Края на въстаническите действия в Костурско -3

Края  на въстаническите действия в Костурско -3

Из спомените на Гьорчо Петров (тук представяме ХХ глава от спомените му, взети са като цяло от http://www.promacedonia.org/bugarash/gp/gp_20.htm. Можеше да бъдат малко посъкратени и да обхващат само това, което се отнася за похода на Костурските въстанници по време на Илинденското въстание от 1903 г. Но нарочно ги оставихме в този им вариант, за да се направи сравнение със спомените на Иван Попов за съвместните им действия.)

                                                   Гьорчо (Георги) Петров

XX.

Слабости въ организацията въ Прилепско. — Голѣми жертви на четата на П. Ацева въ сражение съ турцитѣ при „Студенецъ”. — Останки отъ четата на Г. Петровъ се събиратъ съ разбита костурска чета на Л. Попъ Трайковъ и Иванъ Поповъ и на тиквешката чета на Геле. — Осуетенъ планъ на Г. Петровъ да се разруши желѣзницата отъ Леринъ до Воденъ. При село Чанища четитѣ, нападнати, отчаяно се сражаватъ и успяватъ да си пробиятъ пѫть. — Ненадейна среща съ Б. Сарафовъ.

28 юний.

Хората като че ли се надѣваха на вънкашна опора. Тамъ се срещнахме и съ Пере въ селата; той бѣше тамъ съ чета — въ прилепската чета. 

                                                    Пере (Петър) Тошев
Самъ Пере ми обрисува положението, че е несериозна цѣлата работа, и останахме тамъ, заедно ходихме, сновѣхме по селата. Просто безизходно положение и не знаехме, какво да правимъ. 

                                                        Даме (Дамян) Груев

Тълкувахме си причинитѣ на това и ги намѣрихме у Дамета, у Лозанчева и пр. 

                                                   Анастас Лозанчев

Момчетата се отчаяха. Опитахъ се чрезъ войводата Петъръ Ацевъ да съберемъ една горска сила, която да дигнемъ та да изглежда поне като на въстание. 

                                                           Петър Ацев
А то излѣзе, че околийската организация е просто разнебитена, не се знаеше, где и колко орѫжие иматъ, не можеха да въорѫжатъ 70 души. Въ града изпратихъ хора отъ моята чета, да сондиратъ, може ли да се произведе нѣкоя акция въ града, накарахъ съ тая цель и войводата Петъръ Ацевъ да влѣзе въ Прилѣпъ да нареди нѣкоя акция въ града.

 

182

Идваха по моя покана отъ града тамошни рѫководители. Впечатлението ми бѣше, че и да би могло да се направи нѣщо въ града, тѣ за свое лично самосъхранение ще го парализуватъ. Рѫководителството въ Прилепъ бѣше изпаднало въ рѫце повече отъ егоистични, бѣха граждани младежи. Викахъ всичкитѣ. Впечатлението ми бѣше, че въ града не се е работило на чисто революционна нога. Имало е елементъ въ града, запаленъ и готовъ за работа, но водителитѣ, граждани и нѣкои учители, сѫ излѣзли просто синове отъ малката буржуазия, шмекери, които почнали, щомъ дошло до въстание, да се измъкватъ по разни измислени причини. Нѣмало кой да поведе истинскитѣ работници. 

                                                               Тале Христов
Нѣколко по-предани рѫководители като Тале Христовъ съ нѣколко честни работници до 20—30 души напуснали града и излѣзли съ чета и се присъединяватъ къмъ прилепската чета на чело съ Петъръ Ацевъ. Наскоро следъ излизането аскерътъ близу до града ги напада, става сражение при Студенецъ. Четата е била до 87 души; аскерътъ само патрулъ отъ 35—36 души ги напада и ги избива. Четата е била на единъ върхъ, „Студенецъ”. Вмѣсто да биятъ отъ върха, Петъръ Ацевъ предлага да отстѫпятъ, войската взема тѣхната позиция, тѣ оставатъ на по-низка, избиватъ ги, новитѣ 30-тина души загинватъ, пръсватъ се, измиратъ мнозина отъ жега и гладъ. Това стресна гражданитѣ и никой не посмѣя да въстава. Ние съ четата останахме безцѣлно да сновемъ по селата. Сѫщото време се обадихъ на Дамета, че съмъ пристигналъ и да му чуя мнението за тамкашнитѣ работи. Отговоръ отъ него получихъ късно. До неговия отговоръ сведенията ми отъ Битоля вървятъ къмъ пропадане, къмъ своя край. И Даме описваше положението безнадежно.

 

183

Стигнахъ въ Прилепско около 10. августъ — на 14—15 августъ най-късно на 20. августъ се обадихъ на Дамета, а бѣше вече късно, септемврий, когато чрезъ Битоля ми дойде хаберъ отъ Даме. Бѣха вече разбити въ Демирхисаръ, въ Охридско имаше вече реакция и пр. Азъ продължавахъ съ четата заедно съ Пере и Петъръ Ацевъ да отиваме по селата. Предприемахме дребни работи — нападение на нѣкой чифликъ, нѣкоя кула — дребна, мизерна работа. Но тукъ агитирахме, че тамъ ще вършимъ всички работи, а тамъ никаква работа не вършехме. Четницитѣ останаха безъ дрехи и цървули. Отъ Прилепъ не ни се достави нищо. А тамкашната чета не ни посрещна добре. Разочарование пълно. Нѣкои момчета буквално ходѣха боси. Страшно разочарувани, повечето пожелаха да ме оставятъ, да се върнатъ въ България. Съ тѣхъ бѣше Кьосето, войводата, съ 3/4 отъ моята чета (около 25—26 души) и отъ прилепската (около 20 души). Останаха съ мене 14 момчета.

                                          Андон Лазов Янев - Кьосето

Азъ бѣхъ решенъ да оставя Битолско, но не искахъ да се връщамъ, бѣхъ се зарекълъ да не се връщамъ живъ въ София, отъ гдето тръгнахъ много огорченъ, оскърбенъ поради туй, че ми измѣниха най-близкитѣ. И тамъ вѫтре се разочарувахъ отъ много нѣща, намѣрихъ егоизъмъ. Около единъ месецъ се лутахме. По това време дойде отъ Костуръ една чета начело съ Лазаръ попъ Трайковъ и Иванъ Поповъ на чело съ 130 души. 

                                                     Лазар Поптрайков

Тѣ бѣха разбити въ Костурско, като сѫ били въ източната половина на Костурско, подгонени, бѣха дошли презъ Леринско—Битолско—Морихово за да се запазятъ. Презъ Воденско, подгонени отъ гладъ, стигатъ въ Прилепско съ намѣрение за да отидатъ въ България. Грозно впечатление ми направиха, че всичкитѣ бѣха опърпани, голи, боси, като цигани, и на всѣкѫде гонени

 

184

отъ войската, изгладнѣли бѣха като вълци. Отъ 300—400 души, тръгнали отъ Костурско, бѣха останали до 130 души, а другитѣ на групи се отдѣляли и си отивали въ роднитѣ си мѣста. Но спрямо прилепскитѣ четници предизвикаха възхищение у насъ. Сравнението бѣше, че бѣха герои спрямо нашитѣ баби. Ентузиязмътъ у тѣхъ не бѣше убитъ. Съ тѣхъ ходихме 10-тина дена, тѣ съ разбити надежди и съ намѣрение за България, азъ съ разбита вѣра и съвършено отчаянъ отъ Битолско, но съвсемъ ненаклоненъ да се връщамъ назадъ въ България. Смѣтахъ, че азъ подействувахъ на Лазаръ попъ Трайковъ, намѣсто да идатъ въ България, да се върнемъ назадъ, не съ цель да се биемъ съ аскеръ, ами съ новъ планъ: моитѣ материяли, взривни вещества да ги употрѣбимъ за работа, та тѣхнитѣ съ моитѣ хора да ги поведемъ и да разрушимъ линията отъ Леринъ до Воденъ. Наши четници заедно съ костурцитѣ се събираха около 130—140 души. Смѣтахме, че въ Мориовско, Битолско и Леринско ще съберемъ още чети, прибрали се, та ще станемъ до 400—500 души (имаше битолска чета до 150 души и леринска чета и пр.). Въ сѫщо време азъ и Попъ Трайковъ писахме писма на щаба, на Дамета, скришно даже отъ Перета и отъ прилепскитѣ чети. Излагахме своя проектъ на Дамета и го канихме той да се разпореди въ Костурско, щото костурскитѣ и леринскитѣ чети да потеглятъ едновременно съ насъ та да се срещнемъ кѫде линията между Воденъ и Леринъ около село Суровичъ и тамъ да дадемъ голѣмо сражение, ние на лѣво отъ линията съ 400—500 души, тѣ на дѣсно съ 500—600 души, за да ангажираме аскера, а въ туй време да отдѣлимъ атентаторски отряди, които да разрушаватъ линията до самия Воденъ. Сѫщото време се разпоредихъ съ писмо въ Гевгелийско, Енидже-вардарско и Воденско, като имъ съобщавахъ своя планъ,

 

