
Георгиев, В. Ст. Трифонов Македония..., 1995. Георгиев, В. Ст. Трифонов, Македония и Тракия в борба за свобода /Краят на ХІХ – началото на ХХ век/. София.
ИДА, кн.59, 1990.Пасков, Ил. Изложение   на Екзарх Йосиф І до Св. Синод на Българската православна  църква за църковно – училищното дело в Македония и Одринско /1897 – 1900 г. / София.
Иларион Макариополски ..., 1925 Иларион Макариополски в спомените на митрополит  Василия. – В: Иларион Макариополски митрополит Търновски 1812 – 1875, биография, спомени и статии за петдесет годишнината от смъртта му. София.
ЙосифІ, 1992 Йосиф І, Български екзарх. Дневник. С.офия.
Куманов, М. 1993 Куманов, М. Македония, кратък исторически справочник. София.
Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени, 1982. Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени. София.
Материали за историята на Македонското освободително движение.,  1927, кн.5 - Спомени на Иван Гарванов, София.
Национално – освободителното  движение на македонските и тракийски българи. 1878 – 1944. т. 2, С.,1995.
Николов, Т. 1980. Николов, Т. Спомени из моето минало. С.офия.
Радивоев, М., 1912 Радивоев, М. Време и живот на търновския митрополит Иларион /Макариополски/. С.офия.
Радев, С. ,1994. Радев, С. Ранни спомени. София
Тощев, А. , 1931 Тошев, А. Бегли спомени, София.
Силянов, Хр. 1983. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. т. ІІ, фототипно издание. София.
Хаджийски, Ив. 1966. Хаджийски,Ив. Оптимистична теория за нашия народ.София.
Чекаларов, В. 2001. Каравангелис, Г. Македонската борба /спомени/. – В: Чекаларов, В. Дневник. София.
Шапкарев, К., 1972. Шапкарев, К. За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма.София.
www.focus-news.net/?id=f11631.
www.scribd.com/doc/29339515/Странстванията на един-учител Коста Николов
            


Забележка: Това е материал, с който взех участие в конференция провела се в Русе повод 130 години от църковният събор в Цариград. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар