Героизма на оцелелите - 2
Кореща
…Македонците бяха разбрали за своя сметка, че да се говори за обичайното лошо управление, под което страдаха, е безполезно. Петиции, пратеничества, протестни ноти и апели от приятелски настроеното правителство на България не привличат никакво внимание. Частичните бунтове и бруталните репресии не водят до нищо повече от безплодни протести и слабовати препоръки за реформи. Европа действа енергично само когато животът и собствеността на нейните собствени поданици са заплашени. Тогава броненосците наистина се раздвижват и гледката на кораби в бойна готовност кара султана да отстъпва пред превъзхождащата сила.
…Третокласните резервисти (илаве, т.е. ландщурм, опълчение) имаха най-лошата репутация. На никой от тях не се плащаше и често не получаваха дневни дажби.
…Бездомните семейства плачеха за изгорелите си коптори, а опечалените селяни за мъртвите си роднини с пронизващата животинска скръб на изтока. Представих си обаче, че в този момент те отделяха малко мисли за въстаниците, паднали в тяхно име. Сцената сякаш поучаваше колко малка стойност има човешкият живот на Балканите. Той не е нито почитан, нито ценен и ако някой куршум му сложи край – защо пък не, той само прекратява дълга поредица страдания и гнет, отнема няколко години безплодно бъхтене и дребни страдания, които дори нямат и ореола на героизъм, за да бъдат оправдани.
…Моментът, за който се подготвяше българското население, дойде на празника Св. Илия – неделя вечерта на 2 август 1903г. Турците и дори европейците в Македония бяха сварени неподготвени. Никой не вярваше, че едно селячество, така съкрушено и оскотяло на външен вид, бе в действителност способно на сериозна военна демонстрация в мащаб, който дава правото да бъде наречена общо въстание. Вярно е, че имаше слухове какво се задава. Когато се говореше за бъдещето, селяните клатеха глави и казваха мъдро: „Ще видиш след жътва“. Македония обаче е толкова привикнала на заплахи и слухове, че никой не бе разтревожен сериозно. При това относителното спокойствие, което цареше през целия юни и юли, беше измамило турците, каквото беше и намерението.
Сигналът беше даден чрез изгарянето на няколко купи сено, току извън град Битоля. Въстанието бе обявено, а знамената благословени в селските църкви и преди да свърши кратката лятна нощ, сигналните огньове бяха надигнали цялата планинска област, простираща се на запад до Охрид, на север до Дебър и на юг до Костур и Клисура. Планът на кампанията беше внимателно премислен предварително. Години наред страната беше разделена на военни зони, всяка със своя постоянен личен състав от опитни четници и всяка със собствен признат началник. Когато беше даден сигналът, селските младежи, които образуваха постоянния резерв на селската армия, изкопаха заровените си пушки, сложиха своите патрондаши и се отправиха, понесли наметалата и провизиите си, към определеното място за сбор. Първите им задължения бяха прости. Навсякъде прерязваха телеграфните жици – мярка, която сама по себе си парализира бюрократичната система и направи от турските чиновници, свикнали да гледат на себе си като на ръце и очи на някакъв далечен началник, прости частици, тласкани насам-натам. След това дойде разрушаването на мостовете
Мога да се усъмня, че повече от един на всеки четирима сред въстаниците е бил под огън преди или че се е упражнявал в стрелба, макар повечето вероятно бяха преминали някакъв вид военно обучение. Те обаче вярваха един на друг, както и на своите водачи. Познаваха планинските пътеки и можеха да се придвижват през нощта и през деня – нещо, което никой турски полк няма да направи никога.
…Следващ по престиж бе, мисля, южният отряд, който действаше в Костурско-клисурския район под командването на Чакаларов от Смърдеш, жесток, но магнетичен мъж, чиято красива външност и пословичен късмет вдъхваха у последователите му пълна увереност.
…Любимото оръжие беше системата „Гра“, евтина, тежка, неточна и напълно долнокачествена пушка с единичен заряден механизъм, но много чети предпочитаха „Мартини“, а няколко имаха и магазинни карабини.
Тези три седмици трябва да са били най-щастливият промеждутък, който Македония е познала след идването на турците. Мъжете са изхвърляли фесовете си – белег на робство – и са ходели изправени без страх от побой или фаланга. Прави им чест, че вместо да се насладят на краткотрайния си триумф за сметка на гръцките си съперници, те са се държали толерантно и са се въздържали от насилие – с изключение на това, че са събирали парични вноски от завзетите градове. Те наистина действаха в духа на прокламацията, която обяви избухването на въстанието – документ, който показва, че хуманните идеали проникват дори на Балканите, колкото и местните условия да затрудняват да се види това: „Вдигаме оръжие срещу тиранията и варварството; действаме в името на свободата и човечността; нашето дело е над всички племенни и национални предразсъдъци. Длъжни сме прочее да се отнасяме като към братя с всички, които страдат в мрачното царство на султана. Днес цялото християнско население е oкаяно, но ние не трябва да изключваме и турските селяни. Ние считаме турското правителство за едничкия ни враг, както и всички, които се обявяват срещу нас, без значение като открити врагове или като шпиони, и всички, които нападат старци, жени и беззащитни деца, вместо да нападат нас. Именно срещу тях ще насочим нашите удари и от тях ще търсим възмездие.
…Турците воюваха с жените и децата и мъжете не са смеели да продължат неравностойния сблъсък с цената на глад. Към първата седмица на ноември населението на разбунтувалите се окръзи се беше установило, част от него на местата на разрушените села, част при приятелски настроени съседи, опазили своя покрив. Дълго преди ноември градовете бяха препълнени с безпомощни маси изгладнели жени, които просеха за хляб от врата на врата, викаха около портите на епископските палати и спяха в изоставените и порутените къщи, с които изобилства всеки македонски град. Точно на този етап ние видяхме за първи път състоянието на завръщащите се селяни със собствените си очи. Онези, намерилите покрив в някое дружеско село, под който да се приютят, бяха достойни за завист. Те бяха изгубили наистина всичко – посеви, дом, добитък и покъщнина. Живееха само от милосърдието на съседите си, които по-често сами бяха ограбени. Не притежаваха нищо освен дрипавите летни дрехи, с които бяха избягали три месеца по-рано. Нямаха нито одеала, нито зимни наметала. Между тях и дъжда имаше поне един сламен покрив. Мнозинството обаче лагеруваше сред своите руини, заето през последните топли дни на есента с разчистването на чакъла в някой ъгъл на своите домове, и вдигнало нещо като навес от дърво и слама, подпряно на ронещата се стена. Нищо освен една фотография не може да предаде идеята за опустошението. Селата бяха просто купчини изгорено дърво и почернен камък, заровени под червен прах, който дъждът преобръщаше в кал. Малко стени все още стояха изправени, единствената надежда за зимата. Там, където църквите не бяха изгорени, бяха надупчени от куршуми, очернени от лагерни огньове, плячкосани, осквернени и опетнени от лагерните изпражнения. Кладенците бяха понякога затрупани под останките на паднали къщи и поне в един случай отровени с труповете на животни. Водениците, също като къщите, бяха изгорени, язовете им – разрушени, машините – разбити, а дори в някои случаи и воденичните им камъни натрошени на парчета. От конете и воловете, притежавани от селяните, бе останал един на четири дори и след като властите бяха казали, че ще възстановят ограбеното. От овцете, другите дребни животни и кокошките съмнявам се дали беше останала и една на десетте. Дори и ралата бяха изгорени или откраднати. Беше също рядкост едно семейство да открие дрехите и инструментите, заровени преди неговото бягство – башибозуците имаха умението да намират плячка. От реколтата повечето села бяха запазили достатъчно за четири до шест седмици, докато няколко от планинските селища, където узрелите посеви са били оставени неприбрани в хамбарите, имаха достатъчно в най-добрия случай за три месеца. Но по-опустошително от материалната разруха бе моралното разорение. Жени стояха в мразовит ден с голи гърди и боси крака на заледената земя, забравили студа и глада, хлипащи някакъв разказ как са видели скъпата глава на син или съпруг разбита пред очите им от войник или башибозук. За не по-малко съжаление бяха младите мъже, положили оръжието си и завърнали се, за да не открият нито съпруга, нито дом.
Имаше също и други мъки, по-тайни и ужасни, които дойдоха до ушите ни чрез един добър доктор, който прилагаше уменията си, където турците му позволяха, сред селския народ. Две момичета например в едно-единствено село, които бяха прекарали няколко дни и нощи на срам в един турски лагер, най-накрая бяха изпаднали в лудост, разбирайки, че трябва да станат майки. И през цялото време сред унижението и страданието, болестите и страха от глад, над тези разгромени хора тегнеше усещането, че всичките им жертви са били напразно. Турците бяха възтържествували; Европа все още продължаваше да не проявява внимание и загриженост; Македония бе все още поробена; а ние, които им раздавахме като милостиня одеялата и брашното си, ги поддържахме живи, за да търпят нови угнетения и по-нататъшен срам. Първата изненада беше, че това население въобще въстана и то масово. Втората изненада, по мое мнение по-поразителна от първата, беше, че всички тези страдания през есента не причиниха никаква реакция против Комитета или срещу водачите му. Селяните останаха предани на организацията, която ги хвърли във всичкото това бедствие.
Не се чуваше никакъв упрек, никакво обвинение към Комитета, никакво съжаление за едно усилие, видимо положено напразно. В Костурската болница болните в мъжкото отделение, при оздравяването си от болести, причинени от лишения и излагане на суровостите на времето, с възхищение говореха за бъдещите си планове и за борбата, която мислеха да подновят, щом здравето и пролетта представят сгоден случай.
Често съм разпитвал бивши четници какво мислят за своите главатари. Отговорът беше винаги същият. Те даваха палмата на първенството на Чакаларов поради важната причина, че през цялата кампания е изгубил само десетима от своите хора. И при все това тези мъже, когато се явяваше случай да хвърлят живота си за ясно определена цел, бяха способни на крайно отчаян героизъм. Комитетът никога не е срещал трудности в намирането на доброволци за дела като миниране, разрушаване на мостове или хвърляне на бомби, които водеха до почти сигурна смърт.
…Същинското доказателство за кураж е това, че въобще въстанаха – тези селяни, свикнали да раболепстват и пред най-нищожния турчин, научени да търпят обиди и побоища без изгледи да си отмъстят, без никаква бунтовна традиция да ги вдъхновява, никакви военни знания или воинско минало да им даде увереност. Мерилото за техния кураж е рискът, на който се изложиха.
Сред всичките ужаси на едно неуспяло въстание, човек се пита дали отвлечените политически понятия, самоуправление и националност струват колкото сълзите на една вдовица или срама на една девойка. С течението на времето обаче започваш да разбираш, че обикновените неща в живота, правото да ореш в мир и да жънеш в безопасност, да се жениш без безчестие и да отгледаш деца, които не трябва да раболепстват, могат да се постигнат само чрез една коренна политическа промяна.
Ако човек остави настрана деспотизма, упражняван от Комитета, е също толкова вярно, че него го контролира самият народ и самите хора приемат жертви, които са нужни, ако трябва да постигнат целта си чрез съзаклятие и бунт. Като принасят временно в жертва свободата си, те дават нещо, което не притежават – и го дават с надежда да го спечелят. Най-накрая, ако безразсъдният начин, по който Комитетът унищожава човешки животи и ги излага на риск, ни изглежда потресаващ, нека си спомним, че човешкият живот няма никаква стойност или цена в Македония. Ние в Европа говорим за живота сякаш той има някаква абсолютна стойност. В действителност неговата стойност е съотносима към степента на сигурност, която предоставя дадено общество. Интересно би било да попитаме каква премия би поискало някое английско застрахователно дружество, за да застрахова живота на средния македонски селянин.
За македонските българи трябва да се съди не според стандартите на морал и цивилизованост, които те са постигнали, а по техния кураж и решимостта им да се борят за нещо по-добро.“ Това са откъси от размислите на Хенри Брейлсфърд за Македония като цяло и за Костурско в частност, които могат да обяснят, как това оголяло и обездомено население намира сили с пукването на пролетта на 1904 г. наред с възстановяването на селата, ще почне да възстановява Организацията, благодарение на останалите да призимуват в родното Костурско – раненият при сражението край Псодери и излекуван Митре Влаха и Христо Цветков, дошлите в началото на май от България – Атанас Кършаков, Христо Гучов, Никола Филипов – Кузинчев и Стерьо Стерьовски.
Из “Спомени от една обиколка през 1903 г.“ – Наум Темчев
Кореща
Жервени: Скоро
гората се свърши, и ние се намерихме в едно тясно поле, по сред което
лъкатушеше сребробистра река . Отсрещният баир на места беше гол, на места
покрит с гора. В тая живописна местност на десния бряг на реката се чернееше
турското село Жервени. Пътят водеше през
селото, и ние влезнахме в него. То беше
цело изгорено. В него срещнахме неколко солдати. Пред селото на едно равно
место се белееха неколко чадъри, където бе настанен един мюлязимин с 50 души
войска, за да пази ония селяни турци, които дене работели по нивите, а вечер се
прибирали дори в Костур.
Поздивища: “Цело село излезе на посрещане. Ние дойдохме в е. Поздивища. Къщата, дето слезе дедо владика, беше сред селото срещу селската черква. В същата къща се поместиха и хората от властта . Часът беше около 6 по турски, та дедо владика се разпореди до вечерта да се раздадат предвидените за това село помощи . Освен на пострадалите 30 семейства, на които къщите беха изгорили, помогна се и на всички други бедни семейства . До като помощите се раздаваха, пристигнаха и селяни със свещеника от Кономлади да молят владиката да носети селото им и да им помогне. Но в програмата на όбйколката ни не влизаше това село, понеже то не беше изгорено и помощи за него не беха предвидени.
- Щастливи сме били, г-не – каза хазяина на къщата, в която бяхме настанени - между другото, че не изгоре целото ни село, а останаха здрави 90 къщи . Макар повечето от тех да са ограбени, но все пак населението има подслон. Па и семействата на изгорените 30 къщи лесно се поместиха в здравите . Всичко това ние дължим, г-не, на една щастлива случайност . Когато войските от към Вишени се готвеха да го нападнат, то беше вече окупирано от други войски, дошли от Лерин през Бабчор и Кономлади. Миралаят на тия войски не допусна да се изгори ни едно село, през където минаха те, но за това пък немилостиво избиваха всички, които срещнеха . Когато тия войски влезнаха в селото ни, населението беше се оттеглило в кономладската Черна гора и в Лисец . Край селото една жена караше едно магаренце . Поискаха да й го вземат . Тя се съпротиви и биде убита . Освен нея друга една болна жена, която не можеше да избега, изгоре в къщата си. Войските излезнаха от селото и заминаха за с. Габреш. Същевременно пламъците от подпалените къщи в с. с. Черновища и Дреновени се смесваха с облаците.
Поздивища взе живо участие във въстанието със 7 0 души четнишка сила. Но и то, както и други села, подписа заявление, че признава гръцката патриаршия. За това свещ. Георги , който беше ръкоположен от дедо владика, покорно молеше да го прости, понеже е бил принуден да подпише подобно заявление, за да спаси живота си.“
Из „Македония нейните народи и тяхното бъдеще“
на Хенри Брейлсфърд
“Тогава се качих на коня и тръгнах до една група от четири
села по-нататък в планините (Поздивища, Черешница / всъщност Черновища – б.м./
и двете Дреновени). Още преди да се беше появило пред погледа ми първото от
тях, един селянин на полето, виждайки европеец на кон, дотича при мен и ме
попита дали не съм случайно доктор. Детето му бе поразено от едра шарка. В
селото нямаше друга тема за обсъждане. Тук също почти всяко домакинство имаше
по пациент, а децата, чиято кожа се лющеше по лицата им, тичаха нагоре-надолу
по улиците. Старият свещеник прелистваше страниците на регистъра за погребения,
но преброяването на умрелите бе работа, изискваща време.
Кономлади: “ - А пък и ние в Кономлади останахме съвсем голи, г-не, подкачи кмета на това село. Не един път само войски ни нападнаха . На 23 авг. войските, за които смомена бай Георги, минаха през нашето село и го ограбиха. След като си заминаха, една част от тех се завърна и се изкачи в планината . Тук солдатите откриха всички дупки, в които селяните беха скрили вещите си . Взеха със себе си и две жени, майка и дъщеря, които ги отпуснаха след 24 часа, като им отнеха парите и горните дрехи. На 17 септ. ни нападнала нови войски и на ново грабеж и опустошение . Тогава ни откараха и 600 овце . След това в нашата планина почти всеки ден обикаляха войски, които убиха двама наши селяни. Същите тия войски на 17 октомврий заобиколиха селото и уловиха всички мъже . Мислехме , че ще ни избиват и бехме решени да мрем . Изтезаваха ни до смърт , за да предадем пушките си, и като не сполучиха, откараха ни 115 още глави овце. Та ако и да не е изгорело нашето село, но то е много пострадало. Осем души млади момчета са убити в разни сражения , а 22-ма други наши съселяни са изпратени на заточение в Азия. За това дойдохме да помолим дедо владика да ни помогне с нещо.“
Черновища: Това село е разположено на изт. от Поздивища до полите на планината. Преди да изгори, то броело 40 къщи с 50 семейства. Осем дни след Богородица, многобройна войска слезе от към Вишени, мина през селото ни, ограби го и го подпали. Ние бехме се изпокрили по горите . До вечерта изгориха всички къщи и плевни. Сега селяните живеят в колибки . А много семейства са настанени в училището, което остана здраво.“
Дреновени: Селяните беха се събрали в селската мера, през където щеше да замине и дедо владика. Селото се дели на две махали : горня и долня . Горнята махала е до самите поли на планината, а долнята на полето . Между двете махали тече голема река. Разстоянието от Дреновени до Поздивища е около един час. Владиката се опъти към горнята махала, дето селяните му беха приготвили къща. Дреновени брои 110 къщи. То бе цело изгорено. 0станали здрави 3 къщи в горнята махала и 6 в долнята. Също непокътнати стоеха черквите и училищата. Селяните живееха в привременни колибки, покрити със слама. 0тец Търпо и аз, заедно с другите служащи при дедо владика, се настанихме в една стаица , близо до тая на владиката.
Дядо Димо разказва, когато чухме силни и чести гърмежи от към Жервени, ние се събрахме в сред село и решихме да бегаме. Едни се изкачиха тук на планината над селото, а други се спуснахме да стигнем срещната планина над Поздивища. Но кавалерията залови некои наши съселяни, в това число и стария ни свещеник, и ги откара при командантина на леринските войски, който беше стигнал до селото Габреш. Той ги повърна със същата кавалерия, за да се предадат на войските, които подпалваха нашето село. Ето къде е гората, всичко от горе можеше да се види, продължи бай Димо. Ние гледахме, как 10 - те души наши съселяни се предадоха на един офицерин при селската мера. Той ги нареди един до друг с лице обърнато към него. Начело бе поставен свещеникът. Един звод войска застана от страни и взе да се прицелва на жертвите. Офицеринът избърбори нещо с висок глас. Жертвите стоеха неподвижни . Офицеринът повтори. На третия път чу се общ залп от две страни. Всички 10 души паднаха мъртви на земята. Но скоро бурята мина . Войските, каквото можеха, грабнаха, подпалиха всички къщи и си заминаха . Некои селяни още вечерта се завърнаха в селото и спасиха къщите си. И тая къща, дето седим сега, беше подпалена, но не изгоре, защото хазяйнът скоро слезе от гората и я отърва.“
Апоскеп: На другия ден ние требваше да заминем за Апоскеп, за да помогнем и на това село . Но научихме се, че то се пазело от един кордон войска, която не пропущала нито да се влиза, нито да се излиза от него. В него силно върлувала шарката и други епидемични болести . Бай Ристо знаеше добре историята за разрушението на това село, понеже той тогава се случил самичък там и бегал заедно с населението към Костур и тъй като ние не щехме да минаваме през Апоскеп, то аз помолих бай Риста да ми разкаже това, което той знае за това село.
То последно изгориха в Костурско, за това селяните, след разрушението на другите села, малко се беха успокоили и се радваха даже, че Апоскеп остана незакачено. Но то не беше за дълго : на 30 август селото се непълни с войска. Казваха, че била около 300 души. Повикаха се по първите селяни и им се поиска оръжието. Селяните се помъчиха да убедят офпцерина, че те немат никакво оръжие. Ала при все това той отдели 5-ма от тех, в това число и селския свещеник Михаил, и с неколко солдати ги изпрати в Костур. След това офицеринът обясни, че той се настанява за винаги в селото и предложи на селяните да му изберат по сгодно место, дето да могат да се поставят чадъри за войската. За тая цел селяните се изкачиха над селото и посочиха едно место . Но вие знаете , че Апоскеп се намира на с. з. от Костур на разстояние един час и под върха на същата планина, дето е разположено и с. Шестеово. Между Шестеово и Апоскеп разстоянието е пак един час, само че планината над Апоскеп е много по висока и камениста . Ето по тие камъни на планината беше хванал позиции отредът на Чакаларова . Когато войската се изкачи над селото, четите веднага откриха огън и я ангажираха в сражение . Часът беше около 7 по турски . Сражението се продължи до 1 часът през нощта. Паничен страх обзе целото население . То се разбега към Костур.
И аз избегах с него. В Костур военните власти не знаеха какво да правят. Изпратиха се войски на помощ. Те беха се спуснали да удрят от към гърба на четите, ала до дето успеят да направят това, отредът сполучил да се отегли . Турското население в града се беше силно разлютило. Това показваше , че войските претърпели поражение. Говореше се даже, че повече от половината войска била изтребена . Двама от изпратените в Костур селяни извадиха от затвора и всред града най-мъченически бидоха умъртвени от солдати и тълпа. Сутринта едно големо отделение войска излезе от града , нападна селото и го изгори . Другите трима арестувани селяни заедно със селския свещеник били предадени пак на неколко солдати и към селото Шестеово след люти изтезания били умъртвени. След неколко дни намериха се труповете им съвършено обезобразени.“
Из „Македония нейните народи и тяхното бъдеще“
на Хенри Брейлсфърд
Отивайки на кон да посетя селата, аз дойдох първо в Апоскеп,
едва на три мили от града. Всички къщи освен пет-шест бяха изгорени и външният
вид на селяните по непогрешим начин говореше за нужда, болести и вехнеща
жизненост. Попитах за свещеника, учителя и кмета само за да чуя, че всички те
бяха умрели в рамките на изминалите две седмици. Като поразпитах още от
семейство на семейство, стана ясно, че откакто за се завърнали от хълмовете
след въстанието, на практика всяко домакинство е изгубило свой член поради
болест и в почти всяко от порутените убежища, които селяните бяха построили
между обгорелите руини на своите домове, поне един човек лежеше болен.
Най-разпространената болест беше вид инфлуенца, напомняща в симптомите си
тифус. Беше ли дошъл общинският лекар да ги види? Да, веднъж минал по главния
път и те го накарали да дойде. Той не направил нищо и никога не дошъл пак.
В другите села преобладаваха същите условия. Нямаше никакъв доктор, никаква карантина, никаква подходяща храна и болните лежаха, пъшкайки под мръсни одеала на мокрия пръстен под и под прогизналия покрив от набързо струпана слама, закрепена върху срутените и почернели стени. Очертаваше се нещо ужасяващо и епидемията из цялата гладна област изглеждаше почти неизбежна. На следващия ден, с малко страх в себе си от този непреодолим кордон отидох до Апоскеп да надзиравам раздаването на помощи. Не мислех въобще да посещавам болницата. Странно, кордонът не се виждаше и както минавах през вратата на болницата, селянки и деца влизаха и излизаха. Попитах ги дали те са болногледачите. Те гледаха с празен поглед. Никога не бяха чували за някаква болница. Пациентите бяха мит, кордонът беше мит, сестрата беше мит, а умиращото момче беше украсата на мита. Същия следобед дойдоха пратеници от четирите села, поразени от дребна шарка, да приберат одеялата, които им бяхме обещали. Попитахме как са уредили да избегнат военния кордон. За първи път чуваха за неговото съществуване.
Дъмбени: То беше съвсем черно . Тук там се белееха изправените стени на некои от изгорените къщи. Около селото нивите не беха изорани. Кога влезохме в него , вървехме по сред купища от развалини . Селяните като из под земи излизаха от колибите за да посрещнат владиката . Ето ни и в сред село . Черквата и училището беха изгорени. Те беха яка каменна направа. Здрава къща още не можехме да видим. Минахме и селската река и се намерихме на другата страна на селото, дето се спрехме пред едни здрави врата. Зад вратата се откри широк двор, а в него една оцеляла къща . Тук слезе дедо владика . 0тец Търпо и аз заедно със служащите при владиката заехме една стая от същата къща. Хората от властта се поместиха в друга къщица , останала здрава на другия край на селото. Първенците начело с двамата селски свещеници дойдоха да целунат ръка на владиката и да вземат благословията му.
Улиците почти беха се изгубили . Развалини и навсякъде развалини! Аз и некои селяни газехме върху тех и краката ни потъваха в разкалената пръст . На някои места се виждаха и колиби, покрити със слама. Но повечето от селяните като че ли се измъкваха из под развалините. Всред тия влажни катакомби живееше бодрото население на с. Дъмбени. И болести беха се разпространили. Аз сам видех в една колиба цело семейство да лежи върху слама само с една завивка, и мъчно ми стана, че още същия ден не можеше да му се даде помощ. Най сетне един от селските първенци, бай Насо, ме покани в своята колиба на гости. Тя беше сравнително по добра: измазана от вън и вътре. Върху пръстта отдоле беха наредени дъски, покрити с вълнено килимче. Това съставляваше стаичката за живеене. Тя се отделяше от другата част на колибата с плет . В колибата проникваше достатъчно светлина през вратата и едно малко прозорче.
Бай Насо седна, почерпи ни кафе и почна да ни приказва за лятошните събития . Това, което се отнасяше до с. Дъмбени, аз го записах буквално , както бай Насо го приказваше: —Нашето село, г-не, беше по събуденичко. Околните турски села дори се страхуваха от него. Ние дълги години се борехме с разни мюлтезими и много пъти сполучвахме. Първи ние признахме нашата народност, за това всички наши неприятели ни гледаха с лошо око . А неколко време преди да избухне възстанието турското население поиска от властта да разруши нашето село. И наистина, то първо между всички села в Костурско биде изгорено. Осъм дни след започване на възстанието (след 20 . юлий) редовни войски, илявета и башибозук се показаха от към селата св . Недѣля и Четирог и напредваха към нас, като гърмеха непрестанно . Всички мъже бехме напуснали селото. Когато войските стигнаха до селото, неколко топовни гърмежи така изплашиха жените, децата и старците , че всички хукнаха да се спасяват на горе по голата планина, изложени на куршумите. За това тоя ден се убиха 6 души мъже, и други 4 жени . Едни войски подпаляха селските къщи, а други се спуснаха да преследват населението. Тъкмо тогава на помощ се притече районния четнишки отред, състоещ се от около 850 души. Населението мина зад гърба му. Завърза се битка. Турците беха отдоле и падаха като круши. Те дълго не можаха да устоят и удариха да отстъпват в безредие. Четниците не се измамиха да излязат от позициите си, до като не изгониха и последния солдатин. При отстъпването си войските минаваха през селото и го догаряха. Тоя път те откараха в плен една невеста на 22 години заедно с момиченцето ѝ и 4 момченца по на 12-13 години. Четниците имаха пълна сполука. Селяните слизаха в селото и пак се връщаха в планината . След 15 дни почнахме вършитба. Не успехме още всичко да овършпм, когато на 26 август от към, Дреновени се показа много войска, която окупира местността около селото. Населението се разбега към запад. Войските непрестанно пушкаха и убиха кое с куршум, кое с щикове, кое с камъни 21 души , между които 5 жени и едно детенце на 8 години . Те сполучиха да заобиколят жените и децата и да ги върнат край селото . Тук съблекоха всички жени, като ги оставиха само по една риза. Събраните по такъв начин дрехи натовариха на селските добитъци и ги откараха в Костур. След като, си замина войската, дотътриха се в селото башибозуци от околните турски села. Те взеха да копаят всред изгорените къщи и да прибират всичко, каквото бе здраво останало. На заминаване те подпалиха и неовършените снопи. Всичкото население отиде в Костур да се оплаква на пашата. Тук пашата не искаше да слуша оплакванията на населението. Той настояваше да се явят при него всички мъже от селото. Най-сетне обеща, че ще изпрати войски да пазят населението от нападения. Наистина, на другия ден два табура войска се настаниха под чадъри в околността на селото. Тая войска сега скоро се вдигна. Но не е само това. Нашето село даде и други човешки жертви . От 120 души четници в разни сражения с аскера убиха се 13 души. А на 15 октомврий двама четници, съгласно амнистията, се завръщаха през Дреновени, за да предадат на властта оръжието. Но тук бидоха заловени от войски, които ги умъртвиха по най зверски начин . Според казването на селяните от Дреновени, най напред пръстите на ръцете им били отрезани и подир това нагорявани на огън. Сетне палачите им отрезали ушите и носовете и почнали да ги дерат от към врата Най сетне много измъчените ратници за свободата били по лека мушкани, до като издъхнали. Имената на тия мъченици са Яне Прешленков и Хр. Търновски .
Ако речете да потърсите добитък сега, нема да намерите в селото нито една глава.
— Ами как ще си заминем утре ?
— Още от сега да се разпоредите да ви докарат от некое от околните села, забелеза бай Насо .
На другия ден рано се получиха от Смърдеш пет денга с помощи, и ние веднага се заловихме да ги разпределяме и да ги раздаваме на населението. Помощи получи цялото село, състоещо се от 250 семейства. Селяните останаха особено доволни. Това, което ние давахме, в сравнение с онова, което беха изгубили, беше като капка в море, но понеже сега те немаха нищо, благодариха се и за тая капка. Пръв път тук се дадоха и кондури /обувки/ на населението. Те ни се изпратиха от Кожани, където дедо владика беше заръчал да се купят преди 3 седмици.
Косинец: Достигна до ушите ни кучешки лай, чуха се и човешки гласове . Добрите селяни излезли да посрещнат дедо владика. Към 1 1/2 часът през нощта влезнахме в Косинец. Нищо не се виждаше . От прозорчето на една колиба се показа една жена с лампа в ръка. Колибата беше съградена в ъгъла на една изгорела къща, на която стените беха изпаднали. Всички околни къщи представляваха купове от развалини. Макар и тъмно, като стигнахме всред селото, можахме да различим белите стени на две големи здания. Това беха изгорените черква и училище. Минахме на другата страна на селото и слезнахме в една низка къща, едничката, която останала здрава в селото . 0тец Търпо отиде си в своята колиба, която син му бе стъкмил на две на три. Той покани при себе и хората от властта. Аз и другите служащи при дедо владика останахме в здравата низка къща и помстихме се в една стайца близо до тая на владиката. Но в нея нямаше ни огнище, ни печка, а времето беше студено, за това аз минах в стаята на домакините . На огнището бе накладен силен огън, около който беха наредени неколко гърнета, в които се вареше фасул. Стаята бе пълна с мъже и жени. Домакинката ми обясни, че в къщата й живеели неколко семейства, които още не били си направили колиби. Аз седнах да се поогрея , с мене седнаха и всички мъже. Разговорът ни се въртеше cé около злополучната участ на селото им Косинец.
— Башибозукът най-големи пакости ни направи, казваше бай Трайко. Той напада селото ни цела седмица и намерп всичко, каквото бехме скрили . Войските минаха , подпалиха селото и си заминаха, като грабнаха това, което им беше пред очите. А башибозук от св. Неделя, Четирог, Ошани, Папратско, Гърлени, Шак, Зелен град, Попчани, Прачени, Тръстеник и Капещица, помаци и арнаути, всеки ден нападаха и много старателно разкопаваха всички къщи в селото , нивите и градините около него и сполучиха да намерят и отнесат всичката ни скрита покъщина и дрехи.
— Колко
пъти селото ви биде нападано от войска, запитах аз.
До 4. август живеехме. си мирно в селото . В деня на възстанието напуснаха селото 88 души четници. На 3 август Мухтар ага, жандармерийски бинбашия в Корча, изпрати ни писмо, с което предлагаше на селяните да се подчинят на султана, който щял да ги опрости. На това предложение на Мухтар ага селяните отговориха, какво те продължават да са верни поданици на султана и че ако има лоши хора, то те cа по планината и царската ръка е дълга да ги залови или да ги изтреби. Тоя отговор, види се, бил не удовлетворителен за властта, за това на другия ден, понеделник, 4 август, около 3 часът по турски от към Биглища се показа многобройна тълпа, която с постоянни пущкания приближаваше се към селото.
— Това
беха лябри и чемариоти от лепчишкия гарнпзон. След тях вървеха башибозук и
илявета. Тая пъстра сган се спре около 1 час в селото Лабаница. Населението от
Лабаница заедно с това от нашето село се разбега на изток към Дъмбенската
планина . От планината се виждаше, как над селото се показа гъст дим , после пламъци
се издигнаха високо над баира при него . Не мина много и от 70-те къщи , които
броеше селото, останаха само грозни останки. Но додето всичко това се вършеше в
Лабаница, войските стигнаха и в нашето село. Пушканието непреставаше. Най-напред
пожар избухна в сред село . Ясно не се виждаше, но като че ли гореше къщата на
отец Търпо. Скоро пожарьт се разпространи по целото село. Мъчно ни беше, но
нещастието беше общо и за това по леко се понасяше. Ала кога видехме, че
пламъци излизат от черквата и училището ни, всички заплакахме. Нашето училище
беше ново и хубаво. Построено бе по нов план и никое училище в каазата не
можеше да се сравни с него. Не мина много и войските заминаха към Костур. ІІо
пътя за Калище, подпалиха ни всички кошари и снопи и ни откараха 700 овци. И
башибозукът не стоя дълго след това. Той се отегли, като откара около
половината ни добитък. покъщнина и дрехи, които тоя ден намери. До вечерта
некои селяни слезнахме в селото и какво да видим ? 13 души селяни от Косинец и
12 от Лабаница, между които 8 жени и едно дете беха умъртвени кое с куршум, кое
заклани. А от 206 къщи здрави беха останали само 17 . Завърнахме се в планината
и обадихме на другите селяни . На другия ден всички се готвехме да се завърнем.
Но Сефедпн ага от св. Неделя и Асан ага, кмет в Ошани, начело на многочислен
башибозук, пак нападнаха селото ни и взеха да копаят в изгорелите къщи. Това се
повтори неколко дни наред. Най-сетне дойде на помощ селската ни чета, която до
тогава беше далеч от нас. Четата брани селото до 26 август. Башибозукът сега не
смееше да се покаже, а камо ли да ни нападне. Освен убитите селяни от селото ни
липсваха още 5 жени, 4 момченца и 4 момиченца . На време се досетихме, че те са
взети в плен понеже некой от тех беха ранени п застигнати от войските . След
10-на дни те се завърнаха и ни разправиха, че вечерта заедно с войската
пренощували в полето на с. Четирог . Тук щели да бъдат всички изклани, но се
застъпили за тех 12 те души христиани от Крит и ги избавили . На другия ден
отнесли ги в Костур, където и ги освободили.
Аз се позаинтересовах и запитах бай Трайка : „ какви са били тия 12 души христиани от Крит.“
— Те съставляваха една чета , добави бай Трайко . През време на възстанието
атинският печат беше се опълчил силно против българите. Работата бе
представена така, че българите възстанали не против турците, а против
гърците, че всички гръцки села били изгорени и населението изклано .
Вследствие на това духовете в Гърция беха много възбудени и 12-те критяни
били първите, които въоръжени минали границата, стигнали в Костур и
предложили услугите си на военния командант, та заедно с войските да
преследват българските чети . Но когато се уверили, че българите нито на
едно село не са нападнали и че не само българите , а целото христианско
население е възстанало против турците, които горят и убиват, критяните се
завърнали в Атина и както се научихме от наши селяни, които живеят там,
на лево и на десно викали, че печатът в Атина заблуждава общественото
мнение , като изкривява фактите по един най-безсъвестен начин.
— Вие казахте, че до 26 август башибозук не е стъпвал в селото ви, а след
тая дата какво се случи друго?
— Ето какво, продължи той. На 27 август пак избегахме от селото. Тоя път
войските ни нападнаха от към Дъмбенските планини. Същевременно
башибозук ни заобиколи от всички страни . Почти повечето мъже сполучихме
да си пробием път, а всички жени останаха вътре и се затвориха в три здрави
къщи. Войските влезнаха, след тех и башибозукът и каквото живо намѣриха
пред себе си, избиха. Башибозукът сечеше със секирчета, а войските мушкаха
с щиковете . По такъв начин заклани и след това разсечени на части се
намериха 11 души, между които 3 жени, трима промушени с щикове и 14 души,
други пронизани с куршуми . Жените беха ги извадили из къщите и им обрали
всички пари, пръстени, браслети, като им съблекли и по скъпите дрехи. Освен
това откараха ни и всичкия добитък, натовариха на него, каквото намериха, и
след като подпалиха и останалите 1б здрави къщи, заминаха си на горе. Една
жена, на име Риса, войските взели в плен и я отвели в с. св. Педеля. Тя и до
ден днешен не се е възвърнала . Същите войски нападнаха и Лабаница и убиха
още 10 души със секири и щикове .
— Сега в селото имате ли някакъв останал добитък ?
— Нищо
не ни оставиха, отвърна бай Трайко. Откараха ни 584 глави едър добитък и 1333
овце. Освен тех башибозукът от околните села изсече ни целата гора от 10 хиляди
хубави дървета. Ако беха ни оставили гората, може би, пак скоро щяхме да
издигнем къщите си.
На двора пред къщата аз видях да се притискат на купове жени, дошли за помощи. Тоя път вещите се разпределиха в стаята на дедо владика и от тук почнаха да се раздават . Помощи получиха около 160 най-бедни семейетва от Косинец. Работата ни още не беше се довършила, когато двама селяни от е. Жунанища пристигнаха с писмо до дедо владика, с което го канеха да посети и техното село.
С. Жупанища е разположено при полите на висока планина със
същото име и на пътя между Костур и Дъмбени. Отстои на заиад от Костур на
разтояние 1 час, а на изт. от Дъмбени на 2,5 часа . Помощите за това село,
както и за с. Апоскеп беха предадени на общинския председател в Костур, за да
ги раздаде на тия две села, най-близки до града.
Понеже ние изпуснахме Жупанища, то аз се възползувах от случая да разпитам тия двама селяни.
Жупанища: Жупанища броеше 120 къщи . Като много близко до града до 3. август не теглихме големи мъки. Наистина, убиха се некои селяни, но то стана вън от селото. На 3 автуст, неделя, забелязахме нещо необикновенно . Илявета и башйбозук от към пътя за Сливени със знамена в ръце вървяха право към нашето село . Ние мислехме, че ще дойдат да се настанят в селото, за това изпратихме трима души да ги посрещнат . Ала кога видяхме, че тримата наши селяни бидоха разсечени на парчета, ние много се изплашихме и забегнахме в планината. Наи-напред тая сган подпали некои къщи в селцето Орман, после се втурна и в Жупанища. Ограби го и го подпали. Откара ни и всичката жива стока . Бяха убити още 9 души, но не в този ден. Изгориха ни при това и трите селски църкви. По съсипано от нашето село надали ще има друго . Дойдохме да молим дедо владпка да ни помогне повече като на най-сиромаси .
Смърдеш: Ние видехме да се белее селото Смърдеш. Колкото повече доближавахме селото, толкова по ясно взе да ни става, че белите камъни представляваха купища от развалените и изгорени къщи . А бели беха те, защото селото отдавна бе изгорено, пръстта отнесена от дъжда, а камъните добре омити. Камбаната биеше. Селяните на купове беха излезли да посрещнат - дедо владика . Най-напред беха наредени учениците учителката. И по сред тия купища от развалини, и след такъва една ужасна катастрофа, и небивала човешка касапница, станала в това нещастно село, учениците започнаха и селяните около тех подзеха и в чест на дедо владика с гръмлив глас изпяха: До кога братия мили българи,
До кога гърците ще тъпчат
Чрез своето фенерско духовенство
Милото наше отечество.
Сърцето ми се сви от дълбока скърб. Аз не можах хладнокръвно да изслушам патриотичната песен , та когато ученицит продължиха : „ Хайде, хайде да ги пропъдим“ и пр. аз боднах мулето си и влезох в селото. Всред селото, на Камен, мъже и повече жени очакваха да видят българския владика и да му целунат ръка. Дедо владика благослови народа и потегли по пътя край черквата. Тя бе изгорена. Белите и широки каменни стени показваха, че черквата бе много солидно здание. ІІред черквата стърчеха стените на изгореното училище. Дедо владика влезе в къщата на селския първенец бай Колйо. Хората от властта се настаниха в една близка къща. Мръкнуваше се. За мене и служащите при дедо владика се отдели една голяма стая. 0тец Търпо с разрешение от владиката остана тая вечер в Косинец.
—Дълго време ще се помни загиването на нашето село, г-не. Къщите ни беха каменни, но могат пак да се съградят, ала човешките жертви никога нема да се върнат. Човешки жертви и то при какви условия дадени ? Косите ни настръхват като си припомним ! – каза Доно.
—Ето тук в тази стая баба Лазовица бе заклана, обади се жената на бай Колйо. Един солдатин влезе в стаята със секира в ръка. Ние, неколко жени, писнахме от страх. Старата баба се спре пред солдатина и не искаше да го пусне вътре. Ужас ни обхвана, кога видехме , че солдатинът завърте секирата и главата на нещастната баба се търкулна пред нас. Кръв бликна по стаята, а солдатинът си излезе.
—Та то не е само един такъв случай, продължи бай Доно . Не помните ли поне кога в къщата на Дулйови намерихме 6 трупа обезглавени и изгорени ? И какви ужасни пози беха зели труповете на четирите жени с протегнати ръце !
—Момичето и момчето беха свити на кълбо , прибави друг един селянин.
—Двете ми деца, г-не, излязоха от дома да се спасяват и на пътя солдати ги застигнаха и ги съсекоха, плачешком произнесе една мургава жена.
—А моят мъж пред очите ми го заклаха. Аз го бранех , но и мене мушнаха на неколко места й паднах в несвяст, подзе друга една късичка невеста.
—Колцина, колцина още загинаха така, прибави бай Доно . Но аз сега ще подкача да ви разправя от началото всичко, което бе се случило с нас в тия два злополучни дни. А вие, обърна се той към съселяните си, ще ми припомнювате, дето аз изпусна нещо . И след тия думи той продължи така :„Беше 9. май, петъчен ден, когато имахме събрание в училището. Известихме се, че войска идела от към Косинец и то не малко , а цял табур от 500 души. Кога доближи селото, тая войска се раздели на две и залови всички селски пътища. В селото ни имаше петима четници, които зеха пътя към планината. Войските , които бяха наблизо, отправиха им неколко залпове, · но без да подозират, че те бяха четници. Другата войска, която беше на другата страна, като чу гърмежи, почна да пушка вътре в селото . Топовните гърмежи повече ни изплашиха. Не знаехме, защо се прави това и никак не мислехме, че работата е зела такъв край, щото ние да загинем. Една част от населението се спусна да бега към Брезница, а войските зеха да стрелят след него. Тъмно стана, а бомбардировката се продължи през цялата нощ. На другия ден рано още войските от всички страни със залпове се втурнаха в селото. Неколко селяни тръгнаха да излизат и намерят бинбашията, та да го запитат и помолят, защо се прави това на нашето село. Но войските почнаха да стрелят върху тех. Огън се показа в една къща. След това в друга и трета. Това все панически страх у населението. Като луди тичахме на горе на доле. Ето и безчеловечните прешовци се показаха. Те пушкаха и влизаха от къща в къща. Писъци, отчаянни гласове, хълцания, размесени с дивият рев на арнаутите, пушечните гърмежи и пожарьт, който бе обхванал целото село—всичко това бе нещо страшно, нещо адско, което и до сега не можем да си обясним защо е станало. С кървави секири и щикове солдатите излизаха от една къща, подпалваха я и влизаха в съседната, разсичаха, каквото живо срещнеха, ограбваха я и я подпалваха. Селото гореше. Всички живи жени, деца и мъже се намерихме под селото , заобиколени от солдати, които се прицелваха на нас. Мислехме си, че и нашите минути са прочетени. Но сега вече не ни беше страх. След ужасите, които видехме в селото, нашата смърт щеше да бъде несравнено по-лека. Само писъците на децата не преставаха. Бинбашията се готвеше да ни разпитва за нещо , когато по пътя от към Брезница се забелеза силно да препуска едно военно лице с неколко жандарми. Офицеринът със запъхтел кон стигна поляната, дето ние щехме да загинем, слезе от коня и дръпна на страна бинбашията . Писмо ли му подаде, нещо ли му продума, ние не видехме, но знаем само, че веднага след това борията засвири и всички солдати напуснаха селото, събраха се на ливадата под него и си заминаха към Биглища. Това беше около 4 часът по турски. Скоро след отеглюването на войските дотътри се в селото башибозук от Биглища Капещица, Видово, Шак и др. Те ограбиха още един път здравите къщи и ни откараха всичкия добитък . По пътя за Биглища пресрещнал ги жандармерийскпя бинбашия Мухтар ага, който идел от Корча, отнел им добитъка и след неколко часа ни го възвърна . Само 100 глави едър добитък и 300 овце и кози не можаха да се намерят. До вечерта населението се завърна. Тогава още не можахме да узнаем колко души станаха жертва на кръвожадността на арнаутите. На другия ден тръгнахме от една къща в друга и открихме 35 изгорени трупове, между които 5-те беха женски . Повечето от мъжете беха убити с куршуми, а почти всички жени заклани със секири и промушени със щикове. А всички загинали тоя ден бяха 94 души, от тях 35 жени и 2 момичета. Пристъпихме към погребаване на убитите и колчим видим 94-те нови гробища край селото, като че ли ужастната сцена се възпроизвежда пред очите ни. От тогава некои селяни направиха си колиби, а другите живеят в 68-те останали здрави къщи. Всичките къщи в нашето село беха 280. Идваха след това в селото ни разни комисии, разпитваха ни за всичко, на неколко пъти записваха имената на убитите , но от всичко това нищо не произлезе. От после се научихме, че бинбашията уж бил даден под съд, но скоро възстанието избухна и той бил изпратен да го потушава в Леринско.
—През време на възстанието нападнаха ли войски вашето село ?
— Смърдеш, продължи бай Доно, ако и съсипано, пак взе живо участие в възстанието. То даде 100 добре въоръжени четници. До 25 август никакви войски не ни нападнаха . Но тоя ден от към Габреш пристигна многобройна войска, влезе в селото и го ограби . Населението забегна във Въмбелските планини. Ограбиха ни се 105 волове, 72 крави, 69 телета, 69 мъски и 20 осли. От тогава и до сега дохаждали са много пъти войски, но минават и си заминават, като ни поръчват да не прибираме в селото лоши за царството хора . Късно стана. Бай Колйо, стопанинът на къщата, ме помоли да отбележа имената още на 4 момчета, паднали в разни сражения през време на възстанието.
Сутринта, кога излезох, целата околност беше побелела . Селяните ми предадоха един списък, по който щеха да се раздадат помощите . Дворът се напълни с народ. Определи се по колко платно, шаяк, чорапи, кондури и др. ще се дават на семейство и сам дедо владика започна раздаването . До вечерта всички семейства, на които къщите беха изгорени, получиха помощи. След това аз се прибрах в стаята.