185

подканяхъ тамъ Савата и др. да предприематъ и тѣ подобни акции. Имаха и тѣ взривни материяли. Тѣ получили писмото и бѣха се изсмѣли. Забележително е, че въ сѫщото време, тъкмо тогава бѣше дошло въ ума на Дамета и Бориса — резултатъ на разочарование отъ четнишката способность да се биятъ — да прибѣгнатъ къмъ терористични действия, та и тѣ писали намъ сѫщото. Решили Борисъ да отиде презъ Битолско-Леринско и Костурско та да свършимъ тая работа тамъ. Докато той да потегли, нови обстоятелства за тѣхъ се явили и въ името на щаба взематъ решение, навсѣкѫде да разформируватъ четитѣ, да прибератъ четнишкото орѫжие въ складове и да препорѫчатъ на четницитѣ да се предадатъ вече на властитѣ. Отъ Битоля консулитѣ сѫ обещавали амнистия. Зима идѣше, хората отчаяни предъ суровата зима. Четитѣ на групи-групи се отдѣляха и намаляваха четницитѣ.

Ние съ казаната цель потеглихме отъ Прилепско, като се раздѣлихме отъ прилепската чета, което бѣше много неприятно. Упѫтихме се за цельта презъ Морихово. Въ село Годяково (мориховска околия) срещнахме се съ тиквешката чета на селския войвода Геле, отъ когото узнахме, че и въ Тиквешко положението не е било за въстание. Геле бѣше дошелъ отъ тамъ на прикритие, силно гоненъ отъ Тиквешко. Въ синора на село Дунье пренощувахме безъ помощьта на мѣстната организация. Презъ село Чанища (все въ Мориховско) мислѣхме да се упѫтимъ презъ мориховската гора и презъ нея къмъ цельта — Суровичъ. Ала тамъ селянитѣ бѣха предали четата и бѣхме принудени да дадемъ сражение. Костурската чета на идване въ Прилепско минала презъ това село и по екзекутивенъ начинъ бѣше взела десетина глави добитъкъ безъ да плати. Това следъ време бѣше дошло до знанието на турскитѣ власти

 

186

преди да стигнемъ ние нѣколко дена та нѣколко селяни сѫ били бити, заплашени, станалъ голѣмъ обиръ на селото, турцитѣ заграбили чорапи, антерии, хранителни припаси, всичко обрали турцитѣ-голаци. Ние отиваме въ селото безъ предварително известие почти като чужда чета, макаръ и да имаше 7—8 момчета отъ прилепската чета. Селянитѣ бѣха сплашени, че пакъ ще си пострадатъ. Лазаръ Попъ Трайковъ завзе една чука, единъ часъ до селото, а азъ съ 6 момчета влѣзахъ въ селото да наредя за провизия, да взема куриери, да съобща на мориовската чета и пр. Като влѣзохъ въ селото едвамъ съ сила можахъ да изтръгна отъ кѫщи селския войвода, който дойде при насъ и ни заяви, че не ни приема. Събра селянитѣ да решаватъ, що да правятъ. Уговорихме се да не стоимъ въ селото по тѣхно желание, като ни обещаха да пратятъ сутриньта нѣколко овци и хлѣбъ за храна. Мислѣхме, да потеглимъ за Суровичъ. Сутриньта рано турски войници, скрити до тогава, нападнаха нашата застава на чуката, гдето бѣхме 20 до 23 души. Тамъ бѣше Йово Ивановичъ, началникъ на заставата. Той бѣше взелъ хубави мѣрки, би се тамъ и тамъ изгуби окото си. Селянитѣ вечерьта, просто за да спасятъ селото, отъ страхъ предъ турцитѣ решаватъ да ни предадатъ на турцитѣ. Вече имаше четници отъ прилепската чета предали се. Селянитѣ взематъ това решение, пращатъ до аскера известие и аскерътъ тихомъ презъ нощьта се промъква. Ако не бѣше заставата, ние бѣхме съсипани. Още рано войската ни нападна. За сражението ви е разправялъ Поповъ. Бѣхме съвсемъ изненадани. Ако не бѣше заставата, ако не бѣха силни момчетата въ заставата и ако не бѣха разпоредбитѣ на Йово, не щѣхме да можемъ се спаси. Турцитѣ първомъ се спуснаха противъ заставата, отъ гдето ни се даде знакъ съ кърпи, че сме нападнати.

 

187

Ние, докато приберемъ багажа — моитѣ материали натоварихме на 7—8 мъски и ги повлѣкохме нагоре,— сражението се бѣше завързало. Материялитѣ се измъкнаха нагоре. Имаше една друга чука на единъ часъ разстояние. Искахме да заловимъ тази чука. Имахме 20 манлихерки и 14 маузерки, другитѣ бѣха гръцки пушки. Материялитѣ отидоха съ отдѣлението, което отиде да заеме тая чука. Циле Кономладски, войвода, бързъ, съ 20 момчета изпревари войската и почти на юрушъ зае чуката. Трета чука имаше да се заеме и две момчета успѣха да я взематъ, но за кратко време. Сражението потрая цѣлия день. Атакитѣ на турцитѣ до пладне бѣха силни и всичкитѣ ги отбихме. Въ това време отъ вси страни се сгѫсти войска, не по-малко отъ 4—5 хиляди души. До пладне нашитѣ момчета добре се държаха. Поповъ лудешки се държеше. После пладне турцитѣ като че ли се отчаяха отъ първия си планъ на юрушъ да ни взематъ. Скроили новъ планъ, и дветѣ чуки да ги обградятъ и съ една продължителна генерална атака да се нахвърлятъ най-сетне на щикъ срещу насъ. Отъ 7 часа по турски до късно атаката бѣше непрекѫсната — честа стрелба, куршумитѣ около ушитѣ ни свирѣха. До мръкване турцитѣ успѣха да се доближатъ до чуката безъ да смѣятъ да взематъ позициитѣ ни, съ надежда, че следния день ще да се нахвърлятъ на щикъ. На следния день щѣха да дойдатъ и топове. На мръкване вземахме си сбогомъ съ единъ новъ взривъ, съ едно кило динамитъ и съ общо ура — па после тихо и незабелязано отстѫпихме, прегазихме рѣка Църна и на срещния брѣгъ се скрихме въ едно търло, гдето лежахме цѣлъ день. Кърлежи щѣха да ни изядатъ. Бѣхме смазани, съсипани, гладни, следъ като 10 часа бѣхме пѫтували презъ нощьта, а 64 часа не бѣхме яли. И патронитѣ ни се бѣха свършили. Бѣхме въ ужасно положение. Мѣстото ни бѣше неудобно, а по-удобно

 

188

вече не можахме да застигнемъ. Лежахме на слънце. Съ насъ имахме 7—8 ранени, между които Лазаръ Попъ Трайковъ и Ивановичъ (въ окото). Убити оставихме на чуката четирма и по-преди двама. Щастие бѣше, че аскерътъ не ни последва. После разбрахме отъ селянитѣ, че аскерътъ обискиралъ чукитѣ, че два дена събирали убити и ранени. Тежко раненитѣ ги изпратили въ болницата, убититѣ погребали въ ниви, а трѣбва да сѫ били, по сведения отъ селянитѣ, прѣко 200 души. Позицията много ни помогна. Турцитѣ въ атакитѣ много се излагаха.

Вечерьта намѣрихме пѫдарь отъ едно съседно село, Грумища, и притиснати отъ гладъ му се довѣрихме да го изпратимъ въ селото да ни донесе хлѣбъ. Не се върна. Той отишелъ въ селото, забралъ рѫководителя и срещналъ другата чета на Циле и обадилъ, где сме ние, та се срещнахме съ тая чета, застигнахме Мориовската планина и тамъ се срещнахме съ тиквешката чета на Толе-паша. Престояхме единъ день, нахранихме се и потеглихме за една мѣстность, Лѫката, и отъ тамъ за село Будимирци да се срещнемъ съ битолскитѣ и леринскитѣ чети, които трѣбваше да заберемъ съ насъ. Въ една кула надъ селото Будимирци се срещнахме съ околнитѣ войводи (битолски, лерински, прилепени). Узнахме, че отъ битолскитѣ чети въ Мориховско останали само малки останки — до 30—40 души (отъ 180 души); другитѣ се пръснали. Четитѣ вече бѣха изгубени и главниятъ имъ войвода Тодоръ Златковъ бѣше избѣгалъ въ Битоля. Сѫщата участь бѣше и съ леринскитѣ чети въ Мориховско та отъ всичкитѣ чети уцѣлѣлитѣ се отказаха да ни последватъ. Тѣ били прави, защото около Суровичъ имало до 14 хиляди войска по линията. Щѣхме да бѫдемъ всички просто като кучета претрепани, понеже мѣстата сѫ голи. Успѣхме да вземемъ съ себе си

 

189

само единъ отъ войводитѣ. Сѫщата вечерь се получи сведение, че въ околнитѣ села дохажда аскеръ та ние сѫщата вечерь се упѫтихме къмъ върха на Нидже планина за прикритие и за пребѣгване оттатъкъ. 

Съвършено неочаквано, за голѣма наша изненада, сѫщата вечерь и на сѫщото мѣсто съ 14—15 души пристига и Сарафовъ, който е бѣгалъ откѫде Костурско. Сарафовъ ми съобщи за решението на щаба да се разформируватъ четитѣ, защото въстанието пропада, четитѣ се разпадатъ та да спасимъ поне орѫжието. И за амнистия имало надежда.

Не одобрихъ само разформируването на четитѣ.