Из „Македония нейните народи и тяхното бъдеще“
на Хенри Брейлсфърд
Смърдеш, голямо село с над 2000 жители, което е разположено на главния път от Костур за Лерин. То е мрачно и отблъскващо място, построено от камък на един неприветлив склон в тясна долина, където слънцето не грее повече от три часа на ден. Около него има малко обработваема земя и само малко оскъдни пасища, но селяните при все това са богати и предприемчиви, най-вече странстващи зидари, които упражняват занаята си из целия Левант и влагат част от парите си в солидни и просторни къщи. То имаше голяма църква с резбовани колони, с която се гордееше прекомерно много, и обширно училище.
Леонидас Папазоглу
Внезапно голяма редовна сила под командването на някой си Хайредин бинбаши (майор), придружена от рояк башибозуци, дошла с марш по пътя от Костур към залез слънце на 21 май вечерта. Този човек представлява една полуцивилизована личност с красив външен вид и изтънчени маниери, който е учил в Париж и е бил професор по френски във Военната академия в Битоля. Той също е командвал войската в Арменско, където са извършени най-големите жестокости в периода на въстанието. За мен дълго време е било загадка защо с. Смърдеш, което не е отправило никакво открито предизвикателство, каквото и да е правил Чакаларов, е било обозначено за ужасяващо наказание. Казаха ми, че обяснението е, че Хайредин бинбаши се е уговорил с башибозуците като отплата за невъздържаността, която им е разрешил, той да получи значителен дял от парите от продажбата на плячката. Още веднъж излиза, че алчността е коренът на турското потисничество. Това е било, мисля, най-лошият случай от този вид в Македония. Защото не е имало никакъв бой, никаква съпротива, никакви преговори, никакъв призив за предаване. Смърдешани, виждайки турските сили да наближават и не притежавайки никакви средства за отбрана – понеже този ден не е имало никаква въстаническа чета нито вътре, нито близо до селото, пратили са депутация, за да се предадат и да молят за внимателно третиране. Депутацията е била посрещната на половината път с пушечен залп и се е върнала да докладва за неуспеха си. Тогава са били докарани оръдията, а селото – обградено и подложено през нощта на тежък артилерийски обстрел. По този начин няколко къщи са били запалени. Два часа след зазоряване войската и башибозуците са нахлули и са се захванали да грабят и да изгарят методично с помощта на газ. Войската била изтеглена преди обед и башибозуците оставени във владение за цели два дена. Сто шестдесет и шест къщи били превърнати в пепел.
Около шестдесет къщи са се спасили от пожара, оголени и ограбени, и в тях някога благоденстващото село, гордо със своето богатство, трудолюбието и образоваността си, бе намерило убежище следващата зима. То нямаше никакъв капитал, с който да се построи наново, и свободно време или възможност да работи. Защото то все още беше мишена за враждебността на гърци и турци и през по-голямата част от годината гръцкият митрополит на Костур, който след катастрофата е бил назначен за нещо като попечител на селото, отказваше да даде паспорт на екзархистките жители, които търсеха разрешение да отидат в чужбина да търсят работа. Те бяха устроили малък параклис в една барака да замести тяхната разрушена църква. На стените бяха окачили малки акварелни рисунки на Христос и Богородица да служат вместо ценните икони, които бяха изгубили. В деня, когато посетих това място, една колона войници бе току-що напуснала селото и следите от техните щикове бяха видни по горките картинки в този беден храм.
—Не можем да живеем, г-не, от войводата Коте. Кара ни да станем гърци. Завчера дойде в селото ни и остави две заявления с поръка да ги подпишем и ги отнесем на гръцкия владика в Костур. Не знаем, що да правим. Ако дедо владика мине и се отбие в селото ни, може би, селяните нема да направят това.
—Ами от кога Коте почна да служи на гръцкия владика ?
—Сега скоро, от като гръцкият владика му изпрати един златен часовник. Но често пъти и пари му изпраща.
Другия ден беше понеделник, 1 декемврий. Селяните от селата Въмбел и Връбник пристигнаха за помощи. Неколко души от тех влезнаха в нашата стая . Един от първенците в Смърдеш ми ги препоръча за добри и честни люди.
—Казват ни, г-не, че вие искате да знаете, кога и как изгориха нашето село, рече бай Сотир .
— Да отвърнах аз, желая да зная това.
Въмбел: — Въмбел бе най- последното село, което изгориха в Костурско. Ето аз ще ви разправя всичко подробно. На 26 юлий четите от нашия район нападнаха на градеца Биглища, но не успяха да го превземат. В събота през нощта те се върнаха във Въмбел. На другия ден, неделя, населението от Връбник и нашето село се отеглихме в нашата планина. Селската чета остана да пази селото от нахлувание на башибозук. Наистина, тоя ден нападна башибозук на Връбник, ограби го и го подпали, като изгори 92 къщи. Здрави останаха само 5 къщи. При това бидоха убити и трима мъже, които не успеха о време да напуснат селото. След това башибозукът се опъти и към нашето село, но биде пресрещнат и отблъснат от четата. Животът ни по горите бе много мъчен. Само нощно време слизахме в селото, вземахме, каквото ни требваше, и пак се връщахме в гората. Хранехме се с варена ръж и пшеница. Така прекарахме до края на месец август, когато многобройни войски се показаха от към Смърдеш. Тия войски минаха през нашето село и пренощуваха в околността на с. Връбник. На другия ден те се завърнаха и зеха пътя към планината, дето беше забегнало населението. Жени и деца зеха да пищят и бягат по голата и каменлива планина. Петнадесет души четници, неуспели да се отеглят, бидоха принудени да се скрият в една пещера. Войските ги заобиколиха. В неравната схватка с войските всички 15 души предпочели да се самоубият, от колкото да се предадат живи в ръцете на неприятеля. При бегането на населението войските убиха петима души, между които една жена , а вътре в селото се намериха убити двама мъже и една жена. Цела седмица се скитахме по Брезнишката планина, а селото ни остана на произвола на башибозука и войските, които го ограбиха и изгориха. От 120 къщи останаха здрави 30. À от живата стока ни се отвлекоха 1300 глави овце, 437 глави едър добитък, 9 мъски и 14 магарета. Целото почти население се прибра в 30-те здрави къщи. Само неколко семейства си построиха колиби. Към 10 часът работите ни по раздаване на помощите се привършваха. Населението от двете села, Въмбел и Връбник, остана особено доволно . То даже чрез една депутация изказа своята благодарност и признателност към дедо владика.
Но може ли човек всичко да знае в едно село. Раздаването ставаше винаги по списъци, представяни от първенците в селото. Често пъти ставаха и неволни опущения. Тъкмо кога привършвахме работата, една невеста от Смърдеш изкачи се горе и се обърна към нас с тие думи :
—Нашиите мъже не се ли биха , не даде ли и нашето семеиство жертви, за това ние не заслужаваме ли помощ?
Наистина, тя бе изпусната в списъка, както и първенците се признаха за виновни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